Отнякъде, сякаш от много далече, Денерис чу боязливите хлипове на Джикуи — стенеше, че не смее да преведе, че хал ще я върже и ще я повлече зад коня си чак до Майката на планините. Тя прегърна момичето.

— Не бой се. Аз ще му го кажа.

Не знаеше дали ще намери достатъчно думи, но когато свърши, хал Дрого изсъска със свити устни няколко резки фрази на речта на дотраките и тя се увери, че е разбрал. Слънцето на живота й слезе от високата пейка.

— Какво каза той? — попита боязливо някогашният й брат.

В залата беше станало толкова тихо, че се чуваха звънчетата в косата на хал Дрого. Подрънкваха тихо с всяка негова стъпка. Кръвните му конници го последваха, като три бакърени сенки. Денерис се смрази.

— Казва, че ще получиш великолепна златна корона и хората ще треперят, щом я видят.

Визерис се усмихна и сниши меча. И това беше най-тъжното нещо, то я разкъсваше след това най-много… усмивката му.

— Само това исках — каза той. — Каквото ми се обеща.

Когато слънцето на живота й застана до нея, Дани плъзна ръка на кръста му. Халът изрече една дума и кръвните му конници скочиха. Кото сграбчи под мишниците мъжа, който някога й беше брат. Хаго с една-едничка, рязка извивка на огромните си ръце счупи китката му. Кохоло издърпа меча от отпуснатите му пръсти. А Визерис все още не разбираше.

— Не — ревна някогашният й брат. — Не можете да ме докосвате, аз съм драконът, драконът, и ще ме короноват!

Хал Дрого откопча колана си. Медальоните бяха от чисто злато, масивни и изковани красиво, всеки с големината на мъжка длан. Извика кратка заповед. Робите готвачи издърпаха от огнената яма тежък железен котел с гозба, изсипаха гозбата на земята и върнаха котела върху пламъците. Дрого хвърли в него колана си и загледа безизразно как медальоните почервеняват и губят формата си. Един роб му подаде дебели ръкавици от конска кожа и той ги постави на ръцете си, без да го погледне дори.

Визерис нададе тънък, ужасен писък на страхливец, изправен пред смъртта. Зарита и се замята в ръцете им, заскимтя като куче и заплака като дете, но дотраките го държаха здраво. Сир Джора беше дошъл и бе застанал до Дани. Сложи ръка на рамото й.

— Обърнете се, принцесо, моля ви.

— Не.

Тя сложи ръце върху издутия си корем.

Накрая Визерис извърна очите си към нея.

— Сестро, моля те… Дани, кажи им… накарай ги… сестричке мила… — Когато полуразтопеното злато потече, Дрого се протегна към пламъците и дръпна котела.

— Корона! — изрева той. — Ето! Корона за Коларския крал!

И обърна котела върху главата на човека, който някога беше нейният брат.

В звука, който издаде Визерис Таргариен, нямаше нищо човешко. Нозете му забиха отчаяно по пръстения под, забавиха и спряха. По гърдите му потекоха тлъсти капки разтопено злато и пурпурната коприна запуши… но не се проля и една капка кръв.

„Той не беше дракон — помисли със странно спокойствие Дани. Огънят не може да убие дракон.“

Вървеше през криптата на Зимен хребет като хиляди пъти преди. Кралете на Зимата го гледаха с ледени очи, а вълчищата в нозете им извръщаха каменните си глави към него и се зъбеха. Най-сетне стигна до гробницата, в която спеше баща му с Брандън и Лиана до него. „Обещай ми, Нед“, прошепна статуята на Лиана, Носеше гирлянд от повяхнали сини рози, а от очите й капеше кръв.

Едард Старк се сепна и се изправи. Сърцето му биеше лудо, одеялата лежаха разбъркани до него. В стаята беше тъмно и някой тропаше по вратата.

— Лорд Едард! — извика високо гласът.

— Момент. — Съсипан от умора и гол, Нед се запрепъва из тъмната стая. Когато отвори вратата, видя Томард с вдигнат пестник и до него Кайн, с восъчна свещ в ръката. С тях беше и личният стюард на краля. Лицето му сякаш беше изсечено от камък, съвсем безизразно.

— Милорд Ръка — каза стюардът. — Негова милост кралят заповяда да се явите. Веднага.

Значи Робърт се беше върнал. Крайно време беше.

— Само да се облека.

