— Можете ли да се доверите на Джайм Ланистър?

— Той е близнак на жена ми. Заклет брат на кралската гвардия. Животът, имотът и честта му са свързани с мен.

— Както бяха свързани и с Ерис Таргариен — изтъкна Нед.

— Защо да не му се доверя? Правил е всичко, което съм искал от него. Мечът му помогна да спечеля трона, на който седя.

„Мечът му помогна да се омърси тронът, на който седиш“ — помисли Нед, но не позволи на думите да се изсипят от устните му.

— Той се беше заклел да защити живота на краля със собствения си. След което прободе гърлото на същия крал с меч.

— В името на седемте ада, Нед! Все някой трябваше да убие Ерис! — каза Робърт и дръпна рязко юздите до една от древните гробници. — Ако не беше го сторил Джайм, щеше да остане за теб или за мен.

— Ние не бяхме заклети братя на кралската гвардия — каза Нед. И реши, че е дошъл моментът Робърт да чуе цялата истина. Тук и на място.

— Помните ли Тризъбеца, ваша милост?

— Богове! Как бих могъл да го забравя?

— Регар ви рани — припомни му Нед. — Затова, когато войската на Таргариен побягна, поверихте преследването в мои ръце. Останките от армията на Регар побягнаха към Кралски чертог. Последвахме ги. Ерис се беше скрил в Червената цитадела с няколко хиляди лоялисти. Очаквах да заваря портите залостени.

Робърт поклати нетърпеливо глава.

— Но вместо това завари наши хора, вече превзели града. Какво от това?

— Не наши хора — търпеливо отвърна Нед. — Хората на Ланистър. Над бойниците се вееше лъвът на Ланистър, а не коронованият елен. И бяха завзели града с подлост.

Войната бе бушувала повече от година. Велики и дребни владетели се бяха стекли под знамената на Робърт. Други бяха останали верни на Таргариен. Могъщите Ланистър от Скалата на Кастърли, пазителите на Запада, бяха останали настрана от борбата, пренебрегвайки призива както на бунтовниците, така и на лоялистите. Ерис Таргариен сигурно бе помислил, че боговете са се отзовали на неговите молитви, когато лорд Тивин Ланистър и най-големият му син се бяха появили пред портите на Кралски чертог с армия от дванадесет хиляди тежковъоръжени мъже. Затова лудият крал бе заповядал последния си безумен акт. Отворил бе града за лъвовете пред портата.

— Предателството е монета, добре позната на Таргариените — каза Робърт. Гневът му отново набираше сили. — Ланистър им плати със същото. Заслужаваха си го. Сънищата ми няма да станат неспокойни от това.

— Вие не бяхте там — отвърна Нед с горчивина. Неспокойният сън не му беше непознат. Четиринадесет години бе преживявал самозалъгването си и то все още го изтезаваше нощем. — Нямаше чест в това завоевание.

— Другите да я вземат твоята чест! — прокле Робърт. — Какво ти разбира един Таргариен от чест? Слез в криптата си и питай Лиана за драконовата чест!

— Ти отмъсти за Лиана при Тризъбеца — каза Нед и спря до краля си. „Обещай ми, Нед“, бе прошепнала тя.

— Но това не я върна. — Робърт извърна очи надалече към сивата шир.

— Не съм ти казвал никога какво заварих, когато влязох на коня си в тронната зала същия ден — каза Нед. — Ерис лежеше мъртъв на пода, удавен в собствената си кръв. Неговите драконови черепи гледаха от стените. Хората на Ланистър бяха навсякъде. Джайм още носеше бялото наметало на кралската гвардия върху златната си броня. Още го виждам. Дори мечът му беше позлатен. Седеше на Железния трон, високо над своите рицари, с шлема с лъвската глава. Как блестеше само!

— Това е добре известно — изпъшка с досада Робърт.

— Не бях слязъл от коня. Преминах в тишина през цялата зала между дългите редици драконови черепи. Не знам, но имах чувството че ме следяха. Спрях точно пред трона и го погледнах. Златният меч лежеше положен на коленете му, острието му бе червено от кралската кръв. Моите хора изпълниха залата зад мен. Мъжете на Ланистър се отдръпнаха. Не казах нито дума. Гледах го как седи на трона и чаках. Накрая Ланистър се разсмя и стана. Свали шлема си и ми каза: „Не бой се, Старк. Само го пазех топъл за нашия приятел Робърт. Боя се, че не е много удобен за седене.“

Кралят отметна глава и смехът му стресна ято врани сред високата кафява трева. Те запляскаха диво с криле и се разлетяха във въздуха.

