— Не! — извика Нед. — Бягай, Джори!

Конят му се подхлъзна и се срина тежко в калта. Болката го заслепи, вкусът на кръвта опари езика му.

Видя как посякоха краката на коня на Джори и го смъкнаха на земята. Обкръжиха го и мечовете им засвяткаха в дъжда. Конят на Нед се напъна и се вдигна на крака, Нед също се опита да се изправи, но рухна отново и калта задавя вика му. Видя счупената кост, щръкнала от прасеца му — последното нещо, което видя за дълго време. А дъждът валеше — топъл като кръв и безжалостен като съвест.

Когато отново отвори очи, лорд Едард Старк беше сам със своите мъртъвци. Конят му се приближи, надуши вонята на кръв и побягна. Нед се повлече през калта, стиснал зъби от непоносимата болка в крака. Времето се проточи сякаш с години. От мокрите прозорци се взираха очи, хора се появиха по страничните улички, но никой не се притече на помощ.

Кутрето и градската стража го намериха на улицата, прислонил мъртвия Джори Касел до гърдите си.

Златните плащове намериха отнякъде носилка, но болката беше нетърпима и на път към замъка Нед на няколко пъти изгуби съзнание. Помнеше как Червената цитадела се извиси изведнъж пред него. От дъжда светлорозовият цвят на камъните бе потъмнял до кърваво.

А след това над него се извиси Великият майстер Пицел, подаде му чаша и прошепна:

— Пийте, милорд. Маков сок, за болката.

Помнеше още как го изгълта, докато Пицел поръчваше на някого да кипне виното и да му донесе чиста коприна. И дотук.

Конската порта на Вее Дотрак представляваше два гигантски, изправени на задните си крака бронзови жребци, чиито копита се събираха на сто стъпки над пътя и образуваха островърха арка.

Дани не разбираше защо на града му е притрябвала порта, след като нямаше крепостни стени… както и сгради, доколкото виждаше. Но ето, портата беше тук, могъща и красива, и огромните коне очертаваха като в рамка далечните сгради по склона на оцветените в пурпур планински зъбери. Дългите сенки на бронзовите жребци се стелеха над вълнистите поля; хал Дрого преведе своята халееси под копитата им и пое по пътя на боговете, обкръжен от своите кръвни ездачи.

Дани подкара след него на своето сребро, обкръжена от сир Джора Мормон и своя брат Визерис, комуто най-сетне бяха позволили отново да язди. След онзи ден в степта, когато го бе оставила да се върне пешком при халазар, дотраките го наричаха подигравателно Хал Ре Мар, или „Кралят с подбити крака“. На другия ден хал Дрого му предложи място в една кола и Визерис прие. В опърничавото си невежество дори не бе разбрал, че и това е подигравка: колите бяха за евнуси, недъгави, бременни жени, малки деца и старци. Това му донесе ново прозвище: Хал Раггат, или „Коларския крал“. Брат й реши, че хал е своего рода извинение за неприятностите, които Дани му причини, а тя помоли сир Джора да не му казва истината, за да не вземе да се засрами. Рицарят отговори, че на краля няма да му дойде зле, ако се позасрами малко, но изпълни молбата й. Нужни бяха много молби и всички креватни тънкости, на които я беше научила Дорея, та Дани да убеди Дрого да се смили и да позволи на Визерис отново да се качи на кон и да тръгне с тях в челото на колоната.

— Къде все пак е градът? — попита тя, след като минаха през бронзовата порта.

Наоколо нямаше нито сгради, нито хора — само високата трева и пътя, обкръжен от древни паметници от всички земи, в които дотраките бяха плячкосвали през столетията.

— Напред — посочи сир Джора. — Под планината.

След конската порта от двете им страни се заредиха ограбени статуи на богове и герои. Забравените някогашни божества на мъртви градове мятаха скършените си от времето мълнии над Дани, а тя ги подминаваше, възседнала среброто си. От троновете си отвисоко я гледаха каменни крале с поломени и изпоцапани от мъх и прах лица. Дори имената им бяха забравени с времето. По мраморни постаменти се виеха в замръзнал танц гъвкави девици с тела, облечени в цветя, или изливаха вода от счупените амфори. В тревата покрай пътя се възправяха чудовища — черни железни дракони с рубини вместо очи, ревящи грифони, мантикори с изопнати като копия опашки и зверове, на които не знаеше дори имената. Някои статуи бяха толкова красиви, че дъхът й секваше, други — така окаяни и ужасни, че едва понасяше вида им. Те, каза сир Джора, били донесени чак от Сенчестите земи, отвъд Асшаи.

