Литмир - Электронная Библиотека
A
A

На двора се разнесоха викове „Пожар!“, писъци, тропот на тичащи хора, цвилене на подплашени коне и яростен лай на кучета. Вслушана в какофонията от звуци тя усети, че вълчият вой е спрял. Вълчищата бяха замлъкнали.

Промълви тиха благодарствена молитва към седемте божии лика и отиде до прозореца. Прозорците на библиотеката бълваха дълги огнени езици. Тя загледа издигащия се към небето черен стълб на пушека и си помисли с тъга за всичките книги, които Старките бяха събирали през вековете. После затвори капаците. А когато се извърна от прозореца, в стаята се беше появил мъжът.

— Вие не трябваше да сте тук — измърмори кисело той. — Никой не трябваше да е тук.

Беше дребен, мръсен, в омазнено кафяво облекло и вонеше на коне. Кейтлин познаваше всички, които работеха в конюшните на замъка, но този човек не беше от тях. Беше мършав, със сплъстена светла коса и воднисти очи, хлътнали в костеливото му лице, а в ръката си стискаше кинжал. Кейтлин погледна към ножа и след това — към Бран.

— Не — каза тя, но думата заседна в гърлото й и излезе хрипливо.

Той, изглежда, я чу.

— Това е милост. Той вече е умрял.

— Не — каза Кейтлин, този път по-високо. — Не, не можеш.

Извърна се мигновено към прозореца да извика за помощ, но мъжът се оказа по-бърз, отколкото предполагаше. Едната му ръка я стисна за гърлото и изви главата й назад, а другата опря върха на кинжала в гръкляна й. Вонеше отвратително.

Тя посегна с двете си ръце, стисна с все сила оръжието и го отмести от гърлото си. Чу го как изруга в ухото й. Пръстите й станаха хлъзгави от кръвта, но не пускаше кинжала. Ръката я стисна още по-здраво и й спря въздуха. Кейтлин извъртя глава и успя да я захапе. Мъжът изпъшка от болка. Тя стисна зъби — и изведнъж той я пусна. Устата й се изпълни с вкус на кръв. Тя пое въздух и запищя, а той я сграбчи за косата и я блъсна; тя залитна и падна; а после той бе застанал над нея, дишаше тежко и трепереше. Още стискаше здраво кинжала в дясната си ръка, хлъзгав от кръвта.

— Не трябваше да сте тук — тъпо повтори мъжът.

И Кейтлин видя как сянката се промъкна през отворената зад него врата. Чу се съвсем тихо ръмжене, като едва нашепната заплаха, но и той, изглежда, го долови, защото започна да се обръща, тъкмо когато вълкът скочи. После двамата се озоваха долу, проснати почти върху падналата Кейтлин. Вълкът го беше захапал за гърлото. Писъкът на непознатия продължи по-малко от секунда, преди звярът да дръпне рязко глава, измъквайки половината от гръкляна му в зъбите си.

Кръвта плисна като топъл дъжд и обля лицето й.

Вълкът я гледаше. Челюстите му бяха червени и мокри, очите му блестяха златни в тъмната стая. Тя осъзна, че е вълкът на Бран. Разбира се, че беше той.

— Благодаря ти — прошепна Кейтлин отпаднало.

Вдигна треперещата си ръка. Искаше да го погали, имаше нужда да го погали. Вълкът пропълзя към нея, подуши пръстите й, после облиза кръвта с грапавия си влажен език. Щом изчисти всичката кръв по ръката й, се обърна, скочи на леглото на Бран и се сви до него. А Кейтлин се затресе в истеричен смях.

Така ги завариха, когато Роб, майстер Лувин и сир Родрик нахлуха в стаята с половината стражи на Зимен хребет.

Когато гърлото й най-сетне пресъхна от смеха, я увиха в топли одеяла и я отведоха в Голямата цитадела, в покоите й. Баба Нан я съблече, помогна й да се окъпе в казана с гореща вода и изми съсирената кръв по нея с мека кърпа.

После дойде майстер Лувин да превърже раните й. Разрезите по пръстите й бяха дълбоки, почти до костта, главата й кървеше на мястото на изскубания кичур. Майстерът каза, че болката тепърва ще се усилва, и й даде маков сок да заспи.

Най-сетне тя затвори очи.