— В името на седемте богове, Нед! Сериозно ли смяташ, че трябва да се съмнявам в Ланистър само защото е поседял няколко мига на трона ми? — И отново се разтресе от смях. — Джайм бе едва на седемнадесет, Нед. Почти момче.

— Момче или мъж, нямаше право да сяда на трона.

— Сигурно е бил уморен — каза Робърт. — Убийството на крале е уморителна работа. Боговете са свидетели, в онази проклета стая няма друго място за сядане. И ти е казал самата истина — този стол е чудовищно неудобен. В много отношения. — Кралят разтърси гривата си. — Е, вече знам за черния грях на Джайм и случаят може да се забрави. Отвратен съм до дъното на душата си от всички тези тайни дрязги и държавни дела, Нед. Страшно досадно. Хайде, да пояздим като мъже, ти го умееше някога. Искам отново да усетя вятъра в косата си. — Той срита коня и препусна надолу по склона.

Нед не го последва веднага. Изчерпал беше думите си и го изпълваше огромна и потискаща безпомощност. Не за пръв път се зачуди какво търси тук и защо е тръгнал. Не беше Джон Арин, да смекчи дивия нрав на краля си и да го поучи на мъдрост. Робърт щеше да прави каквото му хареса, както винаги, и каквото и да кажеше Нед, нямаше да го промени. Мястото му беше в Зимен хребет. Мястото му беше с Кейтлин и нейната мъка. С Бран.

Но човек не винаги може да е там, където му е мястото. Примирен, Едард Старк смуши коня и препусна след краля си.

Северът се точеше като вечност.

Тирион Ланистър познаваше картите не по-зле от всеки друг, но двете денонощия по пустата диря, минаваща за „кралски път“, натрапваха горчивия урок, че картата е едно, а самата земя — съвсем друго.

Бяха напуснали Зимен хребет в същия ден с краля, сред цялата суматоха на кралското заминаване. Излязоха сред глъчта на подвикващите мъже и конското цвилене, трополенето на фургоните и стенанията на огромната къща на колела на кралицата, а около тях прехвърчаше ситен сняг. След замъка кралският път тръгваше през заобикалящото го градче. Там знамената, фургоните и колоните рицари и свободни конници завиха на юг, отнасяйки със себе си шумотевицата, а Тирион зави на север с Бенджен Старк и неговия племенник.

След това стана по-студено и много по-тихо.

Западно от пътя се мяркаха кремъчни хълмове — сиви и назъбени, с високи наблюдателници по каменистите била. На изток земята беше по-ниска, теренът се утаяваше до леко нагъната равнина, която се простираше докъдето стига погледът. Над тесните речни корита имаше каменни мостове, а около яките твърдини, градени от дърво и камък — малки ферми. Пътят бе оживен и често минаваха покрай ханове.

Но след три дни път от Зимен хребет полята с фермите отстъпиха пред гъсти гори и кралският път стана пуст. Хълмовете ставаха все по-високи и сурови с всяка измината миля, докато на петия ден не се превърнаха в планини — студени синкавосини гиганти с ръбати стръмнини и сняг по раменете. Когато вятърът задуха от север, от високите върхове като знамена повяха дълги ивици ледени кристали.

Пътят зави на североизток през леса — гора от дъбове, бор и шипка, по-древна и тъмна, отколкото Тирион бе виждал. Бенджен Старк я нарече „Вълчия лес“, и наистина нощите им се оживяваха от вой на далечни глутници, някои — не чак толкова далечни. Вълчището албинос на Джон Сняг наостряше уши към нощния вой, но така и не извисяваше глас да му отвърне. Нещо много тревожещо имаше в това животно, поне според Тирион.

Групата им вече наброяваше осем души, без да се брои вълкът. Тирион бе тръгнал с двама мъже от собствената си охрана, както се полага на един Ланистър. Бенджен Старк водеше само незаконнородения си племенник и коне за Нощния страж, но в края на Вълчия лес пренощуваха зад дървените стени на едно горско укрепление и към тях се присъедини още един черен брат, казваше се Йорен. Този Йорен беше изгърбен и със злобно лице, скрито под брадата му — черна като облеклото, — но изглеждаше корав като стар корен и як като камък. С него тръгнаха и две дрипави селянчета от Пръстите. „Изнасилвачи“, обясни накратко Йорен и изгледа смразяващо поверените му малолетни престъпници. Тирион разбра. За живота на Вала казваха, че е много тежък, но несъмнено беше за предпочитане пред кастрирането.