— Когато за пръв път дойдох тук изгнаник, видях в дотраките само едни полуголи варвари, диви като конете си. Ако тогава ме бяхте попитали, принцесо, щях да кажа, че хиляда добри рицари без никаква трудност биха обърнали в бяг сто пъти повече дотраки.

— Но ако ви попитам сега?

— Сега — отвърна рицарят — не съм толкова сигурен. Те са по-добри ездачи от който и да било, неустрашими са, а в стрелбата с лък ни превъзхождат. В Седемте кралства повечето лъкометци стрелят спешени, скрити зад стена, барикада или заострени колове. Дотраките мятат стрели от конския гръб, в нападение или при отстъпление — все едно, смъртно опасни са… а и са толкова много, милейди. Вашият височайши съпруг има четиридесет хиляди въоръжени конници в своя халазар.

— Това много ли е наистина?

— Брат ви Регар изкара същия брой мъже на Тризъбеца — призна сир Джора. — Но само една десета от тях бяха рицари. Останалите бяха лъкометци, наемна лека конница и пехотинци, въоръжени с копия и пики. Когато Регар падна, много от тях захвърлиха оръжията си и напуснаха бойното поле. Колко време според вас би удържала подобна сган срещу натиска на четиридесет хиляди бързолети, виещи за кръв? Колко ще ги предпазят кожените елеци и плетените ризници от пороя стрели?

— Не дълго — отвърна тя. — И не добре.

Той кимна.

— Принцесо, ако владетелите на Седемте кралства имат ум поне колкото в една патешка глава, никога не биха стигнали дотам. Конниците не познават, а и не обичат обсадната тактика. Съмнявам се, че биха могли да завземат и най-уязвимия замък в Седемте кралства, но ако Робърт Баратеон се окаже толкова глупав, че да им даде битка…

— А той глупав ли е? — попита Дани.

Сир Джора се позамисли.

— Робърт е трябвало да се роди дотрак. Вашият хал ще каже, че само страхливецът се крие зад стени, вместо да посрещне врага си с оръжие в ръката. Узурпаторът би се съгласил. Силен мъж е той, храбър… и толкова напорист, че като нищо би могъл да посрещне дотракската орда на открит терен. Но мъжете около него… как да ви кажа, гайдарите им свирят друга песен. Брат му Станис, лорд Тивин Ланистър, Едард Старк… — Извърна се и се изплю на земята.

— Много го мразите този лорд Старк — каза Дани.

— Той ми отне най-скъпото заради някакви си въшливи бракониери и скъпоценното чувство за чест — отвърна с горчивина сир Джора.

Стори й се, че все още го боли от тази загуба, но той побърза да смени темата и посочи напред:

— Вее Дотрак. Градът на господарите на конете.

Хал Дрого и кръвните му конници ги поведоха през голямото западно пазарище и по-нататък по широкия път. Дани продължи след тях на среброто си, удивена от странностите наоколо. Вее Дотрак изглеждаше едновременно най-огромният и най-малък град, който беше виждала. Струваше й се, че по площ трябва да е поне десет пъти по-голям от Пентос — огромно пространство без стени и без граници, с пометени от вятъра широки улици отъпкана трева и кал, обрасли с диви цветя. В свободните градове на запад кулите, именията, бедняшките коптори, мостовете и дюкяните бяха скупчени наедно, но Вее Дотрак се простираше волно отпуснат, окъпан от топлото слънце, древен и дързък. И пуст.

Дори сградите бяха съвсем непривични за очите й. Виждаше изваяни от камък павилиони, палати от плетена трева, големи като замъци, паянтови дървени кули, стъпаловидни пирамиди с мраморни фасади, просторни жилища без покриви. Вместо със стени, някои от палатите бяха обградени с трънлив плет.

— Няма две, които да си приличат — промълви тя.

— В това отношение брат ви е прав — съгласи се сир Джора. — Дотраките не строят. Преди хиляда години вместо къщи са изкопавали дупки в земята и са ги покривали с трева за покрив. Сградите, които виждате, са издигнати от роби, доведени тук от плячкосаните земи, и всяка от тях е строена според обичаите на собствените им народи. Повечето жилища, дори най-големите, изглеждаха запуснати.

— Къде са обитателите им? — попита Дани.

Пазарището беше пълно с лудуващи деца и човешка глъч, но след това тя успя да зърне само няколко шетащи около запуснатите сгради евнуси.

