Нед спря. Кракът му пламтеше от болка. Той се подпря на рамото на Кутрето.

Джофри стана. Червената му сатенена пелерина беше извезана със златни конци: петдесет изправени на задните си крака лъва от едната страна, петдесет подскачащи елена от другата.

— Заповядвам съветът да извърши всички необходими приготовления за моето коронясване — обяви момчето. — Желая да бъда коронован до две денонощия. Днес ще приема клетвите за вярност от верните ми съветници.

Нед извади писмото на Робърт.

— Лорд Варис, бъдете така добър да го покажете на милейди Ланистър.

Евнухът отнесе писмото на Церсей. Кралицата бегло го погледна.

— Протектор на владенията — прочете тя. — Това ли трябва да е вашият щит, милорд? Къс хартия? — Тя скъса листа на две, после половинките — още на две и хвърли парчетата на пода.

— Това беше заветът на краля — промълви стъписано сир Баристан.

— Сега имаме нов крал — отговори Церсей Ланистър.

— Ваша милост, Ръката крои измяна! — извика Пицел. Падна на колене и тежката му метална верига издрънча.

Кралицата дори не го погледна.

— В последния ни разговор вие ми дадохте един съвет, лорд Старк. Позволете ми сега да ви върна добрия жест. Коленичете, милорд. Коленичете и се закълнете във вярност пред моя син, и ще ви позволим да оставите длъжността си на Ръка и да доживеете края на дните си в онази пустош, която наричате свой дом.

— Стига да можех — каза Нед. — Но синът ви няма права над трона, на който седи. Лорд Станис е законният наследник на Робърт.

— Лъжец! — изкрещя с почервеняло лице Джофри. — Майко, какво иска да каже той?

Принцеса Мирцела жално попита майка си:

— Джоф няма ли да е крал?

— Вие сам се осъдихте, лорд Старк — каза Церсей Ланистър. — Сир Баристан, задръжте предателя.

Лорд-командирът на кралската гвардия се поколеба. За миг се оказа обкръжен от телохранителите на Старк, с оголена стомана в железните им юмруци.

— И ето, че измяната премина от думи към дела — каза Церсей. — Нима смятате, че сир Баристан е сам, милорд? — Злокобно стържене на метал и Хрътката извади дългия си меч. Рицарите на кралската гвардия и гвардейците на Ланистър в пурпурните плащове пристъпиха с него.

— Убийте го! — изкрещя от Железния трон Джофри. — Убийте ги всички, аз заповядвам!

— Не ми оставяте избор — обърна се Нед към Церсей Ланистър и извика на Джанос Слинт. — Командир, задръжте кралицата и децата й. Пазете ги да не пострадат, но ги приберете в кралските покои и ги дръжте там под стража.

— Стража! — изрева Джанос Слинт и нахлупи шлема си. Сто златни плаща снишиха копията си и пристъпиха.

— Не искам кръвопролитие — каза Нед на кралицата. — Кажете на хората си да приберат мечовете и никой няма да…

С един-единствен рязък замах най-близкият златен плащ заби копието си в гърба на Томард. Мечът на Том Дебелака падна, а червеното острие изскочи между бедрата му, разкъсвайки кожа и ризница. Том издъхна още преди мечът му да издрънчи на пода.

Викът на Нед закъсня. Джанос Слинт посече с един удар гърлото на Варли. Кайн се завъртя и отблъсна най-близкия копиеносец. За миг изглеждаше, че ще успее да си пробие път и да се освободи. Но срещу него се озова Хрътката. Първият замах на Сандор Клегейн отсече ръката на Кайн от китката; вторият го свали на колене и го разпра от рамото до гръдната кост.

Докато мъжете му издъхваха, Кутрето измъкна камата на Нед от канията, опря върха й под брадичката на Едард Старк и се усмихна извинително.

— Предупредих те да не ми вярваш.

— Високо — подвикна Сирио Форел и замахна към главата й. Аря парира и мечовете-тояги изтракаха една в друга.

— Ляво — извика учителят й, замахна и оръжието му профуча. Нейното полетя да го срещне. Този път дървото изтрака толкова силно, че Сирио стисна зъби.

— Дясно — викна той, а след това: — Ниско! — и: — Ляво! — и отново: — Ляво! — все по-бързо и по-бързо, пристъпвайки напред. Аря заотстъпва, парирайки всеки удар.

