— И оставете вълка му в стаята с него — добави Роб.

— Да — каза Кейтлин и повтори: — Да.

Халис Молън се поклони и излезе.

— Лейди Старк — заговори сир Родрик. — Успяхте ли да забележите как изглеждаше кинжалът на убиеца?

— Обстоятелствата не ми позволиха да го огледам добре, но мога да се закълна, че беше остър — отвърна със суха усмивка Кейтлин. — Защо питате?

— Намерихме ножа в ръката на този негодник. Стори ми се, че е прекалено фино оръжие за измет като него, затова си направих труда да го огледам подробно. Острието е от валирианска стомана, дръжката — от драконова кост. Такова оръжие не е предназначено за ръцете на човек като него. Някой му го е дал.

Кейтлин кимна замислено.

— Роб, затвори вратата.

Той я изгледа учудено, но я послуша.

— Това, което ще ви кажа сега, не трябва да напуска тази стая — заяви тя. — Искам да ми се закълнете. Ако само част от това, което подозирам, се окаже вярно, то Нед и момичетата ми са изправени пред смъртна опасност, и само една дума, чута от лоши уши, може да струва живота им.

— Лорд Едард е моят втори баща — заяви Теон Грейджой. — Заклевам се.

— Имате думата ми — каза майстер Лувин.

— И моята, милейди — отзова се сир Родрик.

Тя погледна сина си.

— А ти, Роб?

Той кимна.

— Сестра ми Лиза е убедена, че Ланистърови са убили съпруга й, лорд Арин, Ръката на краля — каза им Кейтлин. — Сега се сещам, че Джайм Ланистър не се включи в лова в деня, когато Бран падна. Остана тук в замъка. — В стаята настъпи мъртва тишина. — Не мисля, че Бран е паднал от кулата — наруши тишината гласът й. — Мисля, че е бил хвърлен.

Гледаха я потресени.

— Милейди, това предположение е чудовищно — промълви сир Родрик Касел. — Дори Кралеубиеца ще трепне пред убийството на едно невинно дете.

— Дали? — обади се Теон. — Не съм сигурен.

— Гордостта и амбицията на Ланистърови са безгранични — каза Кейтлин.

— Досега момчето винаги се катереше уверено — каза замислен майстер Лувин. — Познаваше всеки камък в Зимен хребет.

— Богове! — изруга Роб с потъмняло от гняв лице. — Ако излезе вярно, ще си плати той. — Извади меча си и го размаха. — Лично ще го убия.

Сир Родрик го изгледа настръхнал.

— Я го прибери! Ланистърови са на сто левги оттук. Никога не вади меча си, освен когато не си сигурен, че ще го използваш. Колко пъти трябва да ти го кажа, глупаво момче!

Роб прибра посрамен меча в ножницата — отново беше дете. Кейтлин каза на сир Родрик:

— Забелязах, че синът ми вече е надянал стоманата.

— Реших, че му е време — отвърна оръжейникът.

Роб я гледаше притеснено.

— Крайно време — каза тя. — Зимен хребет може много скоро да има нужда от всичките си мечове и най-добре ще е да не са дървени.

Теон Грейджой сложи десница на дръжката на оръжието си и заяви:

— Милейди, ако се стигне до това, моят дом ви дължи много.

Майстер Лувин нервно подръпна верижката на нашийника, стягащ врата му.

— Разполагаме само с предположения. Каним се да обвиним любимия брат на кралицата. Никак няма да й хареса. Трябва да разполагаме с доказателство или да го премълчим завинаги.

— Доказателството ви е кинжалът — каза сир Родрик. — Такова ценно оръжие няма да мине незабелязано.

А Кейтлин осъзна, че има само едно място, където можеше да се разбере истината.

— Някой трябва да замине за Кралски чертог.

— Аз ще отида — каза Роб.

— Не — отвърна му тя. — В Зимен хребет винаги трябва да има един Старк.

Огледа един по един сир Родрик с големите му бели бакенбарди, майстер Лувин в сивия му халат и младия Грейджой — строен, млад и буен. Кого да прати? На кого да се довери? И разбра. Кейтлин отметна завивките с вкочанените си като камък пръсти и стана от леглото.

— Трябва да отида аз.

— Милейди — каза майстер Лувин. — Разумно ли е? Ланистърови несъмнено ще посрещнат пристигането ви с подозрение.

