Сир Джора й каза, че хората в тези околности наричали себе си Лазарийн, но дотраките ги наричаха „хеш ракхи“, което значеше „Агнешките хора“. Преди време Дани щеше да ги вземе за дотраки, защото имаха същата кожа с цвят на мед и същите очи като бадеми. Но сега й изглеждаха чужди, ниски и дебели, с плоски лица, а черните им коси бяха подрязани неестествено късо. Пасяха овце, хранеха се със зеленчуци, а хал Дрого каза, че мястото им е на юг от речния завой. Тревата на Дотракското море не била за овце.

Дани видя как едно хлапе се отскубна и побягна към реката. Един от конниците го върна и другите го обкръжиха, камшиците им заплющяха през лицето му и го подгониха. Един препусна зад него, перна го през задника и бедрата на момчето почервеняха от кръв. Друг хвана в примка глезена му и го просна по очи в пръстта. Накрая, когато момчето можеше само да пълзи, играта ги отегчи и го довършиха с една стрела в гърба.

Сир Джора я посрещна пред разбитата порта. Беше облякъл над ризницата тъмнозелено палто. Ръкавиците, наколенниците и големият му шлем бяха от сива стомана. Дотраките веднага му се бяха подиграли, че е страхливец, като го видяха облечен в стомана, но рицарят им върна обидите двойно в лицето, нравите се сгорещиха, дългия меч се сблъска с аракх и ездачът, чиито насмешки бяха най-гръмки, остана да лежи на пътя, плувнал в собствената си кръв.

Сир Джора вдигна забралото си и каза:

— Лорд съпругът ви ви очаква в градчето.

— Пострадал ли е?

— Няколко прореза — отговори сир Джора, — нищо съществено. Днес той посече двама хала. Първо хал Ого, а после сина му Фого, който стана хал, след като падна Ого. Кръвните му ездачи срязаха звънците от косите си и сега всяка стъпка на хал Дрого екне по-силно отпреди.

Ого и неговият син деляха високата пейка с нейния лорд съпруг на пира, където короноваха Визерис, но това беше във Вее Дотрак, под Майката на планините, където всеки ездач беше брат и всички свади бяха оставени настрана. Тук в степта беше друго. Халазарът на Ого бе нападнал селището, когато го хвана хал Дрого. Дани се зачуди какво ли си бяха помислили Агнешките хора, когато бяха видели за пръв път горе от тези сринати сега глинени стени праха на конете им. Навярно малцина, по-младите и по-глуповатите, все още бяха вярвали, че боговете са чули отчаяните им молитви, и бяха взели нападението за избавление.

От другата страна на пътя едно момиче, не по-голямо от Дани, изхлипа с тънък гласец, когато един от ездачите го повали върху купчина трупове и го облада отзад. Още ездачи наслязоха от конете да се изредят. Такова беше избавлението, което дотраките донесоха на Агнешките хора.

„Аз съм кръвта на дракона“ — напомни си Денерис Таргариен и извърна лице. Стисна устни, вкочани сърцето си и продължи към портата.

— Повечето ездачи на Ого се разбягаха — говореше сир Джора. — Все пак пленниците са близо десет хиляди.

„Роби“ — помисли Дани. Хал Дрого щеше да ги откара надолу по реката до един от градовете в Робския залив. Доплака й се, но си каза, че трябва да е силна. „Това е война, така изглежда войната. Такава е цената на Железния трон.“

— Посъветвах хала да се отправи за Мийрийн — рече сир Джора. — Там ще му дадат по-добра цена, отколкото би взел от някой робски керван. Илирио пише, че миналата година имало чума, затова бардаците плащат двойно за здрави млади момичета, и тройно за момченца под десет години. Ако по пътя оцелеят достатъчно деца, златото ще ни купи всички кораби, които ще ни трябват, и ще ни наеме мъже, които да ги карат.

Момичето, което насилваха зад тях, нададе късащ сърцето вой, който не секваше. Ръката на Дани стисна силно юздите и тя извърна главата на среброто.

— Накарай ги да спрат — заповяда тя на сир Джора.

— Халееси? — погледна я смутено рицарят.

— Чу думите ми — каза тя. — Спри ги. — Заговори на своя хас с дрезгавия дотракски говор. — Джого, Кваро, вие ще помогнете на сир Джора. Насилия не искам.

Воините се спогледаха слисани.

Джора Мормон пришпори коня си към нея.

