„Аз си нямам място — дощя му се да отвърне. — Аз съм копеле, нямам нито права, нито име, нито майка, а сега вече и баща си нямам.“

Но думите не искаха да излязат.

— Не знам.

— А аз знам — каза лорд-командир Мормон. — Студеният вятър се надига, Сняг. Сенките оттатък Вала се удължават. Котър Пайк пише за огромни стада лосове, които се стичат на юг и на изток към морето, както и за мамути. Казва, че един от хората му се натъкнал на огромни стъпки на някакво уродливо чудовище няма и на три левги от Южен страж. Щурмоваците от Сенчестата кула намират цели села опразнени, а сир Денис казва, че една нощ видял пламъци горе по планините, огромни огньове, които горели от здрач чак до призори. Корин Полуръката хванал в плен някакъв дивак в гъстия лес на Гордж и човекът се кълнял, че Манс Райдър трупа всички свои хора в някакво ново, тайно укрепление, което съградил, но с каква цел, боговете могат само да знаят. Мислиш ли, че твоят чичо Бенджен беше единственият щурмовак, когото изгубихме тази година?

— Бен Джен — изграчи гарванът и заклати глава, а късчетата яйце се разхвърчаха от клюна му. — Бен Джен. Бен Джен.

— Не — каза Джон. Имаше и други. Много бяха.

— Мислиш ли, че войната на твоя брат е по-важна от нашата? — изрева му старият мъж.

Джон прехапа устна. Гарванът изплющя с крила към него.

— Г-война, война, война!

— Не е — каза му Мормон. — Боговете дано ни спасят, момче, нито си сляп, нито си глупав. Когато мъртъвци са тръгнали да бродят за плячка, мислиш ли, че е много важно кой точно седи на Железния трон?

— Не. — Джон съвсем не беше го помислял така.

— Твоят лорд баща те изпрати при нас, Джон. Може ли някой да каже защо?

— Защо? Защо? Защо? — заграчи гарванът.

— Знам само, че в жилите на Старките тече кръвта на Първите хора. Първите са вдигнали Вала и разправят, че те помнят неща, които инак са забравени. И онзи твой звяр… той ни отведе при онези създания. Той те предупреди за мъртвеца на стълбите. Сир Джаръми несъмнено щеше да го нарече „случайно съвпадение“, но ето че сир Джаръми е мъртъв, а аз съм жив. — Лорд Мормон набоде резен шунка на върха на камата си. — Мисля, че си бил обречен да си тук, и искам двамата с твоето вълчище да сте с нас, когато тръгнем отвъд Вала.

От думите му по гърба на Джон полазиха тръпки на възбуда.

— Отвъд Вала ли?

— Добре ме чу. Решил съм да намеря Бен Старк. Жив или мъртъв. — Сдъвка и преглътна. — Няма да седя тук и да чакам да паднат снеговете и да завеят ледените ветрове. Трябва да знаем какво става. Този път Нощният страж ще тръгне с цялата си сила срещу „Краля отвъд Вала“, Другите и каквото още може да има там. Решил съм да ги поведа лично. — Посочи с върха на камата Джон. — По обичай стюардът на лорд-командира е и негов скуайър… но не държа да се будя всяка заран с мисълта, че пак си офейкал. Затова искам отговора ти, лорд Сняг, и го искам веднага. Ти брат ли си от Нощен страж… или само едно копеле, което много обича да си играе на война?

Джон Сняг се изпъна и вдиша много дълбоко. „Прости ми, татко. Роб, Аря, Бран… простете ми, не мога да ви помогна. Той е прав. Тук е мястото ми.“

— Аз съм… ваш, милорд. Ваш. Кълна се. Повече никога няма да избягам.

Стария мечок изсумтя.

— Тъй. Хайде марш да си вземеш меча.

В стаичката си в кулата, в Стегата на Мегор, Санса се отдаде на мрака.

Спусна завесите около леглото си, спа, събуди се с плач и спа отново. Когато повече не можеше да спи, остана да лежи под завивките, разтреперана от скръб. Влизаха и си излизаха слуги, носеха храна, но само като видеше храната, й прилошаваше. Блюдата се трупаха на масата под прозореца й непипнати и тънещи в развала, докато слугите не ги изнесяха отново.

