Нед заобръща шлема в ръцете си. Стоманата все още беше груба, нелъсната, но оформена с опитна ръка.

— Чудесно изделие. Ще съм доволен, ако се съгласите да ми го продадете.

Момчето го дръпна в ръцете си.

— Не се продава.

Тобо Мот го изгледа с ужас.

— Момко, та това е Ръката на краля. Щом го иска, подари му го. Той ни зачита с тази молба.

— Направих го за себе си — заинати се момчето.

— Хиляди извинения, милорд — заговори бързо майсторът му. — Момчето е грубо като нова стомана и също като нова стомана малко бой ще му е от полза. Този шлем в най-добрия случай е добра работа за калфа. Простете му и ви обещавам, че ще ви направя шлем, какъвто никой не е виждал.

— Не е направил нищо, за което да е нужна прошката ми. Джендри, когато лорд Арин дойде да те види, за какво си говорихте?

— Само ме пита за някои неща, милорд.

— Какви неща?

Момчето сви рамене.

— Ами как съм, добре ли се държат с мен, харесва ли ми работата, разни неща за майка ми. Коя е била тя, как е изглеждала, ей такива неща.

— А ти какво му каза? — попита Нед.

Момчето отметна немирния кичур, паднал отново на челото му.

— Когато тя умря, бях много малък. Имаше жълта коса и помня, че понякога ми пееше. Работеше в една пивница.

— А лорд Станис разпитваше ли те?

— Плешивия ли? Не, той не. Той дума не каза, само ме гледаше с много яд, сякаш съм някой изнасилвач, оправил щерка му.

— Внимавай с мръсния си език — скастри го майсторът. — Това е Ръката на самия крал. — Момчето сведе очи. — Умник е, но е много опърничав. Този шлем… другите му викат „бичата глава“ и сега той им го хвърли в зъбите.

Нед докосна момчето по главата и опипа с пръсти гъстата му черна коса.

— Погледни ме, Джендри. — Чиракът вдигна лицето си. Нед огледа формата на челюстта и очите му — като син лед. „Да — каза си. — Разбирам.“ — Сега се върни към работата си, момко. Прощавай за безпокойството. — След като се върна в къщата с майстора, го попита кротко: — Кой плати чирашката такса за момчето?

Мот го изгледа настръхнал.

— Видяхте го момчето. Много е силно. Тия негови ръце, тия ръце са създадени за чук. Толкова обещаващ беше, че го взех без такса.

— А сега истината — подкани го Нед. — По улиците е пълно със силни момчета. Денят, в който вземете чирак без такса, ще е денят, в който Валът ще рухне. Кой плати за него?

— Един лорд — отвърна майсторът с неохота. — Не ми каза име, нито носеше някакъв знак по себе си. Плати ми в злато, два пъти повече от обикновената сума, и каза, че плаща веднъж за момчето и веднъж за мълчанието ми.

— Опишете ми го.

— Як, с окръглени рамене и не толкова висок като вас. Кафява брада, но малко червеникава тук-там. Беше със скъпо наметало, това го помня добре, тежко пурпурно кадифе със сребърни нишки, но качулката криеше лицето му и не можах да го видя добре. — Мот се поколеба. — Милорд, не искам да си имам неприятности.

— Никой от нас не иска неприятности, но се боя, че времената са неприятни, майстор Мот — каза Нед. — Вие знаете кое е момчето.

— Аз съм само един прост оръжейник, милорд. Знам каквото ми е казано.

— Вие знаете кое е момчето — повтори търпеливо Нед. — Това не е въпрос.

— Момчето е мой чирак — заяви майсторът и погледна Нед в очите, корав като староковано желязо. — Кой е бил той преди да дойде при мен — това не ме интересува.

Нед кимна. Реши, че майсторът оръжейник Тобо Мот му допада.

— Ако дойде ден, в който Джендри ще е готов по-скоро да върти меч, отколкото да го кове, изпратете го при мен. Има вид на воин. А дотогава — моите благодарности, майстор Мот. И обещавам ви, ако ми потрябва шлем, с който да плаша децата по улиците, непременно ще ви навестя.

Охраната му го чакаше отвън с конете.

— Намерихте ли нещо, милорд — попита Джакс, след като Нед се метна на седлото.

— Намерих — отговори Нед и се зачуди.

Какво бе искал Джон Арин от едно копеле на краля и защо това бе струвало живота му?

