— Лейди Санса, от дома Старк — извика херолдът.

Тя спря пред трона на мястото където лежеше на купчина белият плащ на сир Баристан, до шлема и бронята му.

— Санса, имаш ли някаква работа за краля и за съвета? — попита кралицата от масата на съвета.

— Да. — Санса коленичи върху плаща така, че да не си изцапа роклята, и вдигна очите си към своя принц в страховития черен трон.

— С благоволението на Негово величество, моля за милост към моя баща, лорд Едард Старк, който беше Ръката на краля. — Сто пъти беше упражнявала тези думи.

Кралицата въздъхна.

— Санса, разочароваш ме. Какво ти казах аз за кръвта на предателя?

— Баща ви е извършил тежки и ужасни престъпления, милейди — обади се Великият майстер Пицел.

— Ах, бедничкото ми — въздъхна Варис. — Та тя е само едно малко дете, господа, просто не разбира какво иска.

Санса не сваляше очите си от Джофри. „Трябва да ме чуе, трябва.“ Кралят се размърда на трона.

— Оставете я да говори. Искам да чуя какво ще каже.

— Благодаря ви, ваша милост. — Санса се усмихна, с онази своя свенлива, тайна усмивчица, предназначена само за него. Слушаше я. Знаеше си, че ще я чуе.

— Буренът на измяната е опасен — строго заяви Пицел. — Трябва да се изтръгне, да се изкорени и стеблото, и семето му, за да не никнат от всяка крайпътна канавка по кралския път нови и нови изменници.

— Отричаш ли престъплението на баща си? — попита лорд Белиш.

— Не, благородни господа. — Санса беше достатъчно благоразумна. — Зная, че трябва да бъде наказан. Знам, че милорд татко ми трябва да съжали за стореното. Той беше приятел на крал Робърт и го обичаше, всички вие знаете колко го обичаше. Той никога не е искал да става Ръка на краля, докато кралят не го помоли. Сигурно са го излъгали. Лорд Ренли или лорд Станис, или… или все някой, трябва да са го излъгали, иначе…

Крал Джофри се наведе напред, ръцете му стиснаха облегалките на трона и острите шипове на мечовете се показаха между пръстите му.

— Той каза, че не съм крал. Защо го каза?

— Беше му счупен кракът — отвърна задъхано Санса. — Знаете ли колко го болеше? Майстер Пицел му даваше да пие маков сок против болката, а казват, че сокът на мака изпълва главата ти с облаци. Иначе той никога нямаше да го каже.

Варис промълви тихо, но всички го чуха:

— Детска вяра… тази мила невинност… и все пак, казват, от устата на невръстните често говори мъдростта.

— Измяната си е измяна — отвърна начаса Пицел.

Джофри се размърда неспокойно на желязната седалка.

— Мамо?

Церсей Ланистър се взря замислено в Санса.

— Ако лорд Едард си признае престъплението — най-сетне отрони тя, — ще знаем, че се е разкаял за безразсъдството си.

Джофри се изправи. „Моля те — помисли Санса, — моля те, от сърце те моля, бъди този крал, който зная, че си, добър, милостив и благороден. Моля те!“

— Имаш ли да ни кажеш нещо друго? — попита я той.

— Само… че ако ме обичате, моля ви проявете тази добрина към мен, мой принце — отрони Санса.

Кралят я огледа.

— Сладките ти слова ме трогнаха — изрече той много галантно и кимна, сякаш да я увери, че всичко ще свърши добре. — Ще направя каквото ме молиш… но най-напред баща ти трябва да признае. Трябва да признае, че аз съм кралят, иначе за него няма да има милост.

— Ще признае — отвърна Санса и душата й се възвиси. — О, сигурна съм, че ще го признае.

Сламата по пода вонеше на урина. Нямаше прозорец, нито легло, нито дори отходно буре. Спомняше си стени от бледочервен камък, покрити с мухъл, сива врата от прогнили дъски с набити по тях железни пирони. Беше ги видял съвсем за кратко, докато го тикаха вътре. След като вратата се затръшна зад гърба му, не можа да види нищо повече. Мракът беше пълен. Все едно че беше сляп. Или мъртъв. Заровен с краля.

