— Седни и говори с мен.
— За мен е чест.
Рицарят седна на възглавничката. Пред него коленичи един роб и му поднесе дървено плато, отрупано със смокини. Сир Джора си взе една и я разкъса на две.
— Къде е брат ми? — попита Дани. — Вече трябваше да е дошъл.
— Видях негова милост тази сутрин — каза й той. — Спомена ми, че ще ходи на Западното пазарище да търси вино.
— Вино? — учуди се Дани. Знаеше, че Визерис не понася вкуса на ферментиралото кобилешко мляко, което пиеха дотраките, и напоследък често обикаляше пазарищата и пиеше с търговците, дошли с големите кервани от изток и от запад. Изглежда, намираше тяхната компания за по-подходяща от нейната.
— Вино — потвърди сир Джора, — и си е наумил да набира мъже за войската си от наемниците, пазещи керваните. — Едно слугинче му поднесе мазна баница и той я излапа като невидял.
— Това разумно ли е? — попита тя. — Та той не разполага със злато, за да плаща на войници. А ако му изменят? — Охранниците на керваните рядко се безпокояха от мисли за чест, а Узурпаторът на Кралски чертог щеше добре да заплати за главата на брат й. — Трябвало е да отидете с него да го пазите. Вие сте му обрекли меча си.
— Намираме се във Вее Дотрак — напомни й той. — Тук никой не може да носи оръжие, нито да пролива човешка кръв.
— И все пак загиват хора — отвърна тя. — Джого ми го каза. Някои търговци водят със себе си евнуси, грамадни мъже, които душат крадците с копринени върви. Така не се пролива кръв и боговете не се гневят.
— Тогава да се надяваме, че брат ви ще е достатъчно разумен да не открадне нищо. — Сир Джора изтри мазнината от устата си с опакото на ръката си и се приведе над масата. — Намислил бе да ви отмъкне драконовите яйца, но го предупредих, че ръката му ще отрежа само ако ги докосне.
За миг Дани беше толкова стъписана, че не можа дума да каже.
— Моите яйца… но те са мои! Магистър Илирио ми ги подари като сватбен дар. Защо Визерис ще иска да… та те са само камъни…
— Същото би могло да се каже и за рубините, диамантите и огнените опали, принцесо… а драконовите яйца са много по-голяма рядкост. Търговците, с които пие брат ви, са готови да продадат и мъжеството си само за един от тези камъни, а с всичките три Визерис може да купи толкова наемници, колкото ще му потрябват.
Дани не го знаеше, нито го беше подозирала дори.
— Тогава… би трябвало да ги получи. Не е нужно да ги краде. Трябвало е само да ме помоли. Той е мой брат… и моят истински крал.
— Брат ви е — призна сир Джора.
— Вие не разбирате, сир — заговори тя. — Майка ми е умряла при раждането ми, а баща ми и брат ми Регар — преди нея. Никога нямаше да знам за тях нещо повече от имената им, ако не беше Визерис да ми разкаже. Само той ми е останал. Единствен. Той е всичко, което си имам.
— Някога — каза сир Джора. — Но вече не, халееси. Сега вие принадлежите на дотраките. В утробата ви язди жребецът, който яха света. — Протегна чашата си и една робиня я напълни с ферментиралото кобилешко мляко, гъсто и мазно.
Дани я отпъди. Само от миризмата на кумиса й прилошаваше, а не можеше да поеме риска да повърне конското сърце, което беше изяла насила.
— Какво означава това? — попита тя. — Какъв е този жребец? Всички ми крещят все това, а аз не го разбирам.
— Жребецът е хал на всички халове, предречен в древно пророчество, дете. Той ще обедини дотраките в един-единствен халазар и ще обходи света от край до край, така поне е предречено. Всички народи на света ще станат неговото хергеле.
— О — възкликна приглушено Дани и ръцете й погалиха неволно издутината под стомаха й. — Нарекох го Рего.
— Име, което ще смрази кръвта на Узурпатора.
Дорея изведнъж я дръпна за лакътя.
— Господарке — прошепна й с тревога прислужницата. — Брат ви…
Дани погледна към дъното на дългата зала — и го видя — крачеше към нея. По залитащата походка веднага разбра, че Визерис най-после е намерил своето вино… и с него нещо, което можеше да мине за кураж.
Носеше пурпурните си коприни, подгизнали от пот и запрашени от пътя. Плащът и ръкавиците му бяха от черно кадифе, избеляло от слънцето. Ботушите му бяха изсъхнали и напукани, а сребристо русата му коса — разрошена и полепнала по челото. А на колана му се полюшваше дълъг меч в кожена ножница. Докато минаваше, дотраките поглеждаха меча със свъсени вежди. Дани чу ругатни, закани и сърдит ропот от всички посоки — надигаха се като вълни на прилив.
