Стисна устни и изтласка съмненията от ума си.

— Щом стигнем твърдината, ще съм ви благодарна, ако веднага повикате майстер Колемон. Сир Родрик е в треска от раните си.

Неведнъж бе изпитала страх, че храбрият стар рицар няма да преживее пътуването. Накрая едва седеше на коня си и Брон на няколко пъти я подкани да го оставят на съдбата, но Кейтлин не искаше и да чуе. Вързаха го за седлото и тя заповяда на певеца Марилион да се грижи за него.

Сир Донъл се поколеба, после каза:

— Лейди Лиза заповяда майстерът да остане в Орлово гнездо, да се грижи за лорд Робърт. Имаме един септон при портата, който се оправя с ранените ни. Той може да се погрижи за вашия човек.

Кейтлин имаше повече вяра на знанията на един майстер, отколкото на молитвите на септон. Тъкмо се накани да му го каже, когато видя бойниците отпред — дълги каменни парапети, взидани в самите скали от двете страни на прохода. Тук проходът се свиваше в тясно дефиле, през което едва можеха да минат четирима конници рамо до рамо. От скалистите склонове стърчаха вкопани две близначни кули, свързани с покрит мост от изронен от дъждовете сив камък, извиващ се на дъга над пътя. Иззад амбразурите на кулите, бойниците и моста към тях се взираха мълчаливи лица. Когато се изкачиха почти до върха, един рицар подкара коня си срещу тях. Конят и доспехите му бяха сиви, но плащът, който се развяваше на гърба му, беше със синьото и бялото на Речен пад и блестяща черна риба, изкована от злато и обсидиан стягаше краищата му на рамото му.

— Кой иска да мине през Кървавата порта? — извика той.

— Сир Донъл Уейнуд с лейди Кейтлин Старк и нейните спътници — отзова се младият рицар. Рицарят на портата вдигна забралото си.

— Дамата ми се стори позната. Много си далече от дома си, малка ми Кат.

— И вие, чичо — отвърна тя с усмивка, въпреки всичко преживяно. Дрезгавият, гъгнив глас я върна с двадесет години назад, в детството.

— Моят дом е зад гърба ми — избоботи той.

— Домът ви е в сърцето ми — каза му Кейтлин. — Махнете го този шлем. Искам отново да видя лицето ви.

— Боя се, че годините не са го разкрасили — отвърна Бриндън Тъли, но когато свали шлема, Кейтлин се увери, че не лъже. Лицето му беше загрубяло и нашарено с бръчки и годините бяха отнели от кестенявото на косата, оставяйки само сивото, но усмивката си беше същата, както и дебелите като гъсеници вежди, и смехът в тъмносините очи. — Лиза знае ли, че идваш?

— Не ми остана време да я известя — отвърна му Кейтлин. Останалите вече се изкачваха зад нея. — Боя се, че препускаме пред бурята, чичо.

— Позволено ли ни е да влезем в Долината? — попита официално сир Донъл.

— В името на Робърт Арин, владетеля на Орлово гнездо, защитник на Долината, законен пазител на Изтока, позволявам ви да влезете свободно и задължавам ви да пазите неговия мир — отвърна също толкова официално сир Бриндън. — Заповядайте.

И те поеха след него под сянката на Кървавата порта, пред която дузини армии бяха преживяли съкрушителен разгром във века на героите. Оттатък несъкрушимите каменни укрепления планините изведнъж се разгънаха пред смайваща гледка със зелени поля, синьо небе и покрити със сняг планински зъбери, от които дъхът секваше. Пред очите им Долината на Арин се къпеше в утринната светлина.

Простираше се пред тях чак до забуления в мъгла източен хоризонт — потънала в мирно блаженство земя на тлъст чернозем, широки мудно течащи реки, стотици езерца, блеснали като огледала под слънцето, заслонена от всички страни от непристъпните планински склонове. В полята й зрееха жито и ечемик, а дори в Планински рай тиквите не бяха по-големи и плодовете — по-сладки от тукашните. Сега те стояха в западния край на долината, където планинският път изкачваше последната седловина и започваше дългото си лъкатушене към низините в планинските подножия две мили надолу. Тук Долината беше тясна, с ширина не повече от половин ден езда, и върховете на север изглеждаха толкова близо, че Кейтлин можеше едва ли не да ги докосне, ако се пресегне. Над всички тях се извисяваше скалистият зъбер, наречен Великанска пика — връх, пред който всички околни върхове изглеждаха смалени и чиято шапка се губеше сред ледовити мъгли на три и половина мили над дъното на долината. По масивното му западно рамо се спускаше призрачното течение на „Сълзите на Алиса“. Макар от толкова далече Кейтлин успя да различи блестящата му като сребро нишка, прорязваща тъмния камък. Чичо й видя, че е спряла, приближи с коня и й посочи:

— Ето там е, край Сълзите на Алиса. Оттук може да се види само един блясък понякога, когато слънцето огрее стените под подходящ ъгъл.