— Ех, Робърт — промълви той, докато ръката му опипваше студената каменна стена. Кракът му пулсираше при всяко движение. Спомни си шегата, която кралят му бе споделил в криптата на Зимен хребет, докато Кралете на Зимата ги гледаха със студените си каменни очи. Кралят яде, бе казал Робърт, а Ръката чисти лайната. Как се беше смял. Но всичко излезе не така. „Кралят умира — помисли Нед Старк, — а погребват Ръката.“

Тъмницата се намираше под Червената цитадела, по-дълбоко, отколкото смееше да си представи. Спомни си старите разкази за Мегор Жестокия, който избил всички зидари, построили замъка, за да не могат да разкрият тайните му.

Прокле ги всички: Кутрето, Джанос Слинт и неговите златни плащове, кралицата, Кралеубиеца, Пицел и Варис, и сир Баристан, дори лорд Ренли, от кръвта на самия Робърт, който бе избягал точно когато имаше най-голяма нужда от него. Но най-накрая обвини себе си. „Глупак — изрева Нед в мрака. — Трижди проклет, сляп глупак.“

Ликът на Церсей Ланистър сякаш заплува пред него в тъмното. Косата й светеше, пълна със слънчева светлина, но в усмивката й имаше насмешка.

— Когато играеш играта на тронове, или печелиш, или загиваш — прошепна тя.

Нед бе играл и бе загубил, а хората му бяха заплатили цената на безразсъдството му с кръвта си.

Помисли за двете си дъщери и му се доплака, но сълзите не идваха. Дори сега той беше Старк от Зимен хребет и скръбта и яростта му замръзваха вкочанени в душата му.

Когато лежеше неподвижно, кракът не го болеше толкова, затова се стараеше да не мърда. За колко — не можеше да определи. Не можеше да вижда, за да бележи по стените. Затвори очи и ги отвори. Беше все едно. Спеше, будеше се и заспиваше отново. Не знаеше кое бе по-мъчително: бодърстването или сънят. Когато спеше, сънуваше: мрачни и тревожни сънища за кръв и прекършени обети. Събудеше ли се, нищо не му оставаше, освен да мисли, а будните му мисли често се оказваха по-лоши и от кошмарите. Мисълта за Кат беше болезнена като постеля от игли. Чудеше се къде ли е тя сега, какво прави. Чудеше се дали изобщо ще я види отново.

Часовете се превръщаха в дни, или така поне му се струваше. Усещаше тъпа болка в потрошения си крак и сърбеж под гипса. Щом докоснеше бедрото си, плътта пареше на пръстите му. Единственият звук бе собственото му дишане. След известно време започна да си говори високо, за да чува гласа си. Съставяше планове как да си опази разсъдъка, градеше замъци на надеждата в тъмното. Братята на Робърт все пак бяха на воля, вдигаха войски при Драконов камък и Бурен край. Алин и Харвин щяха да се върнат в Кралски чертог с остатъка от личната му гвардия, след като се справят със сир Грегър. Кейтлин щеше да вдигне севера, щом я достигнеше вестта за него, а речните лордове и тези от планините и от Долината щяха да я подкрепят.

Улавяше се, че все повече и повече мисли за Робърт. Виждаше краля, какъвто го помнеше в разцвета на младостта му, висок и красив, с големия шлем с еленовите рога на главата, с бойния чук в ръката, седнал на коня си като рогат бог. Чуваше в мрака смеха му, виждаше очите му, сини и ясни като планински езера.

— Погледни ни, Нед — каза Робърт. — Богове, как се стигна до това? Ти тук, а аз — убит от някаква свиня. А двамата с теб спечелихме трон…

„Провалих те, Робърт“ — помисли Нед. Не можеше да го каже на глас. „Излъгах те. Скрих истината от теб. Допуснах да те убият.“

Кралят го чу.

— Вироглав глупак — измърмори той, — толкова горд и самонадеян, че не може да слуша. Гордостта яде ли се, Старк? Твоята чест ще защити ли децата ти?

Лицето му се пропука, пукнатините разтвориха плътта и той посегна, изтръгна маската с ръка и я захвърли. Вече не беше Робърт; беше Кутрето, ухилен подигравателно. Когато отвори уста да заговори, лъжите му се превърнаха в светлосиви мушици и се разлетяха.

По коридора отекнаха стъпки. Отначало Нед помисли, че сънува — отдавна не беше чувал нищо друго освен собствения си глас. По това време вече бе изпаднал в треска, счупеният крак се бе превърнал в източник на постоянна тъпа агония, устните му се бяха напукали.