Най-много от всичко обичаше да ходи по места, в които никой друг не можеше да проникне, и да съзерцава сивата гледка със Зимен хребет, видян така, както никой друг не можеше да го види. Това превръщаше целия замък в тайното място на Бран.

Любимото му свърталище си оставаше рухналата кула. Някога тя бе служила за стражева кула — най-високата в Зимен хребет. Преди много време, сто години преди още баща му да се роди, я ударила мълния и я подпалила. Горната третина от съоръжението се беше сринала навътре и кулата си бе останала невъзстановена. Понякога баща му пращаше хора да избият плъховете в подножието й, да прочистят гнездата им, които винаги намираха между срутените камъни и овъглените и прогнили греди. Но никой вече не се качваше до проядения връх на разрушената постройка. Освен Бран и враните.

Знаеше два начина да стигне дотам. Можеше да се покатери направо по стената на кулата, но камъните бяха хлабави, хоросанът, който ги държеше, отдавна се беше стрил на пепел и Бран не обичаше да отпуска цялата си тежест на тях.

Най-добрият начин беше да тръгнеш от гората на боговете. Да изпълзиш по високия смърч и да се прехвърлиш над оръжейната и стражевия салон, прескачайки от покрив на покрив, бос, разбира се, за да не чуят стражите, че си горе. Така стигаш до сляпата страна на Първата цитадела, най-старата част на замъка — грубо кръгловато укрепление, което беше по-високо, отколкото изглеждаше. Сега там обитаваха само плъхове и паяци, но старите камъни все още бяха добри за катерене. Оттам можеш да стигнеш направо до причудливите капчуци, надвиснали слепи над празното пространство, и да се залюлееш от капчук на капчук, на ръце покрай северната страна. Оттам, ако се протегнеш достатъчно, можеш да се хванеш и да се издърпаш на рухналата кула, където се беше килнала най-близо до стената на Цитаделата. Оставаше само да пропълзиш по почернелите камъни, не повече от десетина стъпки, и враните веднага ще дойдат да видят дали си им донесъл зърно.

Бран се мяташе от капчук на капчук с лекотата на опитен акробат, когато чу гласовете. Толкова се стресна, че за малко щеше да се изтърве. През целия му живот досега Първата цитадела беше пусто място.

— Не ми харесва — говореше жената. Точно под краката му имаше един ред прозорци и гласът се процеждаше от последния прозорец от тази страна. — Ти трябваше да станеш Ръката.

— Боговете да не дават — отвърна ленив мъжки глас. — Такава служба не ми трябва. Много работа иска.

— Не можем да поверим на Старк толкова много власт. Пак ще стане като с Джон Арин. Ох, защо трябваше да приеме този човек?

Бран увисна на ръце, заслушан. Страх го беше да продължи — можеха да зърнат стъпалата му, ако се люшнеше отново.

— Трябва да си доволна, че прие — каза мъжът. — Мъжът ти като нищо можеше да се обърне към някой от братята си, или дори към Кутрето. На мен ми дай врагове с чест, вместо амбициозни, и ще си спя спокойно цялата нощ.

— Трябваше да настоя да провъзгласи теб — каза жената. — Робърт можеше да се откаже, ако упорствах повече. Бях сигурна, че Старк ще откаже.

— Съветът ще изяде Нед Старк жив. Ако имаше капка ум, щеше да си остане на север. Това е седалището на неговата власт.

Бран разбра, че говорят за баща му. Искаше да чуе повече. Още няколко стъпки… но щяха да го видят, ако се люшнеше пред прозореца.

— Ще трябва да го наблюдавам внимателно — каза жената.

— Аз предпочитам да наблюдавам теб — каза малко отегчен мъжът. — Ела тук.

— Старките никога не са се интересували от това, което става южно от Шийката — каза жената. — Никога. Опасявам се, че играе някаква тайна игра. Иначе защо ще приеме?

— Може би го смята за дълг пред своя крал. Може би иска да запише името си с големи букви в книгата на историята, или да се отърве от жена си, или и двете. Може да си има хиляда причини. Мен ако питаш, просто иска веднъж в живота си да поживее на топло.

— Робърт го обича като брат. Не разбираш ли колко е опасно? Не ни стигат Станис и Ренли, сега Робърт ще слуша Старк. А и жена му е сестра на Лиза Арин. Не разбираш ли, че кроят нещо срещу нас? Изненадана съм, че не я заварихме тук.