„Седем кули — беше й го описвал Нед, — като кинжали, забити в небесното туловище, толкова високи, че като се надвесиш от парапета, виждаш под себе си облаците.“

— Колко е пътят дотам? — попита тя.

— До вечерта можем да стигнем подножието — отвърна чичо Бриндън, — но изкачването ще отнеме още един ден.

— Милейди — заговори зад тях сир Родрик Касел, — боя се, че днес няма да издържа повече.

Лицето му с новопораслите сиви бакенбарди беше посърнало и изглеждаше толкова уморен, че едва се държеше на седлото.

— Нито е редно — каза му Кейтлин. — Вие направихте всичко, което ви помолих, и стократно повече. Моят чичо ще ме придружи в остатъка от пътя до Орлово гнездо. Ланистър трябва да дойде с мен, но няма смисъл вие и останалите да се морите повече. По-добре е да отдъхнете тук и да възстановите силите си.

— За нас ще бъде чест да ни гостуват — отзова се сир Донъл с присъщата на младостта му тържествена вежливост. Освен сир Родрик от групата, тръгнала с нея от хана при Тризъбеца, бяха останали само Брон, сир Уилис Воуд и певецът Марилион.

— Милейди — намеси се Марилион и подкара коня си към нея. — Моля да ми разрешите да ви придружа до Орлово гнездо, за да видя края на тази история, както видях началото й. — Момчето изглеждаше изнурено, но молбата му бе изпълнена със странна решимост и очите му горяха трескаво.

Кейтлин не го беше молила да тръгва с нея. Сам си го избра, и как бе успял да оцелее при толкова храбреци, които загинаха, тя така и не разбра. Но ето че беше сред малцината оцелели, с едва поникнала брада, с която изглеждаше почти мъж. Навярно му дължеше нещо за това, че стигна толкова далече.

— Добре.

— Аз също ще дойда — заяви Брон.

Това съвсем не й допадна. Знаеше много добре, че без Брон сигурно изобщо нямаше да успее да стигне Долината. Наемникът се оказа един от най-опитните и свирепи воини, каквито бе срещала, и мечът му до голяма степен им помогна да си пробият пътя към спасението, но въпреки това Кейтлин изпитваше към него някаква неприязън. Да, кураж и сила притежаваше в изобилие, но сякаш му липсваше доброта и вярност. А и напоследък твърде често го виждаше да язди редом до Ланистър, все си говореха тихо и се смееха на някакви свои шеги. Искаше й се да го раздели с джуджето още тук и веднага, но след като даде съгласието си Марилион да продължи до Орлово гнездо, не можеше да измисли учтив повод да откаже същото право на Брон.

— Както желаете — сухо отвърна тя, макар да забеляза, че той всъщност не поиска разрешение.

Сир Уилис Воуд остана със сир Родрик и милозливият септон на укреплението се зае с раните им. Оставиха и изтощените коне. Сир Донел обеща да прати птици с вест за пристигането им към Орлово гнездо и Лунните порти. От конюшнята изкараха свежи коне — издръжлива рунтава планинска порода — и след час отново поеха на път. Заслизаха към долината, Кейтлин до чичо си, а зад тях — Брон, Тирион Ланистър, Марилион и шестима от бойците на Бриндън.

Едва след като изминаха първата третина от пътя и се бяха отдалечили достатъчно от другите, Бриндън Тъли се обърна към нея:

— Е, детето ми, кажи ми сега за тази твоя буря.

— Вече от много години не съм дете, чичо — отвърна Кейтлин, но му го каза. Отне й повече време, отколкото предполагаше, докато изреди всичко — за писмото на Лиза, падането на Бран, кинжала на убиеца и Кутрето, както и за случайната й среща с Тирион Ланистър в хана на кръстопътя.