— Лика му видях, и тътена на копитата му чух — възвести тя с тънкия си, треперлив глас.

— Тътена на копитата му! — припяха в хор другите.

— Бърз като вятъра язди той, а зад гърба му неговият халазар земята покрива. Мъже безчет, с аракхи, блеснали в ръцете им като остриета на бръснеща трева. Свиреп като буря ще е този принц. Вразите му ще треперят пред него, а жените им с кървави сълзи ще плачат и плътта си ще дерат в скръбта си. Звънците в косата му ще възвестяват идването му, а млечните люде в каменните си шатри ще се боят от неговото име. — Старицата потръпна и се вгледа в Дани, сякаш самата тя се боеше. — Принцът язди. И той ще е жребецът, яхнал света.

— Жребецът, яхнал света! — повториха всички наоколо и нощта прокънтя от гласовете им.

Еднооката старица се взря в Дани.

— Как ще се назове жребецът, яхнал света?

— Ще се нарече Рего — заяви Дани с думите, на които я беше научила Джикуи. А ръцете й допряха издутината под гърдите й като да я опази, щом от невидимото дотракско множество се надигна рев:

— Рего — закрещяха хилядите гласове. — Рего, Рего, Рего!

Името още звънеше в ушите й, когато хал Дрого я изведе от ямата. Кръвните му конници поеха след него. Последва ги дълга процесия по пътя на боговете — широкия тревист път, минаващ през сърцевината на Вее Дотрак, от конската порта до Майката на планините. Първи тръгнаха стариците на дош халеен с техните евнуси и роби. Някои се подпираха на високи резбовани тояги и едва се тътреха на престарелите си треперещи нозе, докато други пристъпваха гордо като някой коневладелец. Всяка от стариците на младини беше била халееси. Когато техните господари съпрузи загиваха и на челото на конниците заставаше нов хал, с яхнала до него нова халееси, ги пращаха тук, за да властват над огромния народ на дотраките. Дори и най-могъщите халове се прекланяха пред мъдростта и властта на дош халеен. И все пак Дани потръпваше при мисълта, че някой ден може да я пратят при тях, все едно иска ли го, или не.

Зад мъдрите старици заприиждаха и други: хал Ого с неговия син, халака Фого, хал Джомо с жените му, главатарите на халазара на Дрого, прислужничките на Дани, слугите и робите на хала, и още. Звъняха камбани и барабани биеха тържествено, докато пристъпваха в царствен ритъм по пътя на боговете. Отвлечени герои и богове на мъртви народи стояха умислено в мрака от двете страни на пътя. А покрай дългата процесия по тревата притичваха роби с факли в ръце и величавите паметници сякаш оживяваха под мигащата им светлина.

— Какво това значи, име Рего? — попита хал Дрого, докато вървяха, на не много добрата си Обща реч на Седемте кралства. Беше го учила по няколко думи, когато можеше. Дрого се учеше бързо, когато си го наумеше, макар че говорът му беше толкова варварски, че нито сир Джора, нито Визерис можеха да разберат и една дума.

— Брат ми Регар е бил силен воин, мое слънце и звезди — каза му тя. — Загинал е преди да се родя. Според сир Джора, той бил последният от драконите.

Хал Дрого я изгледа отгоре. Лицето му беше като маска, лята от бакър, но все пак под дългите черни мустаци, провиснали заради златните халки, й се стори, че забелязва смътна сянка на усмивка.

— Хубаво име, Дан Арис жено, луна на живота ми — рече той.

Продължиха до езерото, което дотраките наричаха „Утробата на света“, обкръжено от пояс тръстики, с кротки, замрели води. Преди хиляди и хиляди години, обяснила й беше Джикуи, първият човек се появил от дълбините му, яхнал първия кон.

Процесията остана да чака на тревистия бряг, а Дани се съблече и прогизналите й от кръвта дрехи се свлякоха на земята. Гола, тя пристъпи полека и навлезе във водата. Ирри твърдеше, че езерото е без дъно, но Дани усещаше меката тиня, шляпаща под пръстите на краката й, докато си отваряше път през гъстата тръстика. Луната се носеше над спокойните черни води, пръскаше се на късчета и се събираше, щом я отмиеха вълните от стъпките на Дани. Бялата й кожа настръхна от глезените нагоре по бедрата и студът я целуна по устните долу. Кръвта на жребеца бе засъхнала по ръцете и на устата й. Дани сбра пръстите си в шепа и вдигна от светите води над главата си, за да очисти себе си и детето; хал и всички други я гледаха от брега. Чу как стариците на дош халеен замърмориха и се зачуди какво ли си казват.

