Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Баба Нан казва, че чедата знаели песни за дърветата, че можели да летят като птици и да плуват като риби, и да говорят с животните — каза Бран. — Казва, че музиката им била толкова красива, че човек можел да се разплаче като бебенце, като я слуша.

— И всичко това го правели с магия — отрони разсеяно майстер Лувин. — Жалко, че ги няма тук сега. Някое и друго заклинанийце сигурно щеше да ми изцери ръката, без да боли толкова, и можеха да си поговорят с Рошльо и да му кажат да не хапе така. — Погледна накриво и много сърдито черния вълк. — От мен запомни, Бран. Вярваш ли в магии, все едно се биеш със стъклен меч. Чакай да ти покажа нещо. — Стана, прекоси стаята и се върна с една зелена стъкленица в здравата ръка. — Я ги погледни — каза, дръпна тапата и изсипа шепа блестящи черни остриета за стрели.

Бран вдигна едно.

— Ама то е от стъкло. — Обзет от любопитство, Рикон се приближи и погледна.

— Драконово стъкло — каза Оша и започна да превързва Лувин.

— Обсидиан — настоя майстер Лувин и изпъна пострадалата си ръка. — Кован е в огньовете на боговете, вдън земя. Горските чеда ловували с него преди хиляди години. Чедата метал не са ковали. Вместо броня носели дълги ризи от плетени листа, а нозете си овързвали с дървесна кора, тъй че да се сливат с гората. Наместо мечове носели остриета от обсидиан.

— И още ги носят. — Оша наложи мека лапа върху ухапаното и здраво я овърза с парче лен.

Бран приближи върха на стрелата към очите си. Черното стъкло на пипане беше хлъзгаво и блестеше. Стори му се красиво.

— Мога ли да си взема едно?

— Стига да искаш — отвърна майстерът.

— И аз искам — каза Рикон. — Аз искам четири. Нали съм на четири.

Лувин го накара да ги преброи.

— И внимавай, остри са. Да не се порежеш.

— Разкажи ми за чедата — подкани го Бран. Беше важно.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Майстер Лувин подръпна металната верига, жулеща шията му.

— В Зората на вековете — почна той — имало един народ. Те били най-първите, преди да се появят крале и кралства. В онези дни нямало нито замъци, нито крепости или рицари, едно пазарище дори не можело да се намери оттук до морето на Дорн. Човеци изобщо нямало. Само горските чеда обитавали тези земи, които днес знаем като Седемте кралства.

— Тъмнокожо племе били те, красиви, малки на ръст, не по-високи от децата, дори когато пораснели и стигнели мъжество. Живеели дълбоко в лесовете, в пещери, в скални цепнатини и тайни поселища по дърветата. Колкото и дребни да били, чедата били бързи и пъргави. Мъже и жени ловували наедно, с лъкове от язово дърво и летящи примки. Боговете им били богове на гората, на потока и камъка, старите богове, чиито имена са тайнство. Мъдреците ги наричали зеленозрящи, и странни лица ваели в стволовете на призрачните си дървета язови, та да им пазят горите. Колко са царували тук горските чеда и откъде са дошли, никой не знае.

— Но преди около дванадесет хиляди години от изток се появили Първите човеци и прекосили Скършената ръка при Дорн, преди да се скърши. С бронзови мечове дошли и с кожени щитове, яхнали коне. Дотогава земите отсам Тясното море кон не са познавали. Несъмнено чедата се изплашили от конете не по-малко, отколкото Първите човеци от тия ликове по дърветата. Щом Първите си вдигнали своите твърдини и ферми, изсекли ликовете и ги изгорили. Уплашени до смърт, чедата се вдигнали на бран. Старите песни разправят, че зеленозрящите карали моретата да помитат сушата, чародействата им разтресли Ръката, но било късно да се затвори проходът. Войните продължили, докато земята не почервеняла от кръвта както на хора, така и на чеда, но повече на чеда, отколкото на хора, защото хората били по-големи и по-силни, а дървото, обсидианът и камъкът не можели да устоят на бронза. Накрай надделели мъдрите от двете раси и вождове и герои на Първите се срещнали със зеленозрящите и танцуващите по дърветата сред язовите призрачни дървета на един малък остров в голямото езеро, наречено Очи на боговете.