Сънят й понякога биваше тежък като олово и без сънища, и тя се събуждаше по-уморена, отколкото преди да затвори очи. И все пак това бяха най-добрите моменти. Защото засънуваше ли, сънуваше баща си. Будна или заспала, виждаше все него, виждаше как златните плащове го просват ничком, виждаше как сир Илин пристъпва напред, измъква Лед от ножницата на гърба си, виждаше мига… мига, в който… искала бе да погледне настрани, искаше го, краката й се бяха подкосили и тя бе паднала на колене, но така и не можа да извърне глава, а хората пищяха и викаха, и нейният принц й се беше усмихнал, беше й се усмихнал и тя се бе почувствала в безопасност, но това беше само за един кратък миг, за един удар на сърцето й, докато не изрече онези думи, и краката на баща й… това си спомняше, краката му, как потръпнаха, когато сир Илин… когато мечът…

„Сигурно и аз ще умра“, каза си тя, и този път мисълта не й се стори толкова ужасна. Ако се хвърлеше през прозореца, щеше да сложи край на страданията си, а след години певците щяха да напишат песни за нейната скръб. Тялото й щеше да лежи долу на камъните, прекършено и невинно, за срам и позор на онези, които я предадоха. Стигна дори дотам, че да прекоси спалнята и да отвори дървените капаци… но куражът я напусна и тя с плач се върна в леглото си.

Прислужващите момичета се опитваха да я заговорят, когато й донесяха храна, но тя не им отвръщаше. Веднъж дойде Великият майстер Пицел с кутия с шишенца и флакончета и я попита дали е болна. Опипа й челото, накара я да се съблече и после я опипа цялата, а слугинята я държеше. Накрая, преди да си отиде, й даде отвара от билки, подсладена с мед, и й каза по колко да гълта всяка нощ. Санса си взе дозата веднага и легна да спи.

Засънува стъпки по най-горния етаж на кулата, някакво зловещо стържене на кожа по камък, сякаш някой бавно се катереше към стаята й, стъпка по стъпка. Нищо не й остана, освен да се свие зад вратата и да слуша разтреперана, а той се приближаваше и приближаваше. Знаеше, че е сир Илин, че идва за нея с Лед в ръката, идва да й вземе главата. Нямаше къде да бяга, нямаше къде да се скрие, нямаше начин да залости вратата. Накрая стъпките спряха и тя разбра, че той просто е отвън, стои там, мълчалив, с мъртвите си очи и дългото пъпчиво лице. Точно тогава осъзна, че е гола. Присви се, опита се да се прикрие с ръце, а вратата започна да се открехва, заскърца и острието на големия меч се показа през…

Тя се събуди и изхленчи:

— Моля ви, моля ви, ще бъда добра, ще бъда добричка, моля ви, недейте.

Но нямаше кой да я чуе.

Когато най-после наистина дойдоха, Санса изобщо не чу стъпките им. Вратата обаче отвори не сир Илин, а Джофри, момчето, което доскоро беше нейният принц. Завари я в леглото. Беше се свила под завивките, завесите бяха спуснати и тя не знаеше ден ли е, или посред нощ. Първото нещо, което чу, беше треснатата врата. После дръпнаха балдахина, тя изпъна ръка срещу внезапно нахлулата светлина и го видя застанал над нея.

— Днес следобед искам да си до мен на дворцовия съвет — каза Джофри. — Гледай да се окъпеш и да се облечеш както се полага на моята годеница. — До рамото му стоеше Сандор Клегейн, в кафяв жакет и зелена мантия, изгорялото му лице изглеждаше ужасно на утринната светлина. Зад тях имаше двама рицари от Кралската гвардия, в дълги плащове от бял сатен.

Санса придърпа завивката до брадичката си да се покрие и заскимтя:

— Моля ви… моля ви… оставете ме.

— Ако не искаш да станеш и да се облечеш сама, Хрътката ще го направи вместо теб — каза Джофри.

— Умолявам ви, мой принце…

— Сега съм крал. Куче, измъкни я от леглото.

Сандор Клегейн я прихвана през кръста, надигна я от пухената постеля и тя зарита немощно. Одеялото й падна на пода. Само тънката нощница покриваше голотата й.

— Прави каквото ти казват, дете — каза Клегейн. — Облечи се. — И я подбутна към гардероба почти нежно.

Санса заотстъпва.

— Направих каквото ми каза кралицата, написах писма, написах каквото тя ми каза. Обещахте ми милост. Моля ви, пуснете ме да си ида у дома. Няма да извърша измяна, ще бъда добра, кълна ви се, в мен няма предателска кръв, няма. Искам само да се върна у дома. — Спомни си за доброто си възпитание, сведе глава и добави тихо: — Ако благоволите.