— Милейди, няма да е зле да покриете главата си — каза лорд Родрик, докато конете им се тътреха на север. — Ще премръзнете.

— Та това е само вода, сир Родрик — отвърна Кейтлин.

Косата й висеше мокра и натежала, с един измъкнат кичур, лепнал се на челото, и тя си представяше колко неугледно изглежда отстрани, но й беше все едно. Южният дъжд бе ласкав и топъл. Кейтлин обичаше допира му по лицето си, нежен като майчински целувки. Връщаше я в детството й, в онези дълги сиви дни в Речен пад. Спомни си гората на боговете, увисналите клони, натежали от влагата, и смеха на брат си, когато я гонеше през купищата мокри листа. Спомни си как правеха „банички“ от кал с Лиза, лепкавата кафява кал между пръстите си. Поднасяха ги след това на Кутрето, кикотеха се и той веднъж изяде толкова кал, че после цяла седмица му беше лошо. Колко млади бяха.

Кейтлин почти го беше забравила. На север дъждът валеше студен и силен и нощем понякога обръщаше на лапавица. По-често можеше да убие посевите, отколкото да ги напои, и караше хората да тичат да търсят убежище. В такъв дъжд момиченца не можеха да си играят.

— Аз вече подгизнах — оплака се сир Родрик. — Мокър съм до кости. — Гората около тях се сгъстяваше и непрестанното барабанене на капките по листата се придружаваше от шляпането на конските копита в жилавата кал. — Тази вечер ще ни трябва огън, милейди, и една топла вечеря ще дойде добре и за двама ни.

— Има един хан малко по-нататък, на кръстопътя — успокои го Кейтлин.

В младостта си много нощи беше преспивала там, когато пътуваше с баща си. В разцвета на годините си лорд Хостър Тъли беше неуморен човек, все пътуваше нанякъде. Тя още помнеше ханджийката — дебелата Маша Хедъл, която непрекъснато дъвчеше червен киселец и като че ли притежаваше неизчерпаем запас от усмивки и сладки за децата. Сладките й бяха обилно напоени с мед, сочни и натежаваха на езика от сладост, но колко я плашеха Кейтлин тези нейни усмивки. Киселецът беше боядисал зъбите на Маша червени и усмивката й беше ужасна — все едно че е пила кръв.

— Хан — повтори умислено сир Родрик. — Но не бива да рискуваме. Ако държим да не ни познаят, може би трябва да потърсим някоя малка ферма… — Той млъкна, щом чуха шум по пътя — плясък на вода, дрънчене на ризници и конско цвилене. — Ездачи — предупреди спътникът й и десницата му стисна дръжката на меча. Макар и по кралския път, не беше зле човек да е предпазлив.

Двамата проследиха шума край ленивата извивка на пътя и ги видяха: колона тежковъоръжени мъже, които прехвърляха брода през придошлия поток. Кейтлин дръпна юздите и ги остави да подминат. Знамето в ръката на първия конник висеше мокро и унило, но стражите бяха с черни наметала и на гърдите им бе разперил криле сребърният орел на Морска бран.

— Малистърови — прошепна й сир Родрик, сякаш тя не го знаеше. — Милейди, не е зле да си сложите качулката.

Ръцете на Кейтлин не помръднаха. С тях яздеше самият Джейсън Малистър, обкръжен от рицарите си, със сина си Патрек до него и двамата им скуайъри след тях. Разбра, че са тръгнали за Кралски чертог и турнира на Ръката. През последната седмица пътниците бяха плъпнали като мухи по кралския път — рицари и наемни конници, певци с лютни и барабани, тежки фургони, натоварени с чували жито и бурета с мед, търговци, занаятчии и курви. И всички се придвижваха на юг.

Тя изгледа храбро подминаващия ги лорд Джейсън. За последен път го беше видяла увлечен в шеги с чичо й на сватбеното й празненство. Малистърови служеха като знаменосци на рода Тъли и неговите дарове бяха доста щедри. Кафявата му коса сега беше прошарена, лицето му — изсечено и хлътнало с възрастта, но годините все пак не бяха засегнали достолепието му. Яздеше стегнат и с изправени рамене като човек, когото нищо не може да изплаши. Кейтлин му завидя — тя самата се боеше за толкова много неща. Щом конниците минаха покрай тях, лорд Джейсън кимна сдържано за поздрав, но това бе просто вежливост на знатна особа към срещнати по пътя странници. В живите му очи не блесна искрата на разпознаването, а синът му дори не си направи труд да ги погледне.