А после всичко стана наведнъж. Жената избута диво мъжа, извика и му посочи. Бран се опита да се издърпа, превит на две, за да се добере до капчука. Много прибързано. Ръката му одраска безпомощно гладкия камък, в паниката краката му се изплъзнаха и изведнъж той пропадна. В миг му прилоша, вътрешностите му се заиздигаха нагоре, а прозорецът блесна отстрани. Ръката му сграбчи ръба на издатината, изпусна го; отново го хвана с другата си ръка. Залюля се силно към стената. Ударът отне дъха му. Бран провисна на едната си ръка, запъхтян.

В прозореца над него се появиха лица.

Кралицата. И сега Бран позна мъжа до нея. Приличаха си като отражения в огледало.

— Той ни видя! — извика пронизително жената.

— Да, видя ни — каза мъжът.

Пръстите на Бран започнаха да се изплъзват. Той сграбчи издатината с другата си ръка. Ноктите му се задраскаха в твърдия камък. Мъжът се пресегна.

— Хвани ръката ми — каза той. — Да не паднеш.

Бран сграбчи ръката му над лакътя и се вкопчи в нея с всичка сила. Мъжът го повдигна до издатината.

— Какво правиш? — поиска да разбере жената.

Мъжът я пренебрегна. Беше много силен. Изправи Бран на перваза.

— На колко си години, момче?

— На седем — отвърна Бран, разтреперан и облекчен. Пръстите му се бяха впили здраво в мишците на мъжа. Пусна се вяло.

Мъжът погледна жената.

— Това, което правя от любов — каза той с погнуса. И бутна Бран.

С писък, Бран полетя надолу. Нямаше за какво да се хване. Дворът се втурна нагоре да го посрещне.

Някъде много далече виеше вълк. Врани кръжаха над разрушената кула. Искаха зърно.

Някъде сред огромния каменен лабиринт на Зимен хребет виеше вълк. Воят надвисна над замъка като траурен флаг.

Тирион Ланистър вдигна глава от книгата и потръпна, въпреки че в библиотеката беше уютно и топло. Има нещо във вълчия вой, което измъква човек от неговото настояще и го оставя в измислената гора да тича гол пред глутницата.

А когато воят на вълчището се извиси отново, Тирион затръшна тежката кожена подвързия на книгата, която четеше — стародавни съждения над промяната в сезоните, писани от отдавна мъртъв майстер — и прикри прозявката си с опакото на ръката. Лампата за четене едва примигваше заради привършилото масло, но от високите прозорци се цедеше утринна светлина. Прекарал бе над този том цялата нощ, но това не беше новост. Тирион Ланистър не бе от хората, които спят много.

Краката му се бяха вдървили и изтръпнали. Той разтри стъпалата си и тежко закуцука към масата, където септонът похъркваше тихо, положил глава като на възглавница върху разтворената пред него книга. Тирион надникна да прочете заглавието. Житие на Великия майстер Етелмур, нищо чудно.

— Хайле — рече той тихо. Младежът се сепна, замига объркан и кристалът на ордена му се полюшна на сребърната верижка. — Аз отивам да закуся. Върни, моля те, книгите по полиците. Бъди внимателен с валирианските свитъци, пергаментът е много изсъхнал. „Бойни машини“ на Айрмидион е доста рядък екземпляр и единственото пълно копие, което съм виждал. — Хайле го зяпна, все още сънен. Тирион търпеливо повтори указанията си, след което потупа септона по рамото и го остави да си върши работата.

Навън Тирион изпълни дробовете си с хладния сутрешен въздух и се залови с мъчителното слизане по стръмните каменни стъпала, виещи се като гигантски тирбушон по външната страна на кулата-библиотека. Слизаше бавно. Стъпалата бяха изсечени високи и тесни, а неговите крака бяха къси и криви. Изгряващото слънце все още не беше прехвърлило стените на Зимен хребет, но хората отдавна бяха наизлезли долу по двора. Дрезгавият глас на Сандор Клегейн стигна до него.

— Момчето отдавна трябваше да умре. Жалко, че не свърши по-бързо.

Тирион погледна надолу и видя Хрътката — стоеше с младия Джофри и ято скуайъри наоколо.

— Поне си мре тихо — отговори принцът. — Вълкът вдига целия шум. Цяла нощ не можах да спя.

