Петима мъже, три момчета, вълчище и двадесет коня, дадени на Бенджен Старк от майстер Лувин. Групата им несъмнено можеше да предизвика любопитство по кралския път, както и по всеки друг път. Тирион забеляза, че Джон Сняг наблюдава Йорен и двамата му оклюмани спътници с малко непривично за него изражение, притеснително близко до пълното слисване. Йорен беше с гърчави рамене и вонеше на прокиснало, косата и брадата му бяха сплъстени, мазни и пълни с въшки, дрехите му — стари, целите в кръпки и едва ли бяха прани скоро. Двамата му новобранци миришеха още по-лошо и изглеждаха толкова тъпи, колкото бяха противни.
Момчето несъмнено бе сбъркало, мислейки си, че Нощният страж включва само мъже като чичо му. Ако беше така, то видът на Йорен и спътниците му действаха като грубо пробуждане. Тирион го съжали. Беше си избрал тежък живот… а може би трябваше да се каже, че тежкият живот беше избран за него.
По-малко съчувствие изпитваше към чичото. Бенджен Старк като че ли споделяше неприязънта на брат си към всички Ланистърови и не остана доволен, когато Тирион му съобщи за намеренията си.
— Предупреждавам те, Ланистър, при Вала няма да намериш странноприемници — беше му казал, оглеждайки го от глава до пети.
— Е, все ще намериш някакво място, където да ме настаниш — отвърна му Тирион. — Аз съм малък, както навярно си забелязал.
Човек, разбира се, не можеше да откаже на брата на кралицата и това реши проблема, но Старк никак не беше щастлив.
— Пътуването няма да ти хареса, гарантирам ти — каза му кратко и откакто тръгнаха, правеше всичко възможно гаранциите му да се оправдаят.
В края на първата седмица бедрата на Тирион вече бяха натъртени от здравата езда, краката го боляха и студът го беше вкочанил до кости. Но не се оплака. Проклет щеше да е, ако доставеше на Бенджен Старк това удоволствие.
Малкото си възмездие получи под формата на дебелото кожено наметало за езда — доста дрипава меча кожа, стара и миришеща на мухъл. Старк му я предложи в изблик на необичайна за Нощния страж галантност и несъмнено очакваше той също така галантно да му я откаже. Когато потеглиха от Зимен хребет, си беше взел най-топлите дрехи и много скоро установи, че изобщо не са топли. Тук нагоре си беше студено и ставаше все по-студено. През нощта студът спадаше много под нулата, а когато задухаше вятър, режеше като нож и през най-топлата вълна. Сега Старк несъмнено съжаляваше за рицарския си жест. Сигурно беше усвоил поредния урок. Ланистърови никога не отказваха — галантно или не. Ланистърови взимаха всичко, което им се предложеше.
Фермите и укрепените жилища оредяваха и ставаха все по-малки, докато те продължаваха все по на север и все по-дълбоко в мрака на Вълчия лес. Накрая вече нямаше покриви, под които да се подслонят, и им остана да разчитат на собствените си запаси.
Тирион нямаше никакви навици с вдигането на бивак, нито с развалянето му. Твърде дребен беше, твърде куц и непохватен. Тъй че докато Старк, Йорен и останалите вдигаха грубите навеси, оправяха се с конете и палеха огън, стана обичайно той да си вземе мечата кожа и някой мях с вино, да се усамоти и да почете.
На осемнадесетата нощ от пътуването им виното беше рядък кехлибар от Летните острови, донесен на север чак от Скалата на Кастърли, а книгата съдържаше разсъждения за историята и свойствата на драконите. С позволението на лорд Едард Старк Тирион си беше заел няколко редки тома от библиотеката на Зимен хребет и ги беше опаковал за пътуването си на север.
