С братовите й думи страхът я изпълни отново. Отново се почувства дете, едва на тринадесет години и съвсем само, неподготвено за онова, което щеше да я сполети.

Двамата препуснаха извън стана. Звездите изгряха. Хал Дрого не й проговаряше и дума, само пришпорваше напористо жребеца си напред в сгъстяващия се мрак и сребърните звънчета в дългата му плитка напяваха тихо. „Аз съм кръвта на дракона“, шепнеше си гласно тя и го следваше, мъчейки се да се окуражи. „Аз съм кръвта на дракона. Аз съм кръвта на дракона.“ Драконът никога не се боеше.

Не можеше да определи колко дълго бяха препускали, но беше съвсем тъмно, когато спряха на едно тревисто място до малко поточе. Дрого се метна от коня си й я прихвана да я свали. Почувства се крехка като стръкче трева в ръцете му, с омекнали като вода крайници. Остана да стои безпомощна и трепереща в булчинската си коприна, докато той върже конете, а когато се обърна и я погледна, се разплака.

Хал Дрого се взря в сълзите й със странно безизразно лице и каза:

— Не.

Вдигна ръка и грубо изтри сълзите й с мазолестия си палец.

— Ти говориш на общата реч? — промълви учудено Дани.

— Не — повтори той.

Сигурно това бе единствената му дума, но макар и единствена беше повече, отколкото мислеше, че знае, и това я накара да се почувства малко по-добре. Дрого докосна леко косата й, заопипва сребристо русите кичури в пръстите си и замърмори тихо на дотракски. Дани не разбра думите, но в гласа му имаше топлина и нежност, каквито не бе очаквала у този човек.

Той сложи пръст под брадичката й и повдигна главата й, тъй че да го гледа в очите. Извиси се над нея, както се извисяваше над всеки друг. Хвана я леко под мишниците, вдигна я и я постави на един валчест камък до потока. После седна кръстосал крака на земята срещу нея и най-после лицата им се оказаха на една височина.

— Не — каза той.

— Това ли е единствената дума, която знаеш?

Дрого не й отговори. Дългата му тежка плитка се беше навила върху земята до него. Той я заметна над дясното си рамо и започна да сваля звънчетата от косата си, едно по едно. След малко Дани се наведе да му помогне. Когато свършиха, Дрого й даде знак. Тя разбра. Бавно, грижливо започна да разплита плитката му.

Отне й много време. През цялото време той седеше мълчаливо и я гледаше. Когато свърши, той разтърси глава и косата му се разпиля зад него като тъмна река, мазна и бляскава. Никога не бе виждала коса толкова дълга, толкова черна и гъста.

После дойде неговият ред. Той започна да я съблича.

Пръстите му бяха ловки и странно нежни. Започна да маха коприните една по една, много грижливо, а Дани седеше неподвижно и тихо, и го гледаше в очите. Когато оголи малките й гърди, тя не можа да устои. Извърна очи и се покри с ръце.

— Не — каза Дрого. Нежно, но решително издърпа ръцете й от гърдите, после вдигна лицето й, за да я накара да го погледне, и повтори: — Не.

— Не — отекна гласът й след неговия.

Тогава той я изправи и я привлече към себе си, за да махне и последната коприна. Нощният въздух смрази голата й кожа. Тя потрепери и ръцете и краката й настръхнаха. Плашеше я това, което идва, но не се случи нищо. Хал Дрого седна скръстил нозе и я загледа, изпивайки тялото й с очи.

После започна да я докосва. Отначало съвсем лекичко, след това — по-силно. Тя усещаше свирепата сила в ръцете му, но той не я нарани. Държеше ръката й в шепата си и галеше пръстите й, един по един. Прокара нежно длан по крака й. Погали лицето й, проследи извивката на ушите й, пръстът му пробяга нежно по устата й. Сложи двете си ръце на косата й и започна да я реши с пръстите си. Обърна я и заразтрива раменете й, прокара опакото на пръста си по гръбнака й.

Сякаш бяха изминали часове, преди ръцете му най-сетне да се спрат на гърдите й. Той загали меката кожа отдолу, докато тя не пламна. Пръстите му закръжиха около връхчетата им, защипаха ги между палец и показалец, след това започнаха да ги дърпат, отначало леко, после — все по-настоятелно, докато накрая те не се втвърдиха и не започнаха да я болят.

