Под свода над прага стоеше рицар от кралската гвардия и зад него стояха подредени петима от гвардейците на Ланистър. Беше в пълно снаряжение, но забралото на шлема му беше вдигнато. Аря помнеше навъсените му очи и ръждивочервените бакенбарди от деня, в който бе дошъл в Зимен хребет с краля: сир Мерин Трант. Червените плащове бяха с плетени ризници върху елеците от щавена кожа и със стоманени шапки с гребени с формата на лъвове.

— Аря Старк — каза рицарят. — Ела с нас, дете.

Аря колебливо прехапа устна.

— Какво искате?

— Баща ти иска да те види.

Аря пристъпи крачка напред, но ръката на Сирио Форел падна на рамото й.

— И защо лорд Едард ще праща хора на Ланистър в своя дом? Чудна работа.

— А ти не си надскачай мястото, учителю по танци — каза сир Мерин. — Не е твоя работа.

— Баща ми нямаше да прати вас — заяви Аря. Пресегна се и стисна здраво дървения си меч.

— Остави я тази пръчка, момиче — каза й сир Мерин. — Аз съм Заклет брат на Кралската гвардия, от Белите мечове.

— Като Кралеубиеца, когато е убил стария крал — отвърна Аря. — Не съм длъжна да тръгвам с вас, ако не искам.

Сир Мерин Трант изгуби търпение.

— Хванете я — обърна се той към хората си и смъкна забралото си.

Трима от тях закрачиха напред и железните халки на ризниците им леко задрънчаха с всяка стъпка. Аря изведнъж се уплаши. „Страхът сече по-дълбоко от мечовете“, каза си, за да спре туптежа на сърцето си.

Сирио Форел застана между нея и настъпващите мъже и дървеният му меч леко потупа по ботуша му.

— Ще спрете тук. Вие мъже ли сте, или псета, да плашите така едно дете?

— Махни се от пътя ни, старче — каза един от червените плащове.

Тоягата на Сирио изсвистя и издрънча върху шлема му.

— Аз съм Сирио Форел и ще се научиш да говориш с мен по-учтиво.

— Проклет плешивец! — Мъжът извади дългия си меч. Тоягата отново се раздвижи с ослепителна бързина. Аря чу силен трясък и мечът издрънча върху каменния под. — Ръката ми! — изохка гвардеецът и сви до корема си счупените си пръсти.

— Много си бърз за учител по танци — каза сир Мерин.

— Много си бавен за рицар — отвърна Сирио.

— Убийте браавосеца и ми доведете момичето — заповяда рицарят с белите доспехи.

Четирима гвардейци на Ланистър измъкнаха мечовете от ножниците. Петият, със счупените пръсти, се изплю и измъкна с лявата си ръка кинжал.

Сирио Форел стисна зъби, плъзна се на място и зае позата на танцуващия по водата, извърнат само с едното си рамо срещу противника.

— Аря, дете — извика, без да поглежда към нея, без да откъсва очи от мъжете на Ланистър, — свършихме с урока по танци за днес. Време е да си тръгваш. Тичай при баща си.

Аря не искаше да го остави, но я беше научил да се подчинява на заповедите му.

— Бърза като сърна — прошепна тя.

— Точно така. — Ланистъровите хора настъпиха към него.

Аря отстъпи, стиснала здраво тоягата-меч. Чак сега, като го гледаше, осъзна, че в двубоите им Сирио само си беше играл с нея. Червените плащове, настъпиха срещу него от трите му страни, със стомана в ръцете. Бяха с плетени ризници по гърдите и ръцете, под кожените си панталони носеха пришити метални набедреници, но краката им бяха предпазени само с кожа. Дланите им бяха оголени, а шлемовете им имаха предпазители за носовете, но не и забрала.

Сирио не дочака да го доближат, а се извъртя наляво. Аря никога не беше виждала човек да се движи толкова бързо. Посрещна един от мечовете с тоягата си и се извъртя от пътя на втория. Вторият мъж залитна, изгубил равновесие, и рухна върху първия. Сирио го изрита с ботуш в гърба и двамата червени плащове рухнаха на пода. Третият ги прескочи и замахна към главата на учителя по танци. Сирио се сниши под свистящото острие и удари отдолу нагоре. Гвардеецът падна с крясък и от червената дупка на мястото на едното му око бликна кръв.