Когато отново ги отвори, й казаха, че е спала четири дни. Кейтлин само кимна и седна в леглото. Сега всичко й заприлича на кошмар. Всичко — от падането на Бран, ужасен сън за кръв и скръб, но болката по ръцете й напомни, че е истина. Чувстваше се слаба и замаяна, но и също така — изпълнена със странна решимост. Сякаш огромно бреме се беше смъкнало от раменете й.

— Донесете ми малко хляб и мед — поръча тя на слугите. — И предайте на майстер Лувин, че превръзките ми трябва да се сменят.

Те я изгледаха изненадано и хукнаха да изпълнят заръката.

Кейтлин си спомни как се беше държала и изпита срам. Изоставила беше всички — децата си, мъжа си, дома. Това повече нямаше да го допусне. Щеше да покаже на тези северняци колко силна може да бъде една жена от рода Тъли на Речен пад.

Преди храната пристигна Роб. С него влезе Родрик Касел, повереникът на съпруга й Теон Грейджой и последен — Халис Молън, мускулест гвардеец с ръбато лице и кафява коса. Той бил новият капитан на гвардията, каза й Роб. Синът й се бе облякъл в щавена кожа и плетена ризница, а на кръста му висеше меч.

— Кой беше? — попита ги тя.

— Никой не знае името му — отговори Халис Молън. — Не е от Зимен хребет, милейди, но някои разправят, че са го виждали да се навърта около замъка през последните няколко седмици.

— Значи е бил някой от хората на краля — рече тя, — или на Ланистър. Изчакал е, докато си заминат.

— Може би — каза Хал. — При толкова непознати, дето се изсипаха в Зимен хребет напоследък, никой не може да каже чий е бил.

— Крил се е в конюшните ви — съобщи Грейджой. — По миризмата му си личеше.

— Но как е могъл да се промъкне незабелязан?

Хали Молън се притесни.

— След като конете на лорд Едард заминаха на юг, а другите пратихме на север за Нощния страж, конюшните останаха полупразни. Не му е било особено трудно да се скрие от конярчетата. Възможно е Ходор да го е видял. Разправят, че момчето се държало странно, но какъвто е тъпичък… — Той поклати глава.

— Намерихме къде е спал — намеси се Роб. — Беше заровил под сламата кожена торба със сто сребърника с еленовия знак.

— Добре е да знам, че животът на сина ми не е продаден евтино — каза с горчивина Кейтлин.

Халис Молън я погледна объркано.

— Извинете, ваша милост. Твърдите, че искал да убие момчето ви?

Грейджой се усъмни.

— Това е налудничаво.

— Той дойде за Бран — заяви Кейтлин. — Мърмореше, че не е трябвало да съм там. Подпалил е библиотеката, мислейки, че ще се втурна да гася и ще отведа стражите с мен. Ако не бях полуобезумяла от мъка, щеше да стане.

— Но защо някой ще иска да убие Бран? — удиви се Роб. — Богове, та той е само едно малко момче, безпомощно, спящо…

Кейтлин изгледа предизвикателно първородния си син.

— Щом ще управляваш севера, би трябвало да се сетиш, Роб. Сам си отговори на въпроса. Защо някой ще иска да убие едно спящо момче?

Преди да успее да й отговори, слугите се върнаха с поднос храна от кухнята. Имаше много повече, отколкото бе поискала: топъл хляб, масло и мед, консервирани боровинки, резен бекон и рохко сварени яйца, и кана с ментов чай. С всичко това дойде и майстер Лувин.

— Как е синът ми, майстер? — Кейтлин погледна отрупания с храна поднос и разбра, че няма апетит.

Майстер Лувин сведе очи.

— Все така, милейди.

Отговорът, който очакваше. Дланите й запулсираха от болка, все едно че ножът все още беше там и режеше до кокал. Тя отпрати слугите и погледна Роб.

— Е, намери ли отговора?

— Някой се е боял, че Бран може да се събуди — каза Роб. — Боял се е от това, което може да каже или да направи. Боял се е от нещо, което знае.

Кейтлин изпита гордост.

— Много добре. — Обърна се към новия капитан на гвардията. — Трябва да опазим Бран. След като се появи един убиец, може да има и други.

— Колко стражи искате, милейди? — попита Хал.

— Докато лорд Едард отсъства, синът ми е господарят на Зимен хребет — заяви тя.

Роб изправи рамене.

— Поставете един човек в болничната стая, денонощно. Един пред вратата, двама долу на стълбището. Никой да не влиза при Бран без мое разрешение или на майка ми.

— Както заповядате, милорд.

— Направете го веднага — настоя Кейтлин.

32
{"b":"283609","o":1}