Щом излезе от езерото, мокра и трепереща, слугинята й Дорея бързо заситни към нея с роба от пъстра пясъчна коприна, но хал Дрого й махна с ръка да се отстрани. Гледаше одобрително издутите й гърди и извивката на корема й и Дани успя да види очертанията на мъжеството му, изпъкващо под панталоните от конска кожа, под тежките златни медальони на колана му. Пристъпи до него и му помогна да го разкопчае. А после огромният хал я положи върху бедрата си и я надигна във въздуха като малко дете. Звънчетата в косата му тихо пропяха.

Дани го обгърна през раменете и притисна лицето си в шията му, а той я прониза. Три бързи удара и свърши. „Жребецът, който язди света“, прошепна й Дрого хрипливо. Ръцете му още миришеха на конска кръв. Ухапа я за гърлото, силно, в мига на удоволствието си, а когато я повдигна да я свали, семето му я изпълваше и се стичаше по бедрата й. Чак тогава бе позволено на Дорея да я загърне в наръсената с благовония пясъчна коприна, а на Ирри — да я обуе с меки пантофи.

Хал Дрого се закопча, даде някаква заповед и до езерния бряг доведоха коне. Кохоло получи честта да помогне на халееси да се качи на своето сребро. Дрого пришпори жребеца си и поеха отново по пътя на боговете под луната и звездите. Дани яздеше с лекота.

Коприненият навес над залата на хал Дрого тази нощ беше навит, така че луната ги последва и вътре. От огромните, зидани с камък ями за огън във въздуха скачаха пламъци, високи десет стъпки. Въздухът беше наситен с миризмите на печено месо и кумис. Залата беше претъпкана и шумна, възглавничките отстрани бяха заети от насядали плътно един до друг хора, чийто ранг и име не бяха достатъчни, за да ги допуснат на церемонията. Щом Дани пое през сводестия вход и нагоре към центъра на прохода в това множество, всички очи се приковаха в нея. Дотраките с кресливи викове заобсъждаха корема и гърдите й, и сипеха благопожеланията си за живота в утробата й. Не можеше да разбере всичко, което викаха, но една фраза се чуваше ясно. „Жребецът, който язди света“, чуваше тя, изревано от хиляди гласове.

Звуци на тъпани и рогове се завихриха в нощта. Полуоблечени жени се завъртяха в шеметен танц по ниските маси, между купчините месо и блюдата, отрупани със сливи, фурми и нарове. Много от мъжете бяха вече пияни от вкисналото кобилешко мляко, но Дани знаеше, че тази нощ аракхи няма да дрънчат, не и в този свещен град, където оръжията и леенето на кръв бяха под възбрана.

Хал Дрого слезе от седлото и зае мястото си на високата пейка. На хал Джомо и на хал Ого, които бяха заварили при идването си във Вее Дотрак с техните халазар, им предложиха високата чест да седнат от дясната и лявата страна на Дрого. Кръвните ездачи от трите хала насядаха под тях, а по-натам — четирите жени на хал Джомо.

Дани слезе от среброто и даде юздите на един от робите. След като Дорея и Ирри оправиха възглавничките й, тя се огледа за брат си. Дори да беше в другия край на огромната препълнена зала, Визерис щеше да се отличава със светлата си кожа, сребристата коса и просяшките си дрипи — но не успя да го зърне никъде. Погледът й обходи отрупаните маси край стените, където мъже, чиито плитки бяха по-къси и от мъжествата им, седяха около ниските масички по оваляните черги, но всички лица, които видя, бяха с черни очи и бакърена кожа. Зърна сир Джора Мормон някъде в средата на залата, близо до средната огнена яма. Мястото беше израз на уважение, макар и не от най-почетните; дотраките ценяха високо опита на рицаря с меча. Дани прати Джикуи да го доведе на масата й. Мормон веднага дойде и коленичи пред нея.

— Халееси, покорен съм на вашите повеления.

Тя потупа натъпканата възглавничка от конска козина до себе си.