— Защо четеш толкова много?

Тирион вдигна глава. Джон Сняг стоеше на няколко стъпки от него и го гледаше с любопитство. Той притвори книгата, задържайки пръста си на страницата, и каза:

— Погледни ме внимателно и ми кажи какво виждаш.

Момчето го изгледа подозрително.

— Това някакъв номер ли е? Виждам теб. Тирион Ланистър.

Тирион въздъхна.

— Забележително учтив си за едно копеле, Сняг. Това, което виждаш, е едно джудже. Ти беше на… колко, дванайсет?

— Четиринайсет.

— Четиринайсет, а си по-висок, отколкото аз изобщо ще бъда. Краката ми са къси и криви и вървя трудно. Трябва ми специално седло, за да не падам непрекъснато от коня. Седло само по моя мярка, сигурно ще ти е интересно да го знаеш. Иначе трябваше да яздя пони. Ръцете ми са достатъчно силни, но и те са къси. От мен никога няма да се получи мечоносец. Ако се бях родил селянин, сигурно щяха да ме оставят извън селото да умра или да ме продадат на някое пътуващо позорище с изроди. Уви, родих се Ланистър от Скалата на Кастърли, а позорищата са за по-бедните изроди. От мен се очакват разни неща. Баща ми беше двадесет години Ръка на краля. По-късно брат ми уби същия този крал, но пък животът е пълен с тези малки иронии. Сестра ми се омъжи за новия крал и неприятният ми племенник ще стане крал след него. Трябва да дам своя дял за честта на своя род, не си ли съгласен? Но как? Е, краката ми може да са твърде къси за тялото ми, но главата ми е твърде голяма, макар да предпочитам да си мисля, че е достатъчно голяма за ума ми. Имам реалистична представа за силите и за слабостите си. Моето оръжие е умът. Брат ми си има своя меч, крал Робърт си има бойния чук, а аз разполагам с ума си… а един ум има нужда от книги, както мечът има нужда от брус, ако искаш да го държиш остър. — Тирион потупа кожената корица на книгата. — Ето защо чета толкова много, Джон Сняг.

Момчето изгълта всичко това мълчаливо. Имаше лицето на Старк, ако не името: дълго, строго, сдържано лице, и поглед, на който не убягваше нищо. Която и да беше майка му, май почти нищо не бе оставила от себе си у сина си.

— За какво четеш? — попита момчето.

— За дракони — отвърна му Тирион.

— Каква полза? Вече няма дракони — заяви момчето с убедеността на всяка младост.

— Така казват — отвърна Тирион. — Тъжно, нали? На твоите години често мечтаех да си имам свой дракон.

— Нима? — Момчето го изгледа с подозрение. Тирион сигурно си правеше шега с него.

— О, да. Дори едно недъгаво, гърбаво, грозно момченце може да гледа на света отвисоко, ако седи на гърба на дракон. — Тирион свали мечата кожа от раменете си и тромаво се изправи. — Често си палех огньове в тъмните кътчета на Скалата на Кастърли и се взирах с часове в пламъците, уж че са драконови пламъци. Понякога си представях баща си, как гори в тях. Друг път — сестра ми. — Джон Сняг го гледаше с ужас, но и с възхита. Тирион се окашля. — Не ме гледай така, копеле. Знам тайната ти. И ти си имал подобни мечти.

— Не — отвърна ужасен Джон Сняг. — Аз не бих…

— Не ли? Никога? — Тирион повдигна вежда. — Е, не се съмнявам, че Старките са били ужасно добри с теб. Убеден съм, че лейди Старк се държи с теб все едно, че си един от нейните. А и брат ти Роб, той винаги е бил добър с теб, и защо не? Той получава Зимен хребет, а ти — Вала. А баща ти… той трябва да има сериозна причина да те отпрати в Нощния страж…

— Престани — каза Джон Сняг с потъмняло от гняв лице. — Нощния страж е благородно призвание!

Тирион се разсмя.

— Твърде умен си, за да вярваш на това. Нощния страж е торището за всички нещастници в кралството. Забелязах как гледаше Йорен и хлапаците с него. Това са новите ти братя, Джон Сняг. Е, харесват ли ти? Тъпи селяци, длъжници, бракониери, изнасилвачи, крадци и копелета като тебе, всички тях ги отмитат на Вала да пазят срещу гръмкини, снарки и всякакви други чудовища, с които те е плашила кърмачката. Добрата новина е, че гръмкини и снарки няма, тъй че работата едва ли е толкова опасна. Лошата е, че топките ти ще замръзнат, но след като бездруго ти е забранено да правиш деца, смятам, че това е без значение.