— Там те изковали Мира. Първите хора получили крайбрежните земи, високите поля и слънчевите ливади, планините и блатата, но дълбоките лесове останали завинаги на чедата, и в кралските владения повече не можело да се изсичат язови дървета. И за да бъдат свидетели боговете на подписания договор, на всяко дърво на острова дали лик, а сетне бил създаден светият орден на зелените човеци, да бди над Острова на ликовете.

— Договорът дал началото на четири хиляди години приятелство между хора и чеда. След време Първите хора дори изоставили боговете, които донесли със себе си, и започнали да почитат тайните божества на леса. Подписването на Мира сложило край на Зората на вековете. Започнал Векът на героите.

Юмрукът на Бран се сви около бляскавото черно острие на стрела.

— Но ти казваш, че горските чеда вече ги няма.

— А, тука са си — каза Оша и откъсна със зъби края на последната превръзка. — На север от Вала работите са малко по-инак. Там са отишли чедата, и великаните, и други древни племена.

Майстер Лувин въздъхна.

— Жено, ти по право трябваше да си умряла или във вериги. Старките се отнесоха с теб по-милостиво, отколкото заслужаваш. Не е добре да им се отплащаш за добротата, като пълниш главите на момчетата с глупости…

— Кажи ми къде са отишли — прекъсна го Бран. — Искам да знам.

— И аз — намеси се Рикон.

— Е, добре — измърмори Лувин. — Докато тук властвали Първите хора, Мирът устоявал през целия Век на героите и Дългата нощ, и в раждането на Седемте кралства, но накрая дошло време, много столетия след това, когато други хора прехвърлили Тясното море. Първи били андалите, раса от високи, русокоси воини, които дошли със стомана и огън, и със седмолъчата звезда на новите богове, изрисувана на гърдите им. Войните продължили стотици години, но накрая всичките шест южни кралства паднали в нозете им. Само тук, където кралят на Севера отхвърлял всяка войска, опитала се да прекоси Шийката, властта на Първите удържала. Андалите изгорили горичките с язови дървета, изсекли ликовете, изклали чедата, които заварили там, и навсякъде провъзгласили триумфа на Седемте над старите богове. Така чедата побягнали на север…

Лято започна да вие.

Майстер Лувин млъкна стъписан. А когато и Рошльо се изправи и добави воя си към братовия, страх стисна сърцето на Бран.

— Иде — прошепна той с убедеността на отчаянието. Осъзна, че го знае от предната нощ, откакто враната го бе довела долу в криптата да каже сбогом. Знаеше го, но не беше го повярвал. Поискал бе майстер Лувин да излезе прав. „Враната — помисли Бран — враната с трите очи…“

Воят секна така внезапно, както беше започнал. Лято пристъпи безшумно по пода на кулата и започна да лиже оцапаната с кръв козина по шията на брат си. Откъм прозореца изпърхаха крила.

Гарван кацна на сивия каменен перваз, отвори клюн и нададе хриплив, отчаян грак.

Рикон заплака. Връхчетата на стрелите изпадаха от шепата му и задрънчаха по каменния под. Бран го придърпа и го прегърна.

Майстер Лувин се взря в черната птица, сякаш беше някакъв крилат скорпион. Стана, бавно като в сън, и се приближи до прозореца. Когато изсвири, гарванът литна и кацна на превързаната му ръка. По крилата му имаше засъхнала кръв.

— Ястреб — измърмори Лувин, — а и някоя сова може да е било. Бедничкият, цяло чудо е, че е успял да се върне. — Взе писмото от крачето му.

Бран усети, че трепери, докато майстерът развиваше тънкото листче от цилиндърчето.

— За какво е? — попита, притиснал братчето си до себе си.

— Знаеш за какво е, момче — каза Оша грубо и сложи ръка на главата му.

Майстер Лувин вдигна глава и ги погледна вцепенен. Дребничък старец с бяла коса, с кръв по ръкава на сивия вълнен халат и сълзи в ясните сиви очи.

— Ваши благородия — каза той на синовете с хриплив и много уморен глас, — ние… ще трябва да намерим каменоделец, който помни добре лика му…

ДЕНЕРИС

Криле засенчиха трескавия й сън.

181
{"b":"283609","o":1}