— Илирио не е глупак — каза Визерис. Той беше на двадесет. Висок и слаб, с нервно потръпващи ръце и трескав поглед в светлите люлякови очи. — Магистърът знае, че няма да забравя приятелите си, когато си върна трона.

Дани замълча. Магистър Илирио търгуваше с подправки, скъпоценни камъни, драконова кост и с други, не толкова приятни неща. Разправяха, че имал приятели във всичките девет свободни града, та дори и отвъд тях, във Вее Дотрак и в приказните земи покрай Нефритово море. Разправяха също така, че е способен с охота да продаде и най-добрия си приятел срещу подходяща цена. Дани се вслушваше в приказките по улицата и чуваше тези неща. Но беше достатъчно умна, за да не задава въпроси на брат си, докато той плетеше паяжината на мечтите си. Разгневеше ли се, ставаше ужасен. Визерис наричаше това „събуждането на дракона“.

Брат й окачи роклята до вратата.

— Илирио ще прати робини да те изкъпят. Гледай да измиеш добре тази воня от конюшните. Хал Дрого си има хиляда коня, но тази нощ иска да яхне друг вид кобила. — Изгледа я критично. — Каква си се смъкнала. Я се изправи. — Хвана раменете й и ги избута назад. — Нека да видят, че вече имаш женско тяло. — Пръстите му погалиха леко напъпилите й гърди и стиснаха едното зрънце. — Тази нощ няма да ме изложиш. Ако ме провалиш, ще патиш. Не искаш драконът да се събуди, нали? — Пръстите му я ощипаха болезнено през грубата тъкан на нощната риза. — Нали?

— Няма — отвърна покорно Дани.

Брат й се усмихна.

— Добре. — Погали косата й почти с нежност. — Когато напишат историята на моето царстване, сладка ми сестричке, ще кажат, че е започнало тази нощ.

Щом той излезе, Дани отиде до прозореца и се загледа тъжно към водите на залива. Пред залязващото слънце се очертаваха черните силуети на квадратните тухлени кули на Пентос. Макар и отдалече, чуваше се песента на червените жреци, запалили нощните си огньове, и веселите викове на дрипавите хлапета, играещи отвъд стените на имението. За миг й се дощя да е навън с тях, боса, задъхана и парцалива, без никакво минало и бъдеще, и без този пир в резиденцията на Хал Дрого, на който трябваше да се яви.

А някъде отвъд слънчевия залез, оттатък Тясното море, се простираше земя със зелени хълмове, цветни поля и големи буйни реки. Там, сред величествени синьо-сиви планини, се издигаха кули от черен камък и тежки рицари препускаха на битка под знамената на своите владетели. Дотраките наричаха тази земя „Реш Андали“, земята на андалите. В свободните градове говореха за Западняци и за Кралствата на залеза. Брат й използваше по-простичко име. „Нашата земя“, казваше той. За него тези думи бяха като молитва. Ако ги изречеше достатъчно много пъти, боговете със сигурност щяха да ги чуят.

— Наша е по кръвно право. Отнета ни е с вероломство, но пак си е наша. О, не, не можеш да откраднеш от дракона. Драконът помни.

Драконът сигурно помнеше, но не и Дани. Никога не бе виждала тази земя, за която брат й твърдеше, че е тяхна, тези владения отвъд Тясното море. Тези места, за които й говореше — Скалата на Кастърли, Орлово гнездо, Планински рай и Долината на Арин, Дорн и Острова на ликовете — за нея те бяха само думи. Когато побягнали от Кралски чертог, за да се спасят от настъпващите пълчища на Узурпатора, Визерис бил осемгодишно момче, но Денерис — едва зародиш в майчината си утроба.

Въпреки това Дани понякога си представяше как е било. Толкова често го разказваше брат й. Среднощното бягство от Драконов камък и лунното сияние по черните корабни платна. Как брат й Регар се сразил с Узурпатора в окървавените води на Тризъбеца и загинал заради жената, която обичал. Опустошаването на Кралски чертог от едни, които Визерис наричаше „псетата на Узурпатора“ — лордовете Ланистър и Старк. Как принцеса Еля Дорнска се молела за милост, когато изтръгнали от гърдите й наследника на Регар и го убили пред очите й. Как лъскавите черепи на последните дракони гледали слепи от стените на тронната зала, когато Кралеубиеца посякъл гърлото на баща им със златен меч.

