Литмир - Электронная Библиотека
A
A

След като лорд Слинт зае мястото си, Великият майстер Пицел продължи:

— В последно време, в тези времена на предателства и смут, след скорошната кончина на обичния ни Робърт, съветът прецени, че животът и сигурността на крал Джофри са от съдбовна важност… — Замълча и погледна кралицата.

Церсей стана.

— Сир Баристан Селми, станете.

Сир Баристан бездруго стоеше пред Железния трон вкаменен като статуя, но сега се смъкна на едно коляно и сведе глава.

— Ваша милост, на вашите команди съм покорен.

— Станете, сир Баристан — разпореди се Церсей Ланистър. — Можете да махнете шлема си.

— Милейди? — Старият рицар стана и свали белия шлем, макар да не разбираше защо.

— Вие служихте на кралството дълго и вярно, добри ни сир, и всеки мъж и жена в Седемте кралства ви дължат благодарност. Но се боя, че срокът на вашата служба вече изтече. По волята на краля и съвета трябва да оставите това тежко бреме.

— Моето… бреме? Боя се, че… че не…

Новопровъзгласеният лорд Джанос Слинт заговори тежко и грубо:

— Нейна милост се опитва да ви обясни, че сте освободен като лорд-командир на Кралската гвардия.

Високият белокос рицар сякаш се сви на мястото си и дъхът му секна.

— Ваша милост — най-сетне промълви Баристан. — Кралската гвардия е Заклето братство. Нашите клетви са за цял живот. Само смъртта може да освободи лорд-командира от поверения му дълг.

— Чия смърт, сир Баристан? — Гласът на кралицата бе мек като коприна, но думите й се разнесоха в цялата зала. — Вашата или тази на краля?

— Вие допуснахме баща ми да умре — обвини го от Железния трон Джофри. — Твърде стар сте, за да защитите когото и да било.

Пред смаяните очи на Санса старият рицар вдигна глава към новия си крал. Никога не бе го виждала да изглежда на годините си. Сега го видя.

— Ваша милост — каза той. — Аз бях избран за Белите мечове на двадесет и третата си година. Това бе всичко, за което бях мечтал от мига, в който за пръв път хванах меч. Отказах се от всички свои права над Цитаделата на моите предци. Момичето, за което трябваше да се венчая, се омъжи за моя братовчед. Нямах нужда нито от владения, нито от синове, животът ми трябваше да изтече в служба на кралството. Лично сир Грегър Хайтауър чу клетвените ми слова… да браня своя крал с всички сили… кръвта си да дам за неговия… сражавах се редом с Белия бик и с принц Левин Дорнски… редом до Артър Дейн, Меча на утрото. Преди да служа на вашия баща, защитавах крал Ерис и преди него баща му Джерис… трима крале…

— И всички те са мъртви — подхвърли Кутрето.

— Времето ви изтече — обяви Церсей Ланистър. — Джофри се нуждае от обкръжение от млади и силни мъже. Съветът е определил вашето място като командир на Заклетите братя на Белите мечове да се заеме от сир Джайм Ланистър.

— Кралеубиеца — процеди с изпълнен с презрение глас сир Баристан. — Лъжерицарят, който оскверни оръжието си с кръвта на краля, когото се бе заклел да пази.

— Внимавайте с приказките си, сир — предупреди кралицата. — Говорите за нашия възлюблен брат, който носи кръвта на вашия крал.

Лорд Варис заговори по-кротко от останалите.

— Не подценяваме доблестната ви служба, сир. Лорд Тивин Ланистър щедро се съгласи да ви отстъпи хубав участък земя на север от Ланиспорт до морето, с достатъчно злато и хора, за да си вдигнете яка цитадела и слуги, които да задоволят всички ваши потребности.

Сир Баристан го изгледа рязко.

— Зала, в която да издъхна, и хора, които да ме погребат. Благодаря, благородни господа… но плюя на вашето съжаление. — Вдигна ръка и откопча токите, държащи плаща му на раменете, и тежката бяла одежда се свлече на купчина на пода. Шлемът му падна върху плочите и издрънча. — Аз съм рицар. — Откопча стегите на сребърния си нагръдник и той също отекна върху камъка. — И ще умра като рицар.

— Гол рицар, по всичко личи — подхвърли със сарказъм Кутрето.

