Думите както винаги я вледениха. Думите на рода Старк. Всеки знатен род си имаше свои думи. Семейно мото. Темел. Своеобразна молитва. Кънтяха думите за чест и слава, обещаваха лоялност и доблест, кълняха се във вяра и кураж. Всички, но не и думите на Старк. „Зимата иде“, гласяха думите на Старк. И не за пръв път тя се замисли колко странни бяха тези хора на Севера.

— Човекът издъхна добре, признавам му го — каза Нед. В едната си ръка държеше намаслено парче кожа. Плъзна го леко по големия меч, за да излъска тъмния метал до сив блясък. — Радвам се за Бран. Можеш да се гордееш с Бран.

— Винаги съм се гордяла с Бран — отвърна Кейтлин, загледана в меча на коленете му. Гледаше как мазната кожа го гали и виждаше ивичките по стоманата, там където металът бе огъван на сто пласта при коването. Кейтлин не хранеше никаква обич към мечовете, но не можеше да отрече, че Лед притежава своя красота. Беше изкован във Валирия, още преди Ориста да се стовари над старата Свободна твърд, когато ковачите се бяха трудили над своя метал не само с чукове, но и със заклинания. Беше на четиристотин години и все толкова остър, както в деня на изковаването му. Носеше името си от друг, още по-стар, наследство от века на героите, когато Старките били крале на Севера.

— Четвъртият за тази година — отрони Нед. — Нещастникът бе почти обезумял. Нещо така го беше ужасило, че думите ми не стигнаха до него. — Въздъхна. — Бен пише, че мощта на Нощния страж е спаднала хилядократно. Не са само дезертьорствата. Губят хора и при обходите.

— Диваците ли?

— Кой друг? — Нед вдигна Лед пред очите си и огледа дългото острие. — И ще става по-лошо. Може да дойде ден, в който няма да ми остане избор, освен да призова знамената и да тръгна на север, за да се справя с този „крал отвъд Вала“ веднъж и завинаги.

— Отвъд Вала? — Кейтлин потръпна и Нед забеляза уплахата на лицето й.

— Манс Райдър няма с какво да ни уплаши.

— По-мрачни неща има отвъд Вала. — Тя извърна поглед назад към дървото на сърцето, към светлата кора и червените очи — дебнещи, слушащи, потънали в бавната си, дълговечна мисъл. Той се усмихна ласкаво.

— Много слушаш приказките на баба Нан. „Другите“ са мъртви като горските чеда, изчезнали са преди осем хиляди години. Майстер Лувин ще ти каже, че никога не са живели. Жив човек никога не ги е виждал.

— До тази сутрин жив човек не беше виждал и вълчище — напомни му Кейтлин.

— Ако имам капка ум в главата, не би трябвало да споря с човек от рода Тъли — усмихна се той примирено. Лед бавно се хлъзна в ножницата. — Но не си дошла тук да ми разправяш бебешки приказки. Какво има, скъпа?

Кейтлин стисна ръката на съпруга си.

— Новините днес са скръбни, милорд. Не исках да те безпокоя преди да се пречистиш. — Нямаше как да омекоти удара и затова му го каза направо. — Толкова съжалявам, обич моя. Джон Арин е мъртъв.

Очите му се взряха в нейните и тя разбра колко тежко го прие. Знаеше, че ще е така. На младини Нед беше отхранен в Орлово гнездо и бездетният лорд Арин бе станал втори баща за него и приятеля му и повереник Робърт Баратеон. Когато обезумелият крал Ерис II Таргариен бе поискал главите им, владетелят на Орлово гнездо бе вдигнал на бунт знамената си с лунния сърп и сокола, вместо да предаде онези, които се беше заклел, че ще закриля.

И един ден, преди четиринадесет години, този втори баща му беше станал и баджанак, когато той и Нед пристъпиха заедно в септата при Речен пад, за да се венчаят за две сестри — дъщерите на лорд Хостър Тъли.

— Джон… Сигурно ли е?

— Писмото носи кралския печат и е с почерка на самия Робърт. Казва, че лорд Арин е издъхнал бързо. Дори майстер Пицел е бил безпомощен. Поднесъл му е маковия сок и Джон не е страдал дълго.

— Слаба утеха. — Тя усети скръбта на лицето му, но той и този път помисли първо за нея. — А сестра ти? И момчето на Джон? За тях какво?

