— Игла!

Споменът за смеха й го топлеше в дългия път на север.

Денерис Таргариен се венча за Хал Дрого със страх и сред варварско великолепие, на едно поле извън стените на Пентос, защото дотраките вярваха, че всички важни неща в човешкия живот трябва да стават под открито небе.

Дрого бе приканил своя халазар и те дойдоха — четиридесет хиляди дотракски воини и безчетни количества жени, деца и роби. Безбройните им като мравуняци орди вдигнаха станове извън градските стени, издигнаха палати от плетена трева, опоскваха всичко наоколо и почтеното гражданство на Пентос тръпнеше с всеки изминал ден.

— Моите колеги магистри удвоиха градската стража — каза им една вечер Илирио над платата с печени патици и хрупкави оранжеви чушлета, в доскорошната резиденция на Дрого. Халът бе отишъл при своя халазар, отстъпвайки имението си на Денерис и брат й до деня на венчавката.

— Добре ще е по-скоро да омъжим принцеса Денерис, преди половината богатство на Пентос да е минало в ръцете на наемниците — подхвърли шеговито сир Джора Мормон.

Изгнаникът беше предложил меча си на брат й в нощта, когато Дани бе продадена на Хал Дрого. Визерис бе приел с охота службата му и оттогава Мормон бе техен неизменен спътник.

Илирио махна небрежно с ръка и пръстените по дебелите му пръсти блеснаха.

— Казах ви, всичко е уредено. Вярвайте ми. Халът ви е обещал корона и ще си я получите.

— Да, но кога?

— Когато халът реши — каза Илирио. — Първо ще си получи момичето, а след венчавката трябва да обиколи в почетно шествие равнините и да я представи на дош халеен във Вее Дотрак. Може би след това. Ако поличбите са благоприятни за война.

Визерис кипеше от нетърпение.

— Да им пикая аз на дотракските поличби. Узурпаторът седи на бащиния ми трон. Колко още трябва да чакам?

Илирио сви рамене.

— Чакали сте цял живот, кралю велики. Какво са още няколко месеца? Че и няколко години?

Сир Джора, който беше пътувал на изток чак до Вее Дотрак, кимна утвърдително.

— Съветвам ви да бъдете търпелив, ваша милост. Дотраките държат на думата си, но вършат нещата когато те преценят, че им е дошло времето. Един по-низш човек може да помоли хала за услуга, но не бива и да си помисля да го ругае.

Визерис настръхна.

— Дръж си езика, Мормон. Аз не съм по-низш, аз съм законният владетел на Седемте кралства. Драконът не моли.

Сир Джора сведе почтително поглед, а Илирио се подсмихна загадъчно и си откъсна крилце от патицата. Мед и мазен сос потекоха по пръстите му и окапаха брадата му, щом захапа крехкото месо. „Няма вече дракони“, помисли си Дани, загледана в брат си, но не се осмели да го каже на глас.

Въпреки това същата нощ тя сънува един от тях. Визерис я биеше. Нараняваше я. Беше гола и вкочанена от страх. Бягаше от него, но тялото й бе някак натежало и тромаво. Той я удари отново, тя залитна и падна.

— Събуди дракона! — закрещя той и я зарита. — Ти събуди дракона, дракона събуди!

Бедрата й бяха оплескани и лепкави от кръв. Тя затвори очи и заскимтя. Сякаш в отговор дойде някакъв гнусен, раздиращ звук и пукот от някакъв голям пожар. Когато погледна отново, Визерис го нямаше, а наоколо й се издигаха огромни огнени стълбове, а посред тях стоеше драконът. Звярът бавно извърна огромната си глава. Когато разтопените му очи срещнаха нейните, тя се събуди разтреперана и цялата плувнала в пот. Никога не се беше плашила толкова…

…до деня, в който най-после дойде венчавката.

Церемонията започна призори и продължи чак до тъмно — безкраен ден на пиянство, пиршества и боеве. Сред дворците от плетена трева бяха издигнали огромен земен насип и там бяха сложили да седи Дани — до Хал Дрого, над кипящото море от дотраки. Никога не беше виждала толкова много хора на едно място, нито толкова странни и вдъхващи страх хора. Господарите на конете можеха да се обличат в разкошни тъкани и да се мажат със сладки благовония, когато посещаваха свободните градове, но навън, под откритото небе, се придържаха към старите си порядки. Мъжете, както и жените, носеха шарени кожени елеци на голи гърди и гащи, тъкани от конска козина, стегнати с колани с бронзови токи, а воините мажеха дългите си плитки с топена в земни ями тлъста мас. Тъпчеха се с конско месо, печено с мед и люти чушки, напиваха се до изнемога с ферментирало кобилешко мляко, както и с отбраните вина на Илирио, и бълваха пиперливи шеги около огньовете с дрезгавите си и груби за ушите на Дани гласове.