Бран погледна надолу. Под прозореца имаше тясна издатина, широка само няколко пръста. Опита се да се спусне до нея. Много далече. Нямаше да я стигне.

— Каквото и да знае или да подозира тази Арин, няма никакви доказателства — каза мъжът. И замълча. — Няма, нали?

— Разбира се, че няма — отвърна жената. — Смяташ ли, че това ще я спре? Тя си има момче. Смяташ ли, че ще направи по-малко за своето, отколкото аз за моето?

Мъжът се засмя. Горчив смях.

— Майки. — Прозвуча като ругатня. — Понякога си мисля, че раждането ви обърква мозъците. Всички сте луди.

Бран огледа издатината. Можеше да се пусне. Твърде тясна беше, за да кацне на нея, но ако можеше да се хване, докато пада, после да се издърпа… само че щеше да вдигне шум и да ги привлече към прозореца. Не разбираше какво чува, но съзнаваше, че не е за неговите уши.

— Ти си упорит и сляп като Робърт — заговори жената.

— Ако искаш да кажеш, че виждам същото, да — каза мъжът. — Виждам един мъж, готов по-скоро да умре, отколкото да измени на краля си.

— Той вече измени на един, или вече си го забравил? — каза жената. — Казвам ти, ясно го видях в сънищата си. Вълк, голям като кон, ръфаше гнилата леш на елен. Какво според теб означава това?

— Означава, че не трябва да залагаш толкова на сънищата — отвърна мъжът. И се прозя. — Сигурна ли си, че си сънувала вълк, а не лъв? Казвам ти, че Старк е верен.

— Ох, не отричам, че е верен на Робърт, това е очевидно. Но какво ще стане, когато Робърт умре и Джоф вземе трона? А колкото по-скоро стане това, толкова по-сигурни ще сме всички ние. С всеки ден мъжът ми става все по-неспокоен. Като дойде и Старк до него, ще стане още по-лошо. Все още обича онази негова сестра — малката, блудкава, мъртвата на шестнайсет години. Колко ще мине, докато реши да ме изостави заради някоя нова Лиана?

Бран изведнъж много се уплаши. Вече не искаше нищо друго, освен да се върне и да намери братята си. Само че какво щеше да им каже? Разбра, че трябва да се приближи още малко. Трябваше да види кои си говорят вътре.

Мъжът въздъхна.

— Трябва да мислиш по-малко за бъдещето и повече за удоволствието на мига.

— Престани! — каза жената. Бран чу изведнъж звук като от плесница и след това — смеха на мъжа.

Издърпа се, прехвърли се над капчука и пропълзя на покрива. Така беше по-лесно. Мина по покрива до другия капчук, точно над прозореца на стаята, където си говореха.

— Целият този разговор ме отегчава, сестро — каза мъжът. — Ела тук и замълчи.

Бран възседна капчука, стисна го между краката си и се люшна с главата надолу. Увисна на краката си и бавно изпъна врат надолу към прозореца. Така преобърнат, светът изглеждаше много странно. Дворът заплува мъгливо под него с каменните плочи, още влажни от разтопилия се сняг. Бран надникна през прозореца.

Вътре в стаята се боричкаха мъж и жена. И двамата бяха голи. Бран не можа да ги познае. Гърбът на мъжа беше към него и тялото му скриваше жената от погледа му, докато я буташе към стената.

Имаше някакви меки, влажни звуци. Бран разбра, че се целуват. Гледаше с широко отворени очи и изплашен, дъхът му се спря в гърлото. Мъжът беше пъхнал едната си ръка между краката й и сигурно я нараняваше така, защото жената започна да стене — тихо и гърлено.

— Престани — заговори тя. — Престани, престани. Ох, моля те… — Но гласът й беше някак тих и немощен, и тя не се дърпаше. Шепите й се заровиха в косата му, в разрошената му златна коса, и придърпаха лицето му към гърдите й.

Бран видя лицето й. Очите й бяха притворени и устата й беше отворена, и стенеше. Златната й коса се люлееше насам-натам, а главата й се движеше напред-назад. Но въпреки всичко той я разпозна. Кралицата.

Сигурно беше вдигнал шум. Внезапно очите й се отвориха и тя се взря право в него. И изпищя.