Приближи се слуга.

— Хляб — поръча му Тирион. — И две от онези малки рибки. И халба хубава тъмна бира, да ги отмие. А, и малко бекон. Но да е добре препечен.

Човекът се поклони и си отиде. Тирион се обърна към брат си и сестра си. Близнаци. Тази сутрин съвсем си приличаха. И двамата бяха предпочели зелени облекла, за да изпъкват очите им. Русите им къдрици бяха изящно подредени и по китките, пръстите и шиите им блестяха златни накити.

Тирион се зачуди какво ли щеше да бъде да си има близнак и реши, че е по-добре да не знае. Достатъчно гадно беше да се гледа всеки ден в огледалото. Още един като него беше твърде неприятна тема за размисъл.

— Разбрахте ли нещо за Бран, чичо? — попита принц Томен.

— Снощи наминах до болничната стая — отговори Тирион. — Никаква промяна. Майстерът смята, че е обнадеждаващ знак.

— Не искам Брандън да умре — плахо каза Томен. Беше мило момче. Не като брат си. Но пък и Джайм и Тирион не си приличаха като грахови зърна, нали?

— Лорд Едард имаше брат със същото име — каза замислено Джайм.

— Един от заложниците, убити от Таргариен. Изглежда, това име носи лош късмет.

— О, едва ли е чак лош късмет — каза Тирион. Слугата му донесе платото и той си отчупи комат от черния хляб.

Церсей го изгледа с безпокойство.

— Какво искаш да кажеш?

Тирион й се усмихна криво.

— Как какво? Само това, че желанието на Томен може би ще се сбъдне. Майстерът смята, че момчето може да оживее. — Той отпи от бирата.

Мирцела ахна щастливо, а Томен се усмихна нерешително, но Тирион не следеше децата. Споглеждането на Джайм и Церсей продължи не повече от секунда, но не му убягна. После сестра му сведе очи към масата.

— Това не е никаква милост. Тези северни богове са жестоки, да оставят детето да се мъчи в такава болка.

— Какви точно бяха думите на майстера? — попита Джайм.

Беконът изхруска в устата на Тирион. Той задъвка замислено, преглътна и каза:

— Според него, ако момчето е трябвало да умре, щеше да си е отишло отдавна. А вече минаха четири дни без никаква промяна.

— Ще се оправи ли Бран, чичо? — попита малката Мирцела. Беше взела цялата хубост на майка си. Но не и характера.

— Гърбът му е счупен, мъничката ми — каза й Тирион. — От падането са се пръснали и костите на краката му. Поддържат го жив с мед и вода, иначе щеше да умре от глад. Може би, ако се събуди, ще е в състояние да яде истинска храна, но никога вече няма да може да ходи.

— Ако се събуди — повтори Церсей. — Има ли такава вероятност?

— Само боговете знаят — сви рамене Тирион. — Майстерът само се надява. Аз бих се заклел, че онзи негов вълк държи момчето живо. Съществото стои ден и нощ под прозореца му и вие. Всеки път, щом го прогонят, се връща. Майстерът каза, че веднъж затворили прозореца, за да прекратят шума, и Бран като че ли отпаднал. Когато го отворили отново, сърцето му забило по-силно.

Кралицата потрепери.

— Има нещо неестествено в тези животни — каза тя. — Опасни са. Няма да позволя някое от тях да дойде с нас на юг.

— Доста ще ти е трудно да ги спреш, сестро — каза Джайм. — Те ходят с децата навсякъде.

Тирион се захвана с рибата.

— Да не би скоро да тръгвате?

— Не чак толкова скоро — отвърна Церсей и се навъси. — Да тръгваме? А ти? Богове, само не ми казвай, че оставаш тук?

Тирион сви рамене.

— Бенджен Старк се връща при Нощния страж с копелето на брат си. Наумил съм да отида с тях и да видя най-после този Вал, за който толкова много говорят.

Джайм се усмихна.

— Надявам се, че не си решил да навлечеш черното, скъпи ми братко.

Тирион се разсмя.

— Аз целомъдрен? Нали курвите ще го ударят на просия от Дорн до Скалата на Кастърли. Не, искам само да застана отгоре на Вала и да се изпикая на края на света.

Церсей рязко стана.

— Децата не трябва да слушат такива мръсотии. Томен, Мирцела, хайде.

И закрачи енергично през стаята, а придворните и отрочетата й заситниха след нея. Джайм Ланистър изгледа замислено брат си със студените си зелени очи.