— Толкова са много! — възкликна тя, а среброто я носеше напред. — И от толкова много земи!

Визерис не се впечатли чак толкова.

— Боклукът на мъртви градове — изсумтя той. Все пак прояви предпазливост и заговори на общата реч, която повечето дотраки не разбираха. Въпреки това Дани неволно се озърна през рамо към мъжете от своя хас, за да се увери, че никой не ги подслушва. — Диваците знаят само да крадат неща, направени от по-добри от тях… и да убиват — засмя се брат й. — Но виж, да убиват знаят. Иначе нямаше да са ми от полза.

— Сега те са моят народ — заяви Дани. — Не бива да ги наричаш повече диваци, братко.

— Драконът говори каквото пожелае — отвърна Визерис… но на общата реч. Озърна се към Аго и Ракаро, които яздеха след тях, и ги ощастливи с подигравателна усмивка. — Виж ги, на диваците дори не им стига умът да разберат речта на цивилизованите хора. — Над пътя се извиси прояден от мъха монолит, петдесет стъпки висок, и Визерис го изгледа с досада. — Колко още ще трябва да се влачим сред тези развалини, докато Дрого ми даде армията си? Омръзна ми да чакам.

— Принцесата трябва да я представят на дош халеен…

— Да бе, знам — прекъсна го брат й. — Ще ни разиграят и някаква сценка с пророчества за изродчето в корема й, както ми каза. Мен какво ме засяга? Омръзна ми да ям конско месо и да воня като тези диваци.

Визерис вдигна към носа си широкия ръкав на туниката, където си носеше кесийка с благовония, и подуши, но и това едва ли му помогна. Туниката беше мръсна. Всичките копринени и вълнени скъпи одежди, които Визерис си бе взел от Пентос, се бяха износили, оцапани от дългата езда и прогнили от потта.

— В Западното пазарище ще се намери храна по вашия вкус, ваша милост — успокои го сир Джора. — Търговците от свободните градове ходят там да си продават стоката. А хал ще ви зачете с обещанието си, когато му дойде времето.

— Той да го направи, че… — закани се мрачно Визерис. — Корона ми е обещана и си държа на нея. Драконът не търпи подигравки. — Видя една срамна статуя на жена с шест гърди и глава на пор и се спря да я огледа отблизо. Дани се поуспокои, но тревогата на я напусна.

— Моля се моят звезден син да не го накара да чака дълго — каза Дани на сир Джора, след като брат й се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе.

Рицарят изгледа недоверчиво Визерис.

— Брат ви трябваше да си остане в Пентос. В халазар няма място за него. Илирио се опита да го убеди.

— Ще върви с нас, докато не получи своите десет хиляди. Съпругът ми му обеща златна корона.

Сир Джора изпъшка.

— Да, халееси, но… Дотраките гледат на тези неща по-различно от нас на запад. Това поне се постарах да му обясня, Илирио — също, но брат ви не иска да слуша. Коневладелците не са търговци. Визерис си въобразява, че ви е продал, и сега иска да си получи цената. Но според Хал Дрого това е подарък. Да, той ще даде на Визерис ответен дар… когато прецени, че е време. Човек не може да иска дар, най-малкото от един хал. Нищо не можеш да искаш от един хал.

— Все пак не е редно да го кара да чака — опита се Дани да защити брат си, макар че сама не знаеше защо го прави. — Визерис би могъл да помете Седемте кралства с десетхилядна бързолетна конница на дотраките.

— Визерис не може и една конюшня да измете с десет хиляди коняри — изсумтя сир Джора.

— Ами ако… ако не е Визерис? — не скри изненадата си, както и пренебрежението си Дани. — Ако ги поведе някой друг? Някой по-силен? Биха ли могли дотраките наистина да завладеят Седемте кралства?

Конете им бавно пристъпваха един до друг по пътя на боговете. Лицето на сир Джора стана замислено.