— Принцесо, сърцето ви е милостиво, но не разбирате. Винаги е било така. Тези мъже са проливали кръвта си за своя хал. Сега искат наградата си.

Оттатък пътя виковете на момичето не спираха. Пискливият й, напевен език звучеше странно в ушите на Дани. Първият мъж вече се бе облекчил и мястото му заемаше вторият.

— Тя е агнешко момиче — каза й на дотракски Кваро. — Тя е едно нищо, халееси. Ездачите ни й оказват чест. Агнешките хора спят с овце, това се знае.

— Знае се — повтори слугинята й Ирри.

— Знае се — съгласи се и Джого, яхнал високия сив жребец, който Дрого му бе отстъпил. — Ако плачът й оскърбява ушите ви, халееси, Джого ще ви донесе езика й. — И той извади своя аракх.

— Няма да позволя да пострада — каза Дани. — Обявявам я за моя. Направете каквото ви заповядах, или ще го научи хал Дрого.

— Ай, халееси — подвикна Джого и сръга коня. Кваро и останалите го последваха и звънчетата в косите им звъннаха.

— Иди с тях — заповяда тя на сир Джора.

— Ваша воля. — Рицарят я изгледа с любопитство. — Ама наистина сте сестра на брат си.

— На Визерис? — Дани не го разбра.

— Не — отвърна й той. — На Регар.

И препусна в галоп сред хаса. Дани чу резкия вик на Джого. Насилниците му се изсмяха в отговор. Един му викна сърдито. Аракхът на Джого блесна във въздуха и главата на мъжа се търкулна от раменете. Смехът се обърна на ругатни и конниците посегнаха към оръжията си, но тогава пристигнаха Кваро, Аго и Ракаро. Тя видя как Аго посочи към пътя, към нея, възседнала среброто. Ездачите я загледаха със студени, черни очи. Един се изплю. Останалите се пръснаха по конете си, мърморейки през зъби.

През цялото време мъжът върху агнешкото момиче продължаваше тласъците си толкова погълнат от удоволствието, че сякаш не забелязваше какво става наоколо. Сир Джора слезе и го издърпа със стоманената си ръка. Дотракът се пльосна в калта, после скочи пъргаво с нож в ръката и умря от стрелата на Аго, забила се в гърлото му. Мормон издърпа момичето от купа трупове и го уви в окървавения си плащ. После я поведе през пътя към Дани.

— Какво искате да се направи с нея?

Момичето трепереше, ококорило празни очи. Косата му беше полепнала от кръв.

— Дорея, погрижи се за раните й. Не приличаш на ездачите, от теб сигурно няма да се плаши толкова. Останалите с мен. — Подкара среброто през разбитата дървена порта.

Зад стените на селището беше още по-лошо. Много от къщите горяха и по улиците Джака ран вършеха мръсната си работа. Тесните криви улички бяха пълни с обезглавени трупове. Подминаваха още жени, чиято чест дотраките отнемаха сред вонята на леш и кръв. Всеки път Дани дръпваше юздите, изпращаше своя хас да сложи край на насилието и обявяваше жената за своя робиня. Една от тях, дебела и с плосък нос, около четиридесетгодишна, благослови Дани на Общата реч, но от другите получи само мрачни и безизразни погледи. Осъзна с тъга, че изпитват подозрение към нея; бояха се, че ги е спасила заради някоя още по-ужасна орис.

— Не можеш всички да си ги присвоиш, дете — каза сир Джора, когато се спряха за четвърти път, докато воините от нейния хас подкарваха накуп събраните зад нея робини.

— Аз съм халееси, наследница на Седемте кралства, кръвта на дракона — напомни му Дани. — Не ти си този, който ще ми казва какво да правя. — В другия край на градчето една от сградите се срина сред огнена пушилка и тя чу далечните писъци и плача на изплашени деца.

Завариха хал Дрого седнал пред квадратен храм без прозорци, с дебели кирпичени стени и издут купол като някаква огромна кафява луковица. Купчината човешки глави до него беше по-висока от Дрого. Една от късите стрели на Агнешките хора се беше забила в плътта малко под рамото и засъхващата кръв покриваше лявата страна на оголената му гръд като плисната боя. С него бяха трима от кръвните му ездачи.

Джикуи помогна на Дани да слезе. Колкото по-голям и тежък ставаше коремът й, толкова по-тромава ставаше тя. Дани коленичи пред своя хал.