Скуайърът на рицаря постави високия черен шлем на главата на Хрътката и сянката на Клегейн се проточи дълга върху отъпканата земя.

— Мога да накарам тази твар да млъкне, ако желаете — рече той и спусна забралото на шлема си.

Момчето му подаде дълъг меч. Той го претегли и посече мразовития въздух да чуе как свисти. Зад него в учебния двор кънтеше стомана.

Предложението, изглежда, зарадва принца.

— Прати куче да убие куче! — възкликна той. — Зимен хребет е толкова задръстен с вълци, че на Старките един по-малко няма да им липсва.

Тирион скочи от последното стъпало на двора.

— Позволете да възразя, племеннико. Старките могат да броят над шест. За разлика от някои принцове, които бих могъл да назова.

Джофри благоволи да се изчерви.

— Глас от никъде — каза Сандор и завъртя глава. — Духове, витаещи из въздуха!

Принцът се разсмя както винаги, когато личният му телохранител разиграеше този маскарад. Тирион беше свикнал.

— Тук, долу.

Високият мъж се наведе.

— А, нашият малък лорд Тирион. Моите извинения. Не ви видях.

— Днес нямам настроение за плоските ви шеги. — Тирион се обърна към племенника си. — Джофри, крайно време е да потърсиш лорд Едард и неговата лейди, и да им предложиш утехата си.

Джофри изглеждаше толкова раздразнен, колкото може да бъде само един малък принц.

— С какво толкова ще им помогне моята утеха?

— С нищо — каза Тирион. — Но все пак се очаква от теб. Отсъствието ти ще се забележи.

— Този малък Старк не ми е никакъв — отвърна Джофри. — И не мога да понасям женски рев.

Тирион Ланистър зашлеви силно племенника си. Бузата на момчето пламна.

— Още една дума — каза Тирион, — и ще те ударя пак.

— Ще се оплача на мама! — възкликна Джофри.

Тирион го удари отново. Сега пламнаха и двете бузи.

— Оплачи се на майка си — каза му Тирион. — Но първо ще отидеш при лорд и лейди Старк, ще паднеш пред тях на колене и ще им кажеш колко много съжаляваш, и че си на техните услуги, стига да има и най-малка възможност да направиш нещо за тях и техните близки в този час на отчаяние, и че всичките ти молитви са с тях, разбра ли? Разбра ли?

Момчето изглеждаше готово да се разплаче, но успя да се овладее и кимна унило. После се обърна и затича през двора, притиснало с длан едната си буза.

Тирион се обърна и видя Клегейн, надвиснал над него като канара. Черната му като сажди броня сякаш закриваше слънцето. Шлемът му бе изкован така, че да наподобява озъбено черно псе. Гледката беше ужасна, но Тирион винаги бе смятал, че е голямо подобрение върху отвратителното изгорено лице на Клегейн.

— Принцът ще запомни това, малки лорде — предупреди го Хрътката. Шлемът превърна смеха му в кухо ръмжене.

— Точно за това се моля — отвърна Тирион Ланистър. — Ако забрави, бъди добро куче и му го напомни. — Озърна се из двора. — Случайно да знаеш къде мога да намеря брат си?

— Закусва с кралицата.

— Ах, разбира се. — Тирион кимна небрежно на Сандор Клегейн и закрачи енергично, доколкото му позволяваха кривите крака. Не завиждаше на първия рицар, който щеше да се пробва днес с Хрътката. Много беше ядосан.

В дневната в покоите за гости закуската вървеше унило. Джайм седеше на масата с Церсей и децата, говореха си тихо и приглушено.

— Робърт още ли се излежава? — попита Тирион докато сядаше.

Сестра му го изгледа със същото изражение на лека погнуса, с каквото го гледаше от деня, в който се беше родил.

— Кралят изобщо не е спал — каза му тя. — Той е с лорд Едард. Мъката им го нарани дълбоко в сърцето.

— Голямо сърце има нашият Робърт — подхвърли Джайм с ленива усмивка.

Едва ли имаше неща, които Джайм да може да приеме сериозно. Тирион знаеше това за брат си и му го прощаваше. През всичките ужасни и тягостни години на детството само Джайм бе проявявал към него макар и най-нищожна привързаност и уважение и заради това Тирион бе готов да му прости почти всичко.