Нед го остави да изчака отвън. Кайн му помогна с дрехите: бяла ленена риза и сив плащ, панталони, с разрязан крачол над гипсирания крак, служебния му знак и най-накрая колан от тежки сребърни халки. Канията с валирианската кама окачи на кръста си.

Червената цитадела беше мрачна и притихнала. Луната бе провиснала ниско над стените, узряла и почти пълна. По бойниците крачеха стражите в златистите наметала.

Кралските покои се намираха в „Стегата на Мегор“, масивно квадратно укрепление, вградено в самата сърцевина на Червената цитадела зад стени, дебели двадесет стъпки, и сух ров, заобиколен с железни шипове, като замък вътре в замъка. Сир Борос Блънт пазеше на другия край на моста, в призрачно белите си на лунната светлина доспехи. Щом се озова вътре, Нед подмина още двама рицари от кралската охрана. Сир Престън Грийнфилд стоеше на пост в основата на стълбището, а сир Баристан Селми чакаше пред вратата на кралската спалня. „Трима мъже в бели плащове“ — помисли Нед и от спомена го прониза мраз. Лицето на сир Баристан беше пребледняло като доспехите му. Нед трябваше само да го види, за да осъзнае, че се е случило нещо ужасно. Кралският стюард отвори вратата и обяви:

— Лорд Едард Старк, Ръката на краля.

— Доведи го. — Гласът на Робърт прозвуча странно провлечен.

Огънят в двете камини в двата края на спалнята я изпълваше с мрачна червена светлина. Беше душно. Робърт лежеше проснат в ложето с балдахина. Край него се суетеше Великият майстер Пицел, а лорд Ренли крачеше нервно пред прозорците със затворените капаци. Притичваха слуги, добавяха дърва в огнищата и носеха котлета вино да кипне. Церсей Ланистър седеше на ръба на леглото до съпруга си. Косата й беше разбъркана като че ли току-що бе станала от сън, но лицето й съвсем не изглеждаше сънено. Очите й проследиха Нед, докато Томард и Кайн му помагаха да прекоси стаята. Самият тъй имаше чувството, че се движи много бавно, все едно че още сънуваше.

Кралят не беше свалил ботушите си. Нед забеляза засъхналата кал и стръковете трева, полепнали по тях. На пода се въргаляше зелен жакет, платът беше оцапан с ръждивочервени петна. Стаята миришеше на пушек, на кръв и на смърт.

— Нед — изшепна кралят, щом го видя. Лицето му беше бяло като мляко. — Ела… по-насам.

Двамата го доведоха по-близо. Нед се подпря с ръка на пилона, за да стои сам. Беше му нужно само да погледне Робърт, за да разбере колко е зле.

— Какво… — проговори той и гърлото му се сви.

— Глиган.

Лорд Ренли все още беше в зелените си ловни дрехи и плащът му беше оцапан с кръв.

— Дявол — изхриптя кралят. — Вината беше моя. Прекалих с виното, проклет да съм в ада дано! Не го улучих както трябва.

— А останалите къде бяхте? — извърна се с гняв Нед към лорд Ренли. — Къде бяха сир Баристан и кралската гвардия?

Устните на Ренли затрепериха.

— Брат ми заповяда да останем настрана и да го оставим сам да порази глигана.

Едард Старк вдигна одеялото.

Направили бяха каквото можеха, за да го затворят, но нямаше никаква полза. Глиганът беше разпрал краля от слабините до гърдите с бивните си. Накиснатите във вино превръзки, наложени от Великия майстер Пицел, вече бяха почернели от кръвта, а миризмата от раната беше отвратителна. Стомахът на Нед се обърна. Ръката му пусна одеялото.

— Вони — изхриптя Робърт. — Вонята на смърт, не мисли, че не я подушвам. Добре ме нареди копелето, нали? Но и аз му го върнах, Нед. — Усмивката на краля беше толкова ужасна, колкото и раната му, зъбите му бяха почервенели. — Забих му ножа право в окото. Попитай ги дали не съм. Попитай ги де!

— Вярно е — промълви лорд Ренли. — Донесохме животното. Брат ми заповяда.

— За пира — изхриптя Робърт. — Сега излезте. Цялата сган. Трябва да поговоря с Нед.

— Робърт, мили ми съпруже… — заговори Церсей.

— Казах излезте — настоя Робърт с нотка от старата си свирепост. — Коя от думите ми не разбра, жено?