Магистър Илирио я беше предупредил и за това.

— Една дотракска сватба без поне три смърти се смята за скучно събитие — беше казал.

Нейната сватба, изглежда, се радваше на особена висша благословия; до вечерта издъхнаха дузина.

Часовете минаваха и ужасът на Дани се усилваше, докато накрая единственото, което можеше да направи, бе да не запищи. Страхуваше се от дотраките, чиито обичаи й се струваха чужди и чудовищни — сякаш бяха някакви зверове в човешка кожа, а не истински хора. Страхуваше се от брат си — от това, което можеше да направи, ако тя се провалеше. Но най-много се боеше от онова, което щеше да стане тази нощ под звездите, когато брат й я предадеше на тромавия гигант, седящ пиян до нея с лице, безизразно и жестоко като бронзова маска.

„Аз съм кръвта на дракона“, отново си каза тя.

Когато слънцето най-после се спусна ниско в небето, Хал Дрого плесна с ръце и тъпаните и глъчта на пиршеството изведнъж секнаха. Дрого стана и дръпна Дани да се изправи до него. Време беше за булчинските й дарове.

А след даровете, знаеше тя, идваше ред на първата езда и на консумацията на брака й. Дани се опита да изтласка тази мисъл от главата си, но не можа. Присви се, за да спре да трепери.

Брат й Визерис й подари три млади слугини. Дани знаеше, че не му бяха стрували нищо. Несъмнено момичетата ги беше осигурил Илирио. Ирри и Джикуи бяха меденокожи дотрачки с бадемови очи, а Дорея — светлокоса и синеока девойка от Лис.

— Това не са обикновени слуги, сладка ми сестричке — каза брат й, докато ги представяше една по една. — Двамата с Илирио ти ги избрахме лично. Ирри ще те учи на езда, Джикуи на дотракска реч, а Дорея ще те обучава на женските хитрости в любовта. — Той се усмихна тънко. — Много е добра, двамата с Илирио сме готови да се закълнем в това.

Сир Джора Мормон се извини за дара си.

— Много е скромен, моя принцесо, но като един беден изгнаник не мога да си позволя нищо повече — каза той и остави пред нея вързоп стари книги. Тя видя, че са истории и песни за Седемте кралства на общата реч. Благодари му от цялото си сърце.

Магистър Илирио измърмори заповед и четирима плещести роби забързаха напред, понесли грамаден сандък от кедрово дърво, обковано с бронз. Когато тя го отвори, намери вътре купища от най-финото кадифе и дамаска, каквито свободните градове можеха да предложат… а най-отгоре сред мекия плат лежаха три огромни яйца. Дани ахна. Бяха най-красивото нещо, които бяха виждали очите й, всяко различно от останалите, нашарени с толкова ярки цветове, че отначало си помисли дали не са инкрустирани със скъпоценни камъни, и толкова големи, че с две ръце едва можеше да задържи едно. Тя внимателно го вдигна, очаквайки, че е направено от някакъв тънък порцелан или нежен емайл, но се оказа много по-тежко, сякаш беше от камък. Повърхността на яйцето беше покрита с тънки люспички и когато го обърна в шепите си, те заблестяха като излъскан метал на светлината на гаснещото слънце. Едно яйце беше тъмнозелено с бронзови петънца, които светваха и изчезваха според това как Дани го обръщаше. Другото — светло кремаво и опръскано със златни точици. А последното беше черно, черно като морето посред нощ, и въпреки това сякаш живо, с пурпурни вълнички и спирали, които се вихреха по повърхността му.

— Какво е това? — попита тя изпълнена с почуда.

— Драконови яйца. От Сенчестите земи, оттатък Асшаи — каза магистър Илирио. — Еоните са ги превърнали в камък, но още блестят с ярката си красота.

— Ще ги пазя цял живот, като съкровище.

Дани беше чувала за такива яйца, но никога не беше виждала и не допускаше, че ще види. Дарът наистина беше великолепен, макар да знаеше, че Илирио може да си позволи такава щедрост. Беше си спечелил цяло състояние в коне и роби заради участието си в продажбата й на Хал Дрого.

Кръвните ездачи на хал й поднесоха традиционните три оръжия. А оръжията си ги биваше. Хаго й подари голям кожен бич със сребърна дръжка, Кохоло — великолепен аракх, обкован със злато, а Кото — двойно извит лък от драконова кост, по-висок от самата нея. Магистър Илирио и сир Джора я бяха научили на традиционния отказ на тези дарения.

