Пръстите на Джон бяха във ведрото и кръвта стигаше до китката му.

— Дивен казва, че диваците ни наричат врани — промълви той нерешително.

— Враната е бедната братовчедка на гарвана. И едните, и другите са просяци в черно, мразени и неразбрани.

Джон съжаляваше, че не разбира за какво всъщност си говорят и защо е този разговор. Какво го интересуваха гарваните и гълъбите? Ако старецът имаше да му каже нещо, защо просто не го кажеше?

— Джон, замислял ли си се някога защо мъжете на Нощния страж не си взимат жени и не зачеват деца? — попита майстер Емон.

— Не — сви рамене Джон. Хвърли още месо в птичата клетка. Пръстите му бяха полепнали от кръвта, а дясната му ръка пулсираше от тежестта на ведрото.

— За да не обичат — отговори старецът. — Защото любовта е отрова за доблестта и смърт за дълга.

Това не прозвуча добре на Джон, но той не каза нищо. Майстерът беше на сто години, висш офицер на Нощния страж. Неуместно беше да му противоречи. Старецът като че ли долови съмнението му.

— Кажи ми, Джон, ако изобщо дойде такъв ден, в който на твоя лорд баща се наложи да избере между честта от една страна и онези, които обича, от друга, какво би направил той?

Джон се поколеба. Искаше му се да отговори, че лорд Едард никога не би се опозорил, дори от обич, но тънкият гласец в главата му прошепна: „Той стана баща на копеле, къде е честта в това? А майка ти, къде е дългът му към нея, той името й дори не ти каза.“

— Би постъпил така, както трябва — отвърна Джон — звучно, за да заглуши собственото си колебание. — На всяка цена.

— Значи лорд Едард е един на десет хиляди. Повечето от нас не сме толкова силни. Какво е честта пред любовта на една жена? Какво е дългът пред докосването на новородения син в ръцете ти… или пред спомена за братовата ти усмивка? Вятър и празни думи. Вятър и думи. Ние сме просто хора и боговете са ни създали за обич. Това е голямото ни величие, това е славата ни и най-голямата ни трагедия.

— Мъжете, създали Нощния страж са разбирали, че само тяхната храброст ще защити владенията от мрака на севера — продължи старецът. — Знаели са, че верността им не трябва да е раздвоена, за да не отслабва решимостта им. Затова са се заклели да нямат жени и деца. Но братя все пак са имали, както и сестри. Майки, които са ги раждали, бащи, които са им давали имената си. Дошли са тук от сто размирни кралства и са знаели, че времената могат да се променят, но хората не. За това също така са дали обет, че Нощният страж не ще се меси в битките на владенията, които той брани. И са спазвали своя обет. Когато Егон посякъл Харън Черния и взел кралството му, братът на Харън бил лорд-командир на Вала, с десет хиляди меча подръка. Но не тръгнал в поход. В дните, когато Седемте кралства наистина са били седем кралства, нито едно поколение не е преживяло, без три или четири от тях да са във война помежду си. Стражът не се месел. Когато андалите прехвърлили Тясното море и помели кралствата на Първите, синовете на сринатите крале останали верни на клетвите си и останали на своя пост. Така е било винаги, от безчет години насам. Такава е цената на честта.

Помълча малко и после каза твърдо:

— Един страхливец може да бъде смел като всеки друг, когато няма за какво да се страхува. И всички ние изпълняваме дълга си, когато той е без цена. Колко лесно изглежда тогава да следваш пътя на честта. Но рано или късно в живота на всеки идва ден, в който вече не е лесно, ден, в който трябва да избереш.

Някои от гарваните продължаваха да ядат, от клюновете им висяха раздърпани късове кърваво месо. Другите се бяха спрели и го гледаха. Джон усети в сърцето си тежестта на всички тези малки черни очи.

— И днес е моят ден… това ли ми казвате?

Майстер Емон извърна глава и го погледна с мъртвите си бели очи. Сякаш се взря в сърцето му. Джон се почувства гол и изложен на показ. Прихвана ведрото с две ръце и изсипа през решетките останалите парчета. По пода на клетката се пръснаха жили и кръв и гарваните се разлетяха, вдигнаха се из въздуха и заграчиха възбудено. По-бързите птици уловиха късовете месо още във въздуха и ги загълтаха алчно. Джон пусна празното ведро и то издрънча по каменните плочи.