— Напад! — предупреди той и щом замахна тя отстъпи пъргаво встрани, отметна оръжието му и посегна да посече рамото му. Почти го докосна, съвсем за малко, толкова близо беше, че се ухили. Над очите й падна лепкав кичур и тя го отмахна с опакото на ръката си.

— Ляво — подкани Сирио. — Ниско. — Тренировъчният му меч се завъртя като вихрушка и Малката зала закънтя от тракането. — Ляво. Ляво. Високо. Ляво. Дясно. Ляво. Ниско. Ляво!

Дървеният меч я улучи високо в гърдата и парещата болка я жегна още по-силно с това, че не дойде от указаната страна.

— Охх! — изрева Аря. Когато легнеше тази вечер да спи, някъде в открито море, отокът още щеше да е пресен. „Всеки оток е урок — напомни си тя, — а всеки урок ни прави по-добри.“

Сирио отстъпи.

— Вече си мъртва.

Аря направи гримаса.

— Но ти ме измами! Каза ляво, а удари отдясно!

— Точно така. И сега си едно мъртво момиче.

— Но ти излъга!

— Думите ми излъгаха. Очите ми и ръката ми ти крещяха истината, но ти не гледаше.

— Гледах — отвърна Аря. — Всеки миг те наблюдавах.

— Да гледаш още не значи, че виждаш, мъртво момиче. Танцуващият по водата вижда. Хайде, остави меча, сега е време да послушаш.

Тя го последва до стената и седнаха на дървената пейка.

— Сирио Форел беше първият меч на Морския господар на Браавос, и знаеш ли защо се получи така?

— Просто си бил най-добрият майстор на меча в града.

— Точно така, но защо? Други мъже бяха по-силни, по-бързи, по-млади, но защо Сирио Форел беше най-добрият? Ще ти кажа. — Той допря леко клепача си с върха на кутрето си. — Виждането, вярното виждане, в това е всичко.

— Слушай сега — продължи Сирио. — Корабите на Браавос пътуват докъдето вятърът ги отнесе, до странни и чудни земи, и на връщане капитаните им карат чудати животни за менажерията на Морския господар. Животни, каквито никога не си виждала, коне с бели и черни ивици, високи петнисти същества с вратове дълги като кокили, космати свине с миши зурли, големи колкото крави, хапещи мантикори, тигри, които носят малките си в торба на корема, ужасни крачещи гущери с коси вместо нокти. Сирио Форел е виждал тези твари.

— В деня, за който говоря, първият меч беше на смъртно легло и Морският господар ме повика. Много бравоси, скитащи наемници, бяха идвали при него и всички ги беше отпратил, никой не можеше да обясни защо. Когато се явих пред него, той седеше в креслото с една дебела жълта котка в скута. Каза ми, че един от капитаните му донесъл звяра от някакъв остров отвъд изгрева на слънцето. „Виждал ли си като нея?“, попита ме той. А аз му рекох: „Всяка нощ виждам сто като него по слепите улици на Браавос“, а Морският господар се разсмя и същият ден бях назначен за пръв меч.

Аря се намръщи.

— Не разбирам.

Сирио стисна зъби.

— Котката беше най-обикновена котка, нищо особено. Другите очаквали някакъв приказен звяр, и това са видели. Колко голям е, цъкали с език. Не беше по-голям от всяка друга котка, само беше надебеляла от леност, защото Морският господар я хранеше от масата си. Какви странни малки уши, възкликвали те. Ушите му бяха изпохапани от битките с други котараци из кухните. И беше съвсем явно, че е котарак, макар Морският господар да го наричаше „тя“, и такава са я виждали другите. Слушаш ли ме?

Аря се замисли.

— Ти си видял това, което е.

— Точно така. Трябва само да си отваряш очите. Лъжите в сърцето и в главата ни подвеждат, но очите виждат истината. Гледай със своите очи. Слушай със своите уши. Опитвай със своята уста. Подушвай със своя нос. Усещай със своята кожа. Едва тогава идва мисленето, след това, и така се познава истината.

— Точно така — каза ухилена Аря.

Сирио Форел се усмихна.

— Мисля, че когато стигнем в този ваш Зимен хребет, ще дойде време да вземеш тази игла в ръката си.

— Да! — възкликна Аря. — Чакай само да покажа на Джон…

Огромните дъбови врати на Малката зала зад тях се разтвориха с трясък. Аря се извърна като вихър.