Намери си едно удобно място по-настрана от лагерната глъч, до бързо поточе с чисти и леденостудени води. Един крив стар дъб му предложи заслон от хапещия вятър. Тирион се загърна в кожата с гръб, опрян на дебелия ствол, отпи глътка вино и се зачете за свойствата на драконовата кост. „Драконовата кост е черна заради високото съдържание на желязо“, уверяваше го книгата. „Тя е здрава като стомана и въпреки това е лека и много по-гъвкава, и естествено — съвсем неподатлива на огъня. Лъковете от драконова кост се ценят много от дотраките, и нищо чудно. Въоръжен с такова оръжие, човек може да стреля по-надалеч, отколкото и с дървен лък.“
Тирион изпитваше болезнено възхищение към драконите. Когато дойде в Кралски чертог за бракосъчетанието на сестра си с Робърт Баратеон, първата му грижа бе да потърси драконовите черепи, които бяха висели по стените на тронната зала на Таргариен. Крал Робърт ги бе сменил с бойни знамена и гоблени, но Тирион настоя и най-сетне ги намери в тъмното мазе, където ги бяха струпали.
Беше очаквал, че ще го впечатлят силно или че ще го изплашат може би. Не беше допускал, че ще му се сторят красиви. А бяха красиви. Черни като оникс, гладки до блясък; костта сякаш сияеше под светлината на факела. Усети, че огънят им отива. Беше забил факела в устата на един от по-големите черепи, а сенките подскачаха и танцуваха по стената зад него. Зъбите бяха дълги и остри, като леко закривени ножове, изсечени от черен диамант. Пламъкът на факела не беше нищо за тях; бяха се къпали в зноя на много по-жарки пламъци. На тръгване Тирион бе готов да се закълне, че празните очни кухини на звяра го гледат.
Черепите бяха деветнадесет. Най-старият не беше на повече от три хиляди години, а най-младият — едва на век и половина. По-новите бяха също така и по-малки — двойка почти еднакви, не по-големи от череп на мастиф и с окаян вид. Единственото, което бе останало от последните две новоизмътени на Драконов камък зверчета. Бяха последните дракони на Таргариен, навярно последните дракони на света, и не бяха живели много дълго.
От тях нататък големината на черепите се променяше, докато се стигнеше до трите огромни чудовища, възпети в песни и сказания — драконите, които в стари времена Егон Таргариен и сестрите му бяха насъскали срещу Седемте кралства. Певците им бяха дали божески имена: Балерион, Мераксес и Вхаглар. Тирион постоя между зейналите им челюсти, изгубил дар слово и обзет от благоговеен трепет. Човек можеше да влезе с кон през гърлото на Вхаглар, макар че нямаше да излезе отново. Мераксес беше дори още по-голям. А най-големият от тях, Балерион, Черната гибел, можеше наведнъж да глътне цял бизон или дори някой от онези космати мамути, за които разправяха, че кръстосвали из студената пустош оттатък пристана на Ибен.
Тирион стоя дълго в тъмното мазе, зяпнал огромния скелет на Балерион с празните очи, докато факелът не догоря. Мъчеше се да си представи размерите на живото същество, да си въобрази как е изглеждало, когато е разпервало огромните си черни криле и се е понасяло сред небесата, бълвайки огън.
Предтечата му, крал Лорен от Скалата, се бе опитал да застане срещу този огън, когато се бе присъединил към крал Мерн от Речен пад, за да се противопоставят на нашествието на Таргариен. Преди около триста години, когато Седемте кралства все още били кралства, а не обикновени провинции на по-голямо владение. Двамата крале бяха събрали шестстотин знамена, пет хиляди конни рицари и десет пъти повече свободни конници и васални ратници. Егон, Господаря на дракона, разполагал може би с една пета от тази чет, според хрониките, а и повечето от тях били насила заставени да му служат, от редиците на последния крал, когото бе убил, и не бил сигурно колко са му верни.
Войските се срещнали в просторните равнини на Пада — сред равни поля с узряло за жътва жито. Когато двамата крале настъпили, армията на Таргариен изпаднала в паника, пръснала се и се втурнала в бяг. В самото начало, пишеха хрониките, нашествието изглеждало съкрушено… но само в началото, преди в битката да влязат Егон Таргариен и сестрите му.
Било единственият случай, в който Вхаглар, Мераксес и Балерион се разбушували наедно. Певците го наричаха „Полето на огъня“.
Този ден изгорели близо четири хиляди души, сред които крал Мерн от Речен пад. Крал Лорен се спасил и доживял да се предаде, да се врече във вярност на Таргариен и дори да се сдобие със син. Заради което Тирион му дължеше благодарност.