— Това е дар, достоен за велик воин, о, кръв на моята кръв, а аз съм само жена. Нека моят господар съпруг да ги вземе вместо мен. — Така и Хал Дрого се сдоби с „булчински дарове“.

Други дотраки й заподнасяха още какво ли не: пантофи и скъпи накити, и сребърни звънчета за косата й, колани с медальони и ярко боядисани елеци, меки кожи, пясъчна коприна и шишенца с благовония, игли и пера, и тънкостенни кани от пурпурно стъкло, и нощница, ушита от кожата на хиляда мишки. „Хубав дар, халееси“, каза магистър Илирио, когато тя го попита какво е това. „Голям късмет носи.“ Даровете се трупаха и трупаха около нея на купчини — повече, отколкото можеше някога да си представи, много повече, отколкото би могла изобщо да използва.

Последен от всички, брачния си дар й поднесе самият Хал Дрого. Когато я остави, от средата на стана се надигна очакваният тих шепот и нарасна, докато не обхвана целия халазар. Щом се върна, плътната маса дотракски дарители се раздвои и той доведе пред нея коня.

Беше млада кобила, великолепна и изпълнена с дух. Дани разбираше достатъчно от коне, за да съобрази, че това не е обикновено животно. В нея имаше нещо, което караше дъха ти да секне. Беше сива като зимно море и с грива като сребърен дим.

Тя колебливо посегна и погали коня по шията, прокара пръсти по среброто на гривата й. Хал Дрого каза нещо на дотракски и магистър Илирио преведе.

— Сребро за среброто на твоята коса, казва хал.

— Красива е — промълви Дани.

— Тя е гордостта на халазар — каза Илирио. — Обичаят повелява халееси да яха животно, достойно за мястото й до хал.

Дрого пристъпи напред и я прихвана за кръста. Вдигна я леко като дете и я постави на дотракското седло, много по-малко от онези, с които бе свикнала. Дани поседя там, обзета от нерешителност. Никой не й беше казвал за тази част.

— Сега какво трябва да направя? — попита тя Илирио.

Отговори й сир Джора Мормон:

— Хвани юздите и препусни. Но не отивай далече.

Дани стисна юздите с треперещите си ръце и пъхна стъпалата си в късите стремена. Яздеше прилично, но само толкова; много повече време беше прекарала в пътуване с кораб, в кола и на носилка, отколкото на конски гръб. Молейки се дано да не падне и да се опозори, тя докосна съвсем леко и плахо с коленете си хълбоците на кобилата.

И за пръв път от толкова часове забрави за страха си. А може би и за пръв път в живота си.

Сребристосивата красавица се понесе напред с гладка, копринена стъпка, а тълпата отпред се отвори с хилядите си очи, приковани в двете. Дани усети, че се движи по-бързо, отколкото искаше, но странно защо това беше възбуждащо, а не страшно. Тя се усмихна. Дотраките се пръснаха да й отворят пътя. Най-лекият натиск с краката, най-нежното подръпване на юздите и кобилата се отзоваваше. Тя я подкара в галоп, а дотраките подсвиркваха, смееха се, подвикваха и отскачаха от пътя й. Когато обърна да препусне назад, пред нея, точно на пътеката, лумна буен огън. Бяха се струпали от двете страни и нямаше как да спре. И тогава я изпълни непозната дързост и тя притисна глава до шията на кобилата.

Сребърният кон прескочи пламъците все едно че имаше криле.

Тя спря пред магистър Илирио и каза:

— Кажете на Хал Дрого, че ми е подарил вятъра.

Дебелият пентосец заглади жълтата си брада, докато превеждаше на дотракски, и Дани видя как женихът й за пръв път се усмихна.

Точно тогава последното резенче на слънцето се скри зад стените на Пентос. Дани беше изгубила представа за времето.

Хал Дрого заповяда на своите кръвни ездачи да доведат неговия кон — строен червен жребец. Докато халът се мяташе на седлото, Визерис се приближи до Дани и я стисна за прасеца.

— Задоволи го, сладка ми сестричке, иначе се заклевам, че ще видиш дракона събуден, както никога не се е събуждал досега.