Изпопадалите започнаха да се вдигат. Сирио изрита единия в лицето и изби стоманения шлем от главата на другия. Мъжът с кинжала понечи да го намушка. Сирио посрещна кинжала с шлема, а с тоягата в другата си ръка разби капачката на коляното му. Последният червен плащ изрева ругатня, понесе се напред и замахна отгоре, стиснал дългия меч с две ръце. Сирио се завъртя надясно и касапският сеч улучи останалия без шлем между врата и рамото, докато той се мъчеше да се изправи на колене. Дългият меч изхрущя през ризница, кожа и плът. Коленичилият изрева и преди убиецът му да успее да измъкне заседналото в плътта му острие, Сирио го удари в гърлото. Гвардеецът извика задавено, залитна назад, стисна се с две ръце за гърлото и лицето му почерня.

Петима мъже бяха паднали, мъртви бяха или издъхваха, докато Аря стигне задната врата, водеща към кухнята. Чу ругатните на сир Мерин Трант.

— Уроди проклети! — изруга той и измъкна дългия си меч.

Сирио Форел зае позата си отново и стисна зъби.

— Аря, дете — извика й, без да се обръща към нея: — Време е да те няма.

„Гледай с очите си“, беше й казал. И тя гледаше: рицарят от глава до пети в белите си доспехи, с крака, гърло и длани, покрити с броня, с очи, скрити зад високия му бял шлем, и с жестоката остра стомана в ръката му. А срещу него: Сирио в кожен елек, с дървен меч в ръката.

— Бягай, Сирио — изпищя тя.

— Първият меч на Браавос не бяга — каза той, докато сир Мерин замахваше. Сирио отскочи пъргаво встрани и тоягата му изсвистя като вихър. Докато сърцето й изтупти веднъж, ударите му заотскачаха от слепоочието на рицаря, от лакътя и гърлото, дървото изкънтя в метала на шлема му, по рицарската ръкавица и нагърленика. Аря замръзна на място. Сир Мерин настъпи; Сирио отстъпи крачка назад. Срещна следващия удар, извъртя се от втория, отклони третия.

Четвъртият разцепи тоягата му на две, дървото се пръсна и през разкъсаната кожена обшивка изхвърчаха трески.

Аря изхлипа, обърна се и побягна.

Понесе се през готварските помещения и маслобойната, заслепена от паника, между готвачки и кухненски ратайчета. Някаква помагачка на хлебаря й се изпречи с дървен поднос в ръцете. Аря я събори и дъхавите самуни прясно изпечен хляб се затъркаляха по пода. Чу виковете зад гърба си и се извъртя покрай дебелия касапин, зяпнал срещу нея със сатър в ръце. Беше окървавен до лактите.

Всичко, на което я беше учил Сирио Форел, запрепуска бясно в ума й. „Бърза като сърна. Тиха като сянка. Страхът сече по-дълбоко от мечове. Бърза като змия. Спокойна като блатна вода. Страхът сече по-дълбоко от мечове. Силна като глиган. Свирепа като вълчица. Страхът сече по-дълбоко от мечове. Уплашиш ли се, че ще загубиш, вече си загубила. Страхът сече по-дълбоко от мечове. Страхът сече по-дълбоко от мечове. Страхът сече по-дълбоко от мечове.“ Дръжката на дървения меч бе станала хлъзгава от потта и когато се добра до куличката на стълбището, Аря дишаше задъхано. Замръзна за миг. Нагоре или надолу? Нагоре щеше да я отведе до покрития мост, прехвърлящ малкия двор до Кулата на Ръката, но те със сигурност щяха да я очакват точно по този път. „Никога не прави това, което очакват“, казал й беше Сирио. И Аря тръгна надолу, стълбището се виеше и виеше, и тя прескачаше тесните каменни стъпала по две — по три наведнъж. Озова се в мрачно сводесто мазе, обкръжена от натрупани двадесет стъпки високо бурета с бира. Единствената светлина струеше от малките тесни прозорчета високо в стената.

Мазето завършваше със сляпа стена. Нямаше друг изход освен този, по който бе слязла. Не смееше да се върне нагоре, но не можеше да остане и тук. Трябваше да намери баща си и да му каже какво се е случило. Баща й щеше да я защити.

Аря затъкна дървения си меч зад колана и започна да се катери, скачайки от буре на буре, докато се добере до прозореца. Хвана каменния перваз с две ръце и се издърпа. Стената беше три стъпки дебела, прозорчето приличаше на тесен тунел, който се издигаше нагоре и извеждаше навън. Аря запълзя към светлото. Когато главата й стигна до равнището на основите, огледа празната полоса до Кулата на Ръката.