Тогава той спря и я придърпа в скута си. Дани беше пламнала и останала без дъх, сърцето й пърхаше в гърдите. Той обхвана с огромните си шепи лицето й и се вгледа в очите й.

— Не?

И тя разбра, че е въпрос.

Хвана ръката му и я премести долу, към влагата между бедрата си.

— Да — прошепна тя и пъхна пръста му в себе си.

Призивът дойде в часа преди зората, когато светът е вцепенен и сив.

Алин грубо го отърси от сънищата и Нед се запрепъва в предутринния мраз, все още зашеметен от съня. Завари коня си вече оседлан, а краля — вече яхнал своя. Робърт беше с дебели кафяви ръкавици и тежко кожено наметало с качулка, която покриваше ушите му и с нищо не можеше да се сравни, освен с мечок, седнал на кон.

— Живо, Старк! — ревна той. — Живо, живо! Чакат ни държавни дела.

— Не се съмнявам — въздъхна Нед. — Заповядайте вътре, ваша милост. — Алин вдигна процепа на палатката.

— Не. Не, не и не! — отвърна Робърт. Устата му бълваше облак пара при всяка дума. — Станът е пълен с уши. Освен това искам да пояздя, да я вкуся тази ваша страна.

Нед забеляза, че сир Борос и сир Мерин чакат зад него с дузина телохранители. Нищо не му оставаше, освен да изтрие съня от очите си, да се облече и да се метне на седлото.

Робърт наложи скоростта, като пришпори огромния си черен дестриер и Нед препусна в галоп до него, мъчейки се да не изостава. Подвикна му някакъв въпрос, но вятърът издуха думите му и кралят не чу въпроса, след което Нед продължи мълчаливо. Скоро оставиха кралския път и поеха през хълмистата равнина, потънала в сива мъгла. Охраната бе изостанала и не можеше да ги чуе, но Робърт не забави ход.

Когато превалиха ниския рид и кралят най-сетне дръпна юздите, утрото изгряваше. Бяха вече на няколко мили южно от главната група. Робърт бе зачервен и възбуден. Нед спря до него.

— Богове — изруга той с гърлен смях, — колко е добре да се махнеш и да препуснеш така, както един мъж трябва да язди! Заклевам се, Нед, това тътрене може да влуди човек. — Робърт Баратеон не беше от най-търпеливите. — Оная проклета къща на колела, как скърца и стене само, катери се по всяко камъче по пътя все едно че е планина… Обещавам ти, ако това окаяно нещо счупи още една ос, ще го подпаля, а Церсей да върви пеша!

Нед се засмя.

— С удоволствие ще запаля факлата.

— Добро момче. — Кралят го плесна по рамото. — Да можех просто да ги оставя всичките и ей така да си продължа.

По устните на Нед пробяга усмивка.

— Вярвам ви.

— Да, да. Какво ще кажеш, Нед? Само ние двамата. Двама странстващи рицари, хванали кралския път, само с мечовете на бедрата и боговете знаят какво пред нас, и може би по някоя селска щерка или слугиня в крайпътен хан, която да ни стопли леглата вечерта.

— Де да можеше — каза Нед. — Но сега си имаме задължения, повелителю. Към кралството, към децата си. Аз към милейди съпругата ми, вие — към кралицата. Вече не сме момчетата, които бяхме.

— Ти никога не си бил момче — избоботи Робърт. — И толкоз по-жалко. Ех, какви времена бяха… как се казваше онова твое момиче, от простолюдието? Бека ли беше? Не, тя беше една от моите, боговете дано я обичат, с черната коса и онези хубави големи очи, да се удавиш в тях. Твоята беше… Алийна? Не. Ти ми каза веднъж. Мери ли беше? Сещаш се за коя питам, майката на копелето?

— Казваше се Вила — отвърна Нед с хладна почтителност. — И бих предпочел да не говоря за нея.

— Вила. Да. — Кралят се ухили. — Рядка мома ще да е била, щом е могла да накара лорд Едард Старк да забрави за честта си, макар и за час. Никога не си ми казвал как изглеждаше…

Устата на Нед се присви от гняв.

— И няма да кажа. Стига вече, Робърт. В името на обичта, която твърдиш, че храниш към мен. Обезчестих и себе си, и Кейтлин пред очите и на богове, и на хора.