Всички се разсмяха: Джофри на трона си и стоящите мирно лордове, Джанос Слинт и кралица Церсей, Сандор Клегейн и дори останалите мъже от Кралската гвардия, петимата, които само допреди миг бяха негови събратя. Това със сигурност най-много го нарани. В сърцето си Санса бе изцяло на страната на доблестния старец, стоящ по средата, почервенял от срам и толкова разгневен, че не можеше да отвърне на подигравката. Накрая той извади меча си.

Санса чу как някой ахна. Сир Борос и сир Мерин пристъпиха напред да му се противопоставят, но сир Баристан ги накара да замръзнат по местата си с поглед, от който капеше презрение.

— Не се безпокойте, сирове, кралят ви е в безопасност… не благодарение на вас. Дори сега бих могъл да пробия през петима ви толкова лесно, колкото кама ще среже буца сирене. Щом ще служите под властта на Кралеубиеца, нито един от вас не е достоен да носи бялото. — Захвърли меча си в подножието на Железния трон. — Ето ти го, момче. Стопи го и го добави към другите, ако искаш. Така ще ти е по-полезен от мечовете в ръцете тези петимата. Навярно лорд Станис ще седи на него, когато ти отнеме трона.

Тръгна бавно към изхода, а стъпките му закънтяха по пода и заотекваха от голите каменни стени. Благородниците се разделиха да му отворят път. Чак когато тежките врати от дъб и бронз се затвориха зад гърба му, Санса отново чу други звуци: стаени гласове, шумолене на дрехи по неловко размърдали се тела, на свитъци по масата на съвета.

— Той ме нарече момче! — обидено проплака Джофри, като малко дете. — И ме заплаши с чичо ми Станис.

— Празни приказки — махна с ръка евнухът Варис. — Без значение…

— Но той може да крои заговор с чичовците ми. Искам да го задържат и да го разпитат. — Никой не помръдна. Джофри повиши глас: — Казах, искам да го задържат!

Джанос Слинт се надигна от масата на съвета.

— Моите златни плащове ще се погрижат за това, ваша милост.

— Добре — отвърна облекчено крал Джофри. Лорд Джанос излезе от залата и след него заподтичваха двете грозни момчета, помъкнали грамадния метален щит на дома Слинт.

— Ваша милост — подсети Кутрето краля. — Ако можем да продължим, седмината сега са шестима. Имаме нужда от нов меч за гвардията ви.

Джофри се усмихна.

— Кажи им, майко.

— Кралят и съветът решиха, че в Седемте кралства няма по-подходящ мъж да пази и закриля Негова милост от неговия заклет щит, Сандор Клегейн.

— Е, куче, харесва ли ти това? — попита крал Джофри.

Насеченото от белези лице на Хрътката остана неразгадаемо.

— Защо не? Нямам нито земя, нито жена да оставям, а и да имах, на кого му пука? — Изгорялата му страна се иабръчка. — Но ви предупреждавам, рицарски клетви няма да полагам.

— Заклетите братя на Кралската гвардия винаги са били рицари — каза твърдо сир Борос.

— Вече не — отвърна хрипливо Хрътката и сир Борос млъкна.

Когато кралският херолд пристъпи напред, Санса осъзна, че моментът настъпва, и нервно приглади плохите на полата си. Беше се облякла траурно в знак на почит към мъртвия крал, но бе положила особени грижи да изглежда красива. Роклята беше същата онази от коприната с цвят на слонова кост, която кралицата й бе подарила и която Аря й беше изцапала, но тя я беше дала да я боядисат черна и петното изобщо не личеше. Няколко часа се суети през нощта над накитите си и накрая се спря на елегантната с простотата си сребърна верижка.

Гласът на херолда прокънтя.

— Ако някой в тази зала има други неща да постави пред Негова милост, да излезе и заговори, или да запази мълчание.

Санса трепна. „Сега — каза си тя. — Трябва да изляза сега. Боговете дано ми дадат кураж.“ Направи една стъпка, после втора. Лордове и рицари мълчаливо отстъпиха да й направят път и тя усети с кожата си тежестта на погледите им. „Трябва да съм силна като своята лейди майка.“

— Ваша милост — извика с тих и треперлив глас.

Височината на Железния трон предлагаше на Джофри по-голяма видимост, отколкото на всеки друг в залата. Той я видя пръв.

— Излезте напред, милейди — подкани я усмихнат любимият й. Усмивката му я окуражи. Накара я да се почувства красива и силна. „Той ме обича. Той наистина ме обича!“ Санса вдигна глава и тръгна към него, не много бавно, но и без да бърза прекалено. Не биваше да им позволи да разберат колко е изнервена.

152
{"b":"283609","o":1}