— А Бран? — попита Роб. Бедното момче вече изглеждаше напълно объркано. — Как ще го оставиш?

— Вече направих всичко, каквото мога за Бран — отвърна тя и положи ранената си ръка на рамото му. — Неговият живот е в ръцете на боговете и на майстер Лувин. И както сам ми напомни, Роб, имам и други деца, за които трябва да се погрижа.

— Ще ви трябва силна охрана, милейди — каза Теон.

— Ще пратя Хал с отряд гвардейци — каза Роб.

— Не — заяви Кейтлин. — Голямата група привлича нежелано любопитство. Не искам Ланистърови да разберат, че идвам.

Сир Родрик възрази.

— Милейди, позволете поне аз да ви придружа. Кралският път може да е опасен за самотна жена.

— Няма да хвана кралския път — отвърна Кейтлин.

Помисли малко, след което кимна в съгласие.

— Двама ездачи могат да се движат бързо колкото един и доста по-бързо от дълга колона, обременена с фургони и къщи на колела. Ще приема с благодарност компанията ви, сир Родрик. Ще поемем по Белия нож надолу до морето и при Бял залив ще наемем кораб. Яки коне и бързи ветрове би трябвало да ни отведат до Кралски чертог много преди Нед и Ланистърови.

„А тогава — помисли тя, — ще видим каквото ще видим.“

На закуска Септа Мордейн уведоми Санса, че Едард Старк е излязъл още призори.

— Кралят го повика. Сигурна съм, че е поредният лов. Чух, че по тези земи още се въдят космати бизони.

— Никога не съм виждала бизон — отвърна Санса и подаде парче бекон на Лейди под масата. Вълчицата го пое от ръката й с деликатност на кралица. Септа Мордейн изсумтя неодобрително.

— Една благородна дама не храни кучета под масата — заяви тя, отчупи си още едно парче от медената пита и остави меда да покапе по филията хляб.

— Тя не е куче, а вълчище — подчерта Санса, докато Лейди облизваше пръстите й с грапавия си език. — Все едно, татко разреши да ги държим с нас, ако искаме.

Септата не остана доволна.

— Ти си добро момиче, Санса, но честна дума, щом се стигне до това същество, ставаш опърничава като сестра си Аря. — И веднага се навъси. — Впрочем, къде е Аря тази сутрин?

— Не беше гладна — отвърна Санса, макар да знаеше много добре, че сестра й най-вероятно се е промъкнала рано в кухнята и е излапала закуската на някое от кухненските ратайчета.

— На всяка цена й напомни да се облече днес хубаво. Сивото кадифе например. Всички сме поканени да се повозим с кралицата и принцеса Мирцела в кралската къща на колела и трябва да изглеждаме възможно най-добре.

Санса вече изглеждаше възможно най-добре. Реса си дългата кестенява коса, докато не заблестя, и си избра най-хубавите сини коприни. Този ден го чакаше от близо седмица. Голяма чест беше да се возиш с кралицата, а и принц Джофри можеше да е там. Годеникът й. Само като си го помисли, нещо в нея запърха, въпреки че нямаше да се оженят още много години. Санса все още дори не познаваше Джофри, но вече беше влюбена в него. Той бе всичко, което си бе мечтала, че ще е нейният принц — висок, красив и силен, с коса като злато и тя ценеше всяка възможност да прекара с него, колкото и малко да бяха възможностите. Единственото, което я безпокоеше днес, беше Аря. Аря имаше навик да разваля всичко. Човек никога не знаеше какво ще направи.

— Ще й кажа — отвърна Санса колебливо, — но тя ще се облече както винаги. — Надяваше се само да не е твърде смущаващо. — Ще ме извините ли?

— Извинена си — кимна септа Мордейн и си намаза още хляб с мед, а Санса се смъкна от пейката и изскочи от гостилницата на хана. Лейди заприпка по петите й.

Постоя малко отвън сред виковете, ругатните и скърцането на колела. Хората разваляха палатките и павилионите и товареха фургоните за поредния дневен преход. Ханът представляваше масивна триетажна постройка от светъл камък — най-големия хан, който Санса бе виждала досега, но въпреки това можеше да предложи нощувка за не повече от една трета от кралската свита, разраснала се до над четиристотин души с добавката на домакинството на баща й и свободните конници, присъединили се към тях по пътя.