— Млъкни! — изкрещя момчето. И пристъпи напред със стиснати юмруци.

Изведнъж и много глупаво, Тирион се почувства виновен. Пристъпи, с намерение да потупа успокоително момчето по рамото или да измърмори нещо за извинение. Така и не видя вълка — нито къде е, нито как се хвърли върху него. Само допреди миг пристъпваше към Сняг, а в следващия вече бе паднал по гръб върху твърдата камениста земя, книгата се изтъркаля от ръката му, дъхът му излезе от неочаквания удар и устата му се напълни с пръст, кръв и гнили листа. Когато понечи да стане, гърбът му се сгърчи от болка. Стисна зъби от безсилие, хвана се за някакъв корен и седна.

— Помогни ми — каза на момчето и протегна ръка.

А вълкът изведнъж се озова между двамата. Не изръмжа. Проклетата твар не издаде никакъв звук. Само го погледна с яркочервените си очи и се озъби, но това беше повече от достатъчно. Тирион изпъшка и се отпусна на земята.

— Добре, не ми помагай. Ще поседя тук, докато си отидеш.

А Джон Сняг, вече усмихнат, погали Дух по дебелата бяла козина.

— Помоли ме учтиво.

Тирион усети как яростта се намотава като змия в него и я прекърши с волята си. Не за пръв път в живота му го унижаваха и нямаше да е за последен. Сигурно си го заслужаваше.

— Ще бъда безкрайно благодарен за любезната ти помощ, Джон — кротко промълви той.

— Куш, Дух — каза момчето.

Вълчището клекна. Червените му очи не изпускаха Тирион. Джон заобиколи джуджето, пъхна ръце под мишниците му и без усилие го вдигна. После вдигна книгата и му я подаде.

— Защо ме нападна? — попита Тирион и изгледа накриво вълчището. Изтри кръвта и калта от устата си с опакото на ръката си.

— Може би е помислил, че си гръмкин.

Тирион се намуси. А после се засмя. Веселото му хриптене изригна през носа и гърлото му само, без позволението му.

— О, богове — изхриптя той, задавен от собствения си смях, и заклати глава. — Прав си, заприличал съм му точно на гръмкин. Какво ли обаче прави със снарките?

— По-добре да не знаеш. — Джон вдигна меха с вино и му го подаде.

Тирион измъкна запушалката, вдигна глава и изля дълга струя в устата си. Виното влезе в гърлото му като вледенен огън и стопли корема му. Той подаде меха на Джон Сняг.

— Ще му удариш ли едно?

Момчето взе меха и опита предпазливо.

— Вярно е, нали? — каза Джон, след като преглътна. — Това, което ми каза за Нощния страж.

Тирион кимна.

Джон Сняг стисна устни.

— Щом е така, така да бъде.

Тирион се ухили.

— Браво, копеле. Повечето хора предпочитат да отрекат жестоката истина, вместо да я приемат.

— Повечето — каза момчето. — Но не и ти.

— Да — призна Тирион. — Не и аз. Вече дори рядко сънувам дракони. Няма дракони. — Вдигна падналата меча кожа и си я наметна. — Хайде, да се прибираме в стана преди чичо ти да е вдигнал знамената.

Пътят бе кратък, но стръмен, и докато се върнаха, краката му се схванаха. Джон Сняг подаде ръка да му помогне през гъсто оплетените коренища, но Тирион отказа. Сам щеше да се справи, както се справяше цял живот. Все пак гледката на бивака беше добре дошла. Заслоните — колиби от клони — бяха вдигнати до една полусрутена стена на отдавна изоставена твърдина, като щит срещу вятъра. Конете бяха нахранени и огънят запален. Йорен седеше на един камък и дереше една катерица.

Вкусната миризма на постна яхния изпълни ноздрите на Тирион. Той се довлече до телохранителя си Морек, който бъркаше врящото котле. Без да пита, Морек му подаде черпака. Тирион опита, върна му го и каза:

— Още пипер.

От колибата, която щеше да дели с племенника си, излезе Бенджен Старк.

— А, ето ви и вас. Проклятие, Джон, друг път недей да се отдалечаваш сам. Помислих си, че Другите са те взели.

— Бяха гръмкините — каза му със смях Тирион. Джон Сняг се усмихна.