Старецът положи сгърчената си, покрита с кафяви петна длан на рамото му.

— Знам, че боли, момче — промълви той. — О, да. Изборът… изборът винаги боли. И винаги ще е така. Знам.

— Не знаете — отвърна горчиво Джон. — Никой не знае. Дори да съм неговото копеле, той все пак е моят баща…

Майстер Емон въздъхна.

— Нищо ли не чу от това, което ти казах, Джон? Нима мислиш, че ти си първият? — Поклати столетната си глава в жест на неизразима умора. — Три пъти боговете решиха да изпитат моите клетви. Веднъж, когато бях момче, веднъж в разцвета на мъжките ми сили и веднъж, когато вече бях старец. Тогава силата ми вече гаснеше, очите ми се замъгляваха, но последният избор все пак бе толкова жесток, колкото първия. Гарваните щяха да донесат вестта от юг, думи по-тъмни и от техните криле, за сринатия ми дом, за смъртта на рода ми, за безчестие и за позор. Какво можех да направя, стар, сляп и немощен? Безпомощен бях като сукалче, но въпреки това ме наскърби, да седя в забрава, докато те посичат окаяния внук на брата ми, и неговия син, и дори малките дечица…

Джон се стъписа, видял блясъка на сълзите в очите на стареца.

— Кой сте вие? — попита той тихо и почти в ужас. А столетните устни се изкривиха в беззъба усмивка.

— Само един майстер от Цитаделата, обвързан в служба на Черния замък и Нощния страж. В моя орден оставяме настрана имената на своите домове, когато положим клетвите си и наденем нашийника. — Старецът докосна майстерската верига, провиснала хлабаво на тънката, безплътна шия. — Баща ми беше Мекар, Първия с това име, а брат ми Егон властваше след него вместо мен. Дядо ми ме беше нарекъл на принц Емон, Рицаря на драконите, който бил негов чичо, а може би баща, зависи на коя от приказките ще повярваш. Емон, така ме нарекъл той…

— Емон… Таргариен? — възкликна невярващо Джон.

— Някога — повтори старецът. — Някога. Ето, виждаш ли, Джон, аз знам… и защото знам, няма да ти кажа остани или отиди си. Ти сам трябва да направиш този избор и да живееш с него до края на дните си. Като мен. — Гласът му се стаи до шепот. — Като мен…

Когато битката свърши, Денерис подкара своето сребро през полята на мъртвите. Прислугите й и мъжете от нейния хас поеха след нея, със смях и безгрижни шеги.

Дотракските копита бяха раздрали земята и отъпкали ръжта и лещата, а техните стрели и аракхи бяха пожънали ужасна жътва и я бяха полели с кръв. Умиращи коне надигаха глави и цвилеха към нея, а тя продължаваше. Ранени мъже стенеха и протягаха ръце за пощада.

Сред тях се движеха Джака ран, мъжете на милосърдието с тежките брадви, и жънеха глави от раменете на мъртви, както и на умиращи. След тях щяха да се пръснат ята малки момиченца, да издърпат стрелите от мъртвите тела и да напълнят с тях кошниците си. Накрая щяха да дойдат псетата, да душат измършавели и гладни, погребалната глутница, която никога не изоставаше от халазар.

Първи бяха измрели овцете. Сякаш бяха хиляди, почернели от ятата мухи, от всяка мърша стърчеше дръжка на стрела. Дани знаеше, че това го бяха направили ездачите на хал Ого. Никой от халазара на Дрого не беше толкова глупав, че да си хаби стрелите по овце, след като имаше овчари за убиване.

Селището гореше в пламъци. Черни валма дим се надигаха с тътен към тъмносиньото небе. Покрай срутените кирпичени стени препускаха конници, дългите им камшици плющяха и подкарваха като стадо оцелелите хора навън от пушещите руини. Жените и децата от халазара на Ого вървяха навъсени и горди, въпреки поражението и въпреки оковите. С хорицата от селището беше друго. Дани ги съжали. Още помнеше какво е да изпиташ ужас. Майки се тътреха прегърбени, с безизразни мъртви лица, и дърпаха след себе си хлипащи деца. Само няколко мъже имаше между тях — недъгави, страхливци и старци.