— Само стариците на дош халеен обитават постоянно свещения град — поясни сир Джора, — но Вее Дотрак е достатъчно голям, за да приюти всички хора от всички халазари, ако всички халове решат наведнъж да се върнат при Майката. Стариците са предрекли, че един ден това ще стане, затова Вее Дотрак трябва да е готов да прегърне чедата си.

Най-сетне хал Дрого заповяда да спрат недалече от източното пазарище, където идваха да търгуват керваните от Юай Тай, Асшаи и Сенчестите земи, с Майката на планините, извисила се пред тях. Дани неволно се усмихна, спомнила си робинята на магистър Илирио и приказките й за палата със стоте стаи и порти от сребро. „Палатът“ се оказа прилична на огромна пещера от дърво зала за пиршества, чиито стени от грубо издялани греди се издигаха на четиридесет стъпки височина, а покривът й беше съшит от коприна, издута като гигантска шатра. Можеше да се вдига, за да предпазва от редките тукашни дъждове, и да се сваля, за да влиза въздухът и да се вижда безкрайният небесен простор. Около залата се мяркаха ограждения от жив плет за коне, огнища и стотици кръгли землянки, поникнали от земята като малки хълмчета, обрасли с трева.

Тук се беше изсипала цяла армия роби — да подготвят за пристигането на хал Дрого. Ездачите наскачаха от конете си, всеки откачи от колана си своя аракх и го връчи на чакащия до него роб. Така бяха прибрани всички оръжия. Самият хал Дрого не направи изключение. Сир Джора й бе обяснил, че във Вее Дотрак е забранено да се носи оръжие, както и да се пролива кръв на свободен човек. Дори враждуващите халазари, щом се озовяха пред Майката на планините, оставяха настрана своите кръвни вражди и деляха месо и медовина. На това място, бяха постановили стариците на дош халеен, дотраките бяха една кръв, един халазар, едно хергеле.

Докато Ирри и Джикуи й помагаха да слезе, при Дани дойде Кохоло. Той беше най-възрастният от тримата кръвни ездачи на Дрого — набит и плешив мъж с крив нос и потрошени зъби, разбити от боздуган преди двадесетина години, когато спасил младия халака от наемниците, надявали се да го отвлекат и да го предадат на враговете на баща му. Още от раждането на нейния господар съпруг животът му бил обвързан с този на Дрого.

Всеки хал си имаше кръвни ездачи. Отначало Дани ги беше взела за нещо като дотракска кралска гвардия, хора, заклели се да защитават своя повелител, но се оказа много повече. Джикуи й бе пояснила, че един кръвен конник е не само телохранител. Те били братя на хала, негови сенки и най-ревностни приятели. „Кръв от моята кръв“, така ги наричаше Дрого и така си беше. Живееха един живот, в радост и скръб. Древните традиции повеляваха щом хал загине, кръвните му конници също да умрат, за да препуснат редом с него през земите на нощта. Ако халът умреше от вража ръка, оставаха живи само докато отмъстят, сред което с радост се присъединяваха към него в гроба. В някои халазари, сподели Джикуи, кръвните ездачи делили със своя хал не само виното и шатрата, но и жените му. Но конете — никога.

Денерис беше доволна, че хал Дрого не се придържа към тези древни порядки. Нямаше да й хареса да я делят, а и макар Кохоло да се държеше мило с нея, другите я плашеха. Хаго, грамаден и вечно мълчалив, често й се въсеше, сякаш забравил коя е, а Кото имаше жестоки очи и чевръсти ръце, които обичаха да нараняват. Всеки път, щом докоснеше Дорея, оставяше синини по меката й бяла кожа, а понякога караше Ирри да хлипа нощем. Дори конете му сякаш се бояха от него.

При все това бяха обвързани с Дрого на живот и смърт, така че Денерис нямаше друг избор, освен да ги приема. А понякога се улавяше да съжалява, че баща й не бе имал такива мъже край себе си, мъже, които да го защитят. В песните белите рицари на кралската гвардия винаги бяха благородни, храбри и верни, но крал Ерис бе убит от един от тях — онзи красив младеж, когото сега наричаха Кралеубиеца, а друг, сир Баристан Храбрия, беше преминал на страната на Узурпатора. Чудно, дали всички хора в Седемте кралства бяха толкова вероломни? Когато синът й седнеше на железния трон, тя щеше да се погрижи и той да си има кръвни ездачи, за да го пазят от измяната на кралската гвардия.