Родена бе на Драконов камък девет луни след бягството им, докато бесният летен щурм се мъчел да раздере островната твърд. Казваха, че този щурм бил нещо ужасно. Флотата на Таргариен, останала на котва, била разбита в скалния бряг и огромни каменни блокове били откъснати от парапетите и запокитени в побеснелите води на Тясното море. Майка им издъхнала при раждането й. За това Визерис никога нямаше да й прости.

Не помнеше и Драконов камък. Побягнали отново, преди братът на Узурпатора да отплава след тях с новопостроената си флота. Дотогава от техните Седем кралства им останал само Драконов камък, древното седалище на рода им. Но нямало да остане за дълго. Гарнизонът бил готов да ги предаде на Узурпатора, но една нощ сир Вилем Дари с четирима верни мъже нахлул в детската, отмъкнал и двамата заедно с кърмачката й и отплавал с тях под прикритието на нощта към спасителния бряг на Браавос.

Тя помнеше смътно сир Вилем — едър като мечок мъж с посивяла коса, вече полусляп, който ревеше гърлено и раздаваше заповеди от болничното си ложе. Слугите тръпнеха от ужас пред него, но винаги беше мил с Дани. Наричаше я „малката ми принцеса“ и „милейди“, а дланите му бяха меки като стара кожа. Но така и не стана повече от постелята и миризмата на болест не го напускаше денем и нощем — топла, влажна, гнусно сладникава миризма. Това беше когато живееха в Браавос, в голямата къща с червената врата. Там Дани си имаше своя стая, с лимоново дръвче пред прозореца. След като сир Вилем умря, слугите бяха изпокрали малкото пари, които им бяха останали, и скоро ги изгониха от голямата къща. Дани плака, когато червената врата се затръшна след тях завинаги.

След това скитаха от Браавос до Мир, от Мир до Тирош, после до Кохор, Волантис и Лис, без да се задържат дълго на едно място. Брат й не го позволяваше. Наетите от Узурпатора ножове ги преследвали, настояваше той, макар че Дани така и не видя някой от тях.

Отначало магистрите, архонтите и търговските принцове посрещаха с радост в домовете си и на трапезите си последните от рода Таргариен. Но годините минаваха, Узурпаторът продължаваше да си седи на Железния трон, вратите пред тях започнаха да се затварят и животът им ставаше все по-жалък. Преди няколко години се принудиха да разпродадат последните си съкровища и сега дори последната монета, получена от майчината им корона, си беше отишла. По уличките и пивниците из Пентос наричаха брат й „краля-просяк“. Дани не искаше и да знае как наричат нея.

— Един ден ще си върнем всичко, сладка ми сестричке — често й обещаваше той. Понякога ръцете му се разтреперваха, щом заговореше за това. — Скъпоценностите и коприните, Драконов камък и Кралски чертог, Железния трон и Седемте кралства — всичко, което са ни взели ще си го върнем.

Визерис живееше само заради този ден. Всичко, което Денерис искаше да й върнат, бе голямата къща с червената врата, лимоненото дръвче пред прозореца и детството, което така и не бе познала.

На вратата леко се почука.

— Влез — каза Дани и се извърна от прозореца.

Влязоха две от слугините на Илирио. Поклониха се и се захванаха за работа. Бяха робини — подарък от един от многобройните дотракски приятели на магистъра. В свободния град Пентос не съществуваше робство, но въпреки това бяха робини. Старицата — ниска и сива като мишка — не отронваше и дума, но затова пък момичето не си затваряше устата. Тя беше фаворитката на Илирио — русокоса и синеока шестнадесетгодишна мръсница, която постоянно дърдореше, докато работи.

Напълниха ваната й с гореща вода от кухнята и сипаха благовонни масла. Момичето издърпа грубата памучна риза над главата на Дани и й помогна да влезе във ваната. Водата пареше, но Денерис нито трепна, нито извика. Обичаше горещото. Караше я да се чувства чиста. А и брат й все повтаряше, че за Таргариен никога не е достатъчно горещо.

— Нашият род е на дракона — обичаше да казва той. — Огънят е в кръвта ни.

Старицата мълчаливо изми дългата й, светла като сребро коса и грижливо зареса полепналите кичурчета. Момичето триеше гърба и краката й, без да спира да я уверява какъв късмет е извадила.