Визерис го настаниха малко под нея — великолепен в новата си черна вълнена туника, с пурпурен дракон на гърдите. От двете му страни седяха Илирио и сир Джора. Мястото им беше най-почетното, точно под кръвните ездачи на самия хал, но Дани долавяше гнева в люляковите очи на брат си. Не му харесваше, че седи под нея, и кипваше всеки път, когато робите поднасяха всяко поредно блюдо първо на хала и на невестата му, а пред него оставяха всичко, което те откажеха. Нищо не можеше да направи, освен да таи възмущението си, и той го таеше, но с всеки час настроението му ставаше все по-мрачно, при всяко поредно оскърбление над личната му особа.

Дани никога не беше се чувствала толкова сама както сега, седнала сред тази огромна орда. Брат й беше наредил да се усмихва и тя така се усмихваше, че лицето я заболя и сълзите неволно бликнаха от очите й. Направи всичко възможно да ги скрие, знаейки колко ще се ядоса Визерис, ако я види, че плаче, и ужасена от мисълта как ли ще приеме това Хал Дрого. Не спираха да й поднасят храна — димящи късове месо и дебели черни наденици, сочна кървава дотракска месеница и яхнии с уханни треви, а след това плодове и тънки пентоски банички, но тя махаше с ръка и не хапваше нищо. Стомахът й вреше и тя знаеше, че ако изяде нещо, ще повърне.

Нямаше с кого да поговори. Хал Дрого ревеше заповеди и дрезгави шеги към кръвните си ездачи долу и много рядко я поглеждаше. Нямаха общ език. Дотракският беше неразбираем за нея, а халът знаеше само няколко думи на далечния валириански диалект на свободните градове и нищичко на общата реч на Седемте кралства. Един разговор с Илирио и брат й щеше да е добре дошъл, но те бяха доста далече под нея.

Затова тя си седеше в брачната копринена рокля, отпиваше от чашата подсладено с мед вино и си говореше наум. „Аз съм кръвта на дракона — казваше си сама. — Аз съм Денерис, Родената в буря, принцесата на Драконов камък, от кръвта и семето на Егон Завоевателя.“

Слънцето едва се беше вдигнало на четвъртина в небето, когато видя как умря първият мъж. Биеха тъпани и няколко жени танцуваха за хала. Дрого ги наблюдаваше безизразно, но очите му следяха движенията им и от време на време той хвърляше по някой бронзов медальон, та жените да се сборичкат за него.

Воините също наблюдаваха. Накрая един от тях пристъпи в кръга, награби една от танцуващите, повали я на земята и й се качи, както жребец качва кобила. Илирио им беше казал, че такива неща се случват.

— Дотраките се съвъкупяват като животните в стадата им. При халазар не съществува интимност и те не разбират греха или срама като нас.

Дани извърна очи от чифтосващата се двойка, изплашена, щом разбра какво става, но напред пристъпи втори воин, после трети и скоро вече нямаше накъде да извръща очи. После двама мъже награбиха една и съща жена. Тя чу вик и докато мигне с очи, аракхите блеснаха — дълги и остри като бръсначи оръжия, наполовина мечове и наполовина — коси. Започна танц на смъртта. Воините закръжиха един срещу друг, засякоха, заподскачаха един срещу друг, мечовете засвяткаха над главите им; закрещяха си люти обиди при всеки удар. Никой не се намеси.

Свърши се толкова бързо, колкото започна. Аракхите забляскаха толкова бързо, че очите на Дани не можеха да ги проследят, единият воин стъпи накриво и другият замахна. Стоманата се впи в плътта малко над кръста на дотрака, разтвори го от пъпа до гръбнака и червата му се изсипаха в прахта. Щом победеният издъхна, победителят награби първата попаднала му жена — дори не беше тази, заради която се сбиха — и я облада на място. Робите изнесоха трупа и танцът продължи.