— В писмото се казва само, че са добре и са се върнали в Орлово гнездо — каза Кейтлин. — Жалко, че не са отишли в Речен пад. Орлово гнездо е високо и самотно място. Винаги е било място на съпруга й, не нейно. Споменът за лорд Джон ще витае там във всеки камък. Добре познавам сестра си. Тя има нужда от утехата на семейство и приятели.

— Чичо ти е в Долината, нали? Чух, че Джон го е провъзгласил за рицар на Портата.

Кейтлин кимна.

— Бриндън ще направи каквото може за нея, както и за момчето. Това е някаква утеха, но все пак…

— Иди при нея — подкани я Нед. — Вземи децата. Напълни залите й с шум, с детска глъч и смях. Момчето й се нуждае от близостта на други деца, а и Лиза няма да е сама в скръбта си.

— Стига да можех — въздъхна Кейтлин. — Писмото съобщава и друго. Кралят е тръгнал за Зимен хребет, за да се види с теб.

Нед не схвана веднага думите й, но щом ги осъзна, мракът избяга от очите му.

— Робърт е тръгнал насам?

Тя кимна и по лицето му пробяга усмивка.

Кейтлин съжали, че не може да сподели радостта му. Но беше чула приказките из двора. Вълчище, намерено мъртво в снега, със счупен в гърлото на звяра еленов рог. Страхът се гърчеше в стомаха й като змия, но тя се насили да се усмихне на мъжа, когото обичаше. На мъжа, който не вярваше в поличби.

— Знаех си, че това ще те зарадва. Трябва да известим брат ти на Вала.

— Да. Разбира се. Бен ще иска да е тук. Трябва да кажа на майстер Лувин да прати най-бързата си птица. — Нед се надигна и й подаде ръка. — Проклятие, колко години минаха? И само това ли е съобщил? Казва ли поне колко души е свитата му?

— Според мен трябва да са поне сто рицари, с всичките им слуги и още толкова свободни конници. С тях са тръгнали Церсей и децата.

— Робърт няма да бърза заради тях — каза той. — Толкова по-добре. Така ще ни остане повече време да се подготвим.

— Братята на кралицата също са в свитата.

Нед отвърна с гримаса. Кейтлин знаеше, че не храни голяма любов към семейството на кралицата. Родът Ланистър от Скалата на Кастърли твърде късно бе подкрепил каузата на Робърт, едва когато победата му се оказа почти сигурна, и той никога нямаше да им го прости.

— Е, щом цената за компанията на Робърт е натрапничеството на Ланистърови — така да е. Робърт, изглежда, е повел половината си двор.

— Където тръгне кралят, кралството го следва — отвърна тя.

— Добре е, че ще видим децата. Най-малкият им беше още сукалче на бозката на Ланистърката, когато го видях последния път. Вече трябва да е на… колко, пет?

— Принц Томен е на седем — сряза го тя. — На годините на Бран. Моля те, Нед, дръж си езика. „Ланистърката“ ни е кралицата и гордостта й, казват, крепне с всяка изминала година.

Нед стисна ръката й.

— Ще трябва да вдигнем пир, разбира се. С певци. А Робърт ще поиска да излезем на лов. Ще трябва да пратя Джори с почетна гвардия на юг да ги срещне на кралския път и да ги придружи дотук. Богове, как ще нахраним толкова хора? И вече тръгнал, казваш? Проклет да е и той, и скапаната му кожица кралска.

Брат й вдигна роклята да я види.

— Каква прелест. Пипни я. Хайде. Погали тъканта.

Дани я докосна. Платът беше толкова гладък, че се стичаше през пръстите й като вода. Не помнеше да е носила някога нещо толкова меко. Това я изплаши и тя си дръпна ръката.

— Наистина ли е моя?

— Дар от магистър Илирио — усмихна се Визерис. Тази вечер брат й беше в добро настроение. — Цветът ще открои виолета на очите ти. Освен това ще имаш и злато, и всякакви скъпоценности. Илирио обеща. Тази нощ ще приличаш на истинска принцеса.

„Принцеса“, помисли Дани. Беше забравила какво е. Всъщност никога не беше го знаела.

— Но защо ни подарява толкова много? — попита тя. — Какво иска той от нас?

От половин година живееха даром в къщата на магистъра, ядяха храната му и слугите му ги глезеха. Дани беше тринадесетгодишна — вече достатъчно голяма, за да знае, че такива дарове винаги си имат цена. Особено тук, в свободния град Пентос.