— Старк никога няма да се съгласи да напусне Зимен хребет, докато синът му се бави в сянката на смъртта.

— Ще се съгласи той, ако Робърт му заповяда — каза Тирион. — А Робърт ще му заповяда. Лорд Едард бездруго нищо не може да направи за момчето.

— Би могъл да сложи край на мъчението му — каза Джайм. — Аз бих го направил, ако беше мой син. Това би било милост.

— Съветвам те да не повдигаш този въпрос пред лорд Едард, мили ми братко — каза Тирион. — Няма да го приеме добре.

— Но дори момчето да оживее, ще бъде недъгаво. По-лошо. Ще бъде жалка картина. На мен ми дай една добра и чиста смърт.

Тирион отговори със свиване на раменете, което само подчерта грозната му гърбица.

— Като стана дума за жалките картини, позволи ми да възразя. Смъртта е ужасно окончателна, докато животът е изпълнен с възможности.

Джайм се усмихна.

— А ти си едно малко перверзно дяволче, нали?

— О, да — призна Тирион. — Надявам се момчето да се събуди. Много ще ми е интересно да чуя какво може да разкаже.

Усмивката на брат му се сгърчи като пресечено мляко.

— Тирион, мили ми братко — каза той много мрачно, — има случаи, когато ми даваш повод да се чудя на чия страна си.

Устата на Тирион беше пълна с хляб и риба и той отпи яка глътка от бирата, за да преглътне, след което се ухили вълчи.

— Виж ти. Джайм, мили ми братко — каза той. — Как ме нарани. Знаеш колко много обичам семейството си.

Джон се заизкачва бавно по стъпалата, мъчейки се да не мисли, че това може би ще е за последно. Дух стъпваше безшумно до него. Отвън снегът се вихреше през портите на замъка и дворът тънеше в шум и хаос, но отсам дебелите каменни стени все още беше топло и тихо. Прекалено тихо, за да му хареса.

Стигна до площадката и се задържа дълго, разколебан. Дух подуши ръката му. Това му даде кураж да влезе в стаята.

Лейди Старк си беше там, до леглото му. Нито за миг не беше оставила Бран. Носеха й храна, а също и нощни гърнета имаше, и едно малко кораво легло, на което да спи, макар че, както разправяха, тя едва ли спеше изобщо. Хранеше го лично с мед и вода, и с отвара от билки, поддържащи живота. Нито веднъж не беше напуснала стаята. Така че Джон стоеше настрана. Но сега нямаше повече време.

Той застана за миг на прага, без да проговори и без да смее да се приближи. Прозорецът беше отворен. Долу виеше вълк. Дух чу и вдигна глава.

Лейди Старк погледна през рамо. В първия миг като че ли не го позна. Накрая примигна.

— Какво търсиш ти тук? — попита тя със странно строг и безчувствен глас.

— Дойдох да видя Бран — отвърна Джон. — Да се сбогувам.

Лицето й си остана навъсено. Дългата й кафява коса се беше сплъстила и разрошила. Изглеждаше състарена с двадесет години.

— Вече го направи. Сега се махай.

Част от него поиска да побегне, но знаеше, че ако го направи, може би никога повече няма да види Бран. Той пристъпи нервно и влезе.

— Моля ви.

Нещо студено пробяга в очите й.

— Казах ти да се махаш — каза тя. — Не те искаме тук.

Доскоро това щеше да го накара да побегне. Щеше дори да го разплаче. Сега само го ядоса. Скоро щеше да стане заклет брат на Нощния страж и да се сблъска с по-големи опасности от Кейтлин Тъли Старк.

— Той е мой брат.

— Стражата ли да извикам?

— Извикайте я — непокорно й отвърна Джон. — Не можете да ми попречите да го видя. — Прекоси стаята от другата страна на леглото и погледна лежащия на него Бран.

Тя държеше ръката му. Приличаше на птичи крак. Не беше онзи Бран, когото познаваше. Цялата плът сякаш се беше смъкнала от него. Кожата се беше изпънала върху костите, изпъкнали като пръчки. Краката му под одеялото така се бяха прегънали, че от гледката му прилоша. Очите му, хлътнали в черни дупки, бяха отворени, но не виждаха нищо. Падането някак си го беше смалило и той му напомняше за листо, сякаш първият по-силен полъх на вятъра ще го отрони и ще го прати в гроба.