Музиката заглъхна и остана само изнервящият тътен на тъпаните. В сърцето я жегна страх.
— Иди при него — промълви тя на сир Джора. — Спри го. Доведи го тук. Кажи му, че може да получи драконовите яйца, ако това иска.
Рицарят бързо се изправи.
— Къде е сестра ми? — извика Визерис завалено. — Дойдох за пира й. Как сте посмели да започнете гощавката без мен? Никой не яде преди краля. Къде е тя? Курвата не може да се крие от дракона.
Спря пред най-голямата от трите огнени ями и започна да се взира в лицата на дотраките около себе си. В залата имаше пет хиляди души, но едва ли повече от шепа разбираха Общата реч. Но макар думите му да им бяха непонятни, достатъчно беше да го види човек, за да разбере, че е пиян.
Сир Джора бързо отиде при него, прошепна му нещо и го хвана под мишницата, но Визерис се дръпна.
— Дръж си ръцете настрана от мен! Никой не пипа дракона без позволение.
Дани погледна с тревога към високата пейка. Хал Дрого говореше нещо на другите халове от двете си страни. Хал Джомо се ухили, а хал Ого гръмко се разсмя.
Смехът, отекнал в залата, накара Визерис да вдигне очи.
— Хал Дрого — каза той почти учтиво, но все така завалено. — Дойдох за пиршеството. — Залитна и тръгна към високата пейка да намери място при тримата халове.
Хал Дрого стана, стиснал устни, изсъска няколко кратки фрази толкова бързо, че Дани не можа да ги разбере, и посочи. Сир Джора преведе на брат й:
— Хал Дрого казва, че мястото ти е там.
Визерис се озърна накъдето сочеше халът. Към самото дъно на залата, в един ъгъл до стената, дълбоко в сенките, за да не се набиват в очите на по-добрите, седяха най-низшите от низшите; зелени още, неокървавили ръцете си хлапета, старци със замъглени очи и вкочанени стави, изгубили ума си окаяници и недъгави. Далече от месото и още по-далече от почитта.
— Това не е място за крал — заяви брат й.
— Е място — отговори хал Дрого на Общата реч, на която го учеше Дани — за крал Подбити крака. — И плесна с ръце. — Кола! Докара кола за Хал Раггат!
Залата гръмна от смеха и виковете на петте хиляди дотраки. Сир Джора стоеше до Визерис, крещеше му в ухото, но ревът в залата беше толкова оглушителен, че Дани не можеше да чуе какво му казва. В отговор брат й му изрева нещо и двамата се счепкаха. Мормон събори Визерис на пода. Брат й скочи и измъкна меча си.
Оголената стомана лъсна яростно червена на светлината от огнените ями.
— Как смееш! — изсъска Визерис.
Сир Джора отстъпи крачка назад, а брат й размаха меча, който му беше дал магистър Илирио, за да изглежда по-царствено. Дотраките от всички страни закрещяха зли проклятия.
Дани извика от ужас. Знаеше какво означава тук изваден меч, макар брат й да не го знаеше.
Нечленоразделният й вик накара Визерис да извърне глава — и чак сега той я видя.
— А, ето къде била тя — провлече той с усмивка. Закрачи към нея, сечейки във въздуха, сякаш да си отвори път през стена от врагове, макар че никой не се опита да му препречи пътя.
— Оръжието… не трябва — замоли го тя. — Моля те, Визерис. Забранено е. Прибери меча веднага и ела при мен на възглавниците. Тук има пиене, храна… драконовите яйца ли искаш? Можеш да ги вземеш, само хвърли този меч.
— Направи каквото ти каза, глупако — извика сир Джора, — преди да си убил всинца ни.
Визерис се изсмя.
— Не могат да ни убият. Те не могат да проливат кръв тук, в светия си град… но аз мога. — Опря върха на меча между гърдите на Денерис и го плъзна надолу над извивката на корема й. — Искам това, за което дойдох — каза й. — Искам короната, която той ми обеща. Той те купи от мен, но така и не си плати. Кажи му, че искам онова, за което се спазарихме, или те прибирам. Теб, заедно с яйцата ти. Може да си задържи проклетото си котило. Ей с това ще му изрежа копелето и ще му го оставя. — Върхът на меча разцепи коприната и натисна в пъпа й. Дани видя, че Визерис плаче; плачеше и се смееше едновременно този човек, някогашният й брат.
