Чак късно през нощта, докато се унасяше в сън, Санса се сети, че е забравила да попита за сестра си.

— Отор — каза сир Джаръми Рикър. — Без никакво съмнение. А този е Джейфар Цветята. — Обърна тялото с крак и бледото мъртвешко лице се взря в облачното небе със сини, сини очи. — И двамата бяха от хората на Бен Старк.

„Хора на чичо ми“ — помисли изтръпнал Джон. Спомни си как го беше умолявал да тръгне с тях. „Богове, такова зелено момче бях! Ако ме беше взел, сега щях да лежа тук…“

Дясната китка на Джейфар свършваше с разкъсана плът и счупена кост от челюстите на Дух. Дясната му длан сега плуваше в стъкленицата с оцет в кулата на майстер Емон. Лявата му си беше на ръката, но почерняла като плаща му.

— Боговете са милостиви — промърмори Стария мечок. Утрото бе неестествено топло; на широкото чело на лорд-командира бяха избили капчици пот като роса по кората на диня. Конят му беше нервен, въртеше очи и се дърпаше от труповете, колкото позволяваше дължината на юздите. Джон отдръпна кобилата на няколко крачки, едва удържайки я да не му се отскубне. Не им харесваше на конете това място. Впрочем, на Джон също.

На псетата пък изобщо не им харесваше. Групата я беше довел Дух — глутницата хрътки се оказа безполезна. Когато Бес кучкарят се опита да ги накара да подушат откъснатата ръка, за да ги поведат по миризмата, хрътките бяха подивели — заръмжаха, залаяха и се задърпаха. Дори и сега ръмжаха или скимтяха, дърпаха се на каишките и Чет ги ругаеше че се държат като палета.

„Това е само една гора — каза си Джон, — и двамата са само мъртъвци.“ Виждал бе мъртъвци и преди…

Предната нощ отново го беше споходил сънят за Зимен хребет. Крачеше из опустелия замък, търсеше татко си, после се спусна в криптата. Само че сънят продължи повече от миналия път. В тъмното беше чул скърцане на камък. Когато се обърна, видя, че гробниците са отварят една след друга. Когато мъртвите крале започнаха да излизат с олюляване от студените си гробове, Джон се пробуди в катранен мрак и сърцето му биеше като чук. Дори когато Дух скочи в постелята му и го облиза по лицето, не можа да се отърси от дълбокото чувство на ужас. Не посмя да заспи отново. Облече се, качи се на Вала и закрачи неуморно чак докато откъм изток не се появи светлината на утрото. „Това беше само сън. Сега съм брат на Нощния страж, а не някакво наплашено момченце.“

Самуел Тарли се беше стаил при дърветата, полускрит зад конете. Кръглото му, дебело лице беше пребледняло. До този момент не беше се сгънал да повърне, но не беше и погледнал към мъртъвците.

— Не мога да гледам — изломоти окаяно дебеланчото.

— Трябва да гледаш — каза му Джон тихо, да не чуят останалите. — Майстер Емон те прати да бъдеш неговите очи, нали? Каква полза от очите, ако са затворени?

— Да, ама… аз съм такъв страхливец, Джон…

Джон сложи ръка на рамото му.

— С нас има дузина щурмоваци и кучета, и Дух даже е тук. Няма от какво да се боиш, Сам. Хайде, погледни. Най-труден е първият поглед.

Сам му кимна разтреперан и с видимо усилие сбра целия си кураж. Извърна боязливо глава. Очите му се облещиха, но Джон го задържа за рамото, за да не се обърне.

— Сир Джаръми — попита навъсено Стария мечок, — на тръгване от Вала Бен Старк взе със себе си шестима души. Къде са другите?

Сир Джаръми поклати глава.

— Де да знаех.

Мормон явно не остана доволен от отговора.

— Двама от братята ни са заклани почти пред очите на постовете на Вала и въпреки това бойците ви нищо не са чули и нищо не са видели. Дотам ли е изпаднал Нощният страж? Все още ли прочистваме лесовете?

— Да, милорд, но…

— Патрули все още пускаме ли?

— Да, но…

— Този мъж е носил ловен рог. — Мормон посочи тялото на Отор. — Трябва ли да допускам, че е загинал, без да изсвири с него? Или вашите постове не само са ослепели, но са и оглушали?

Сир Джаръми настръхна и лицето му се изопна от гняв.

— Никакъв рог не е свирил, милорд, иначе хората ми щяха да го чуят. Нямам достатъчно мъже да поставя толкова постове, колкото бих искал… а откакто Бенджен се загуби, се задържаме по-близо до Вала, отколкото ни се налагаше по-рано, и то по ваша лична заповед.

Старият мечок изпъшка.

— Да. Добре. Така да е. — След което махна нервно с ръка. — Кажете ми как са загинали.

Сир Джаръми приклекна до трупа на този, когото нарече Джейфар Цветята, и повдигна главата му за темето. Косата се отскубна в пръстите му, изсъхнала и крехка като слама. Рицарят изруга и извърна лицето с опакото на ръката си. На врата на тялото зейна голяма колкото уста дупка, запушена със засъхнала кръв. Само няколко бели жили придържаха главата към врата.

— С брадва е направено.

— Тъй — измърмори Дивен, старият горянин. — Като брадвата, дето я носеше тоя Отор, милорд.

Джон усети как закуската забълбука в корема му, но стисна устни и се насили да погледне към втория труп. Отор приживе беше грозен, а сега като труп изглеждаше още по-грозно. И нямаше никаква брадва. Джон го помнеше — тъкмо Отор беше заревал оная мръсна песен, с която бе поел патрулът. Е, дните му за песни бяха секнали. Плътта му сега беше побеляла като мляко навсякъде, ако не се смятаха дланите. Дланите бяха мастиленочерни като на Джейфар. Цветя засъхнала кръв го красяха по цялото тяло като обриви — по гърдите, слабините и гърлото. Но очите му си стояха отворени. Взираха се в небето сини като сапфири.

Сир Джаръми стана.

— Дивите също имат брадви.

Мормон го скастри:

— Значи вярваш, че е работа на Манс Райдър? Толкова близо до Вала?

— Че кой друг ще е, милорд?

Джон можеше да му каже. Знаеше го. Всички го знаеха, но никой не смееше да го изрече. „Другите са само мит. Приказка, с която се плашат децата. Дори да са живели някога, изчезнали са преди осем хиляди години.“ Самата мисъл за тях го накара да се почувства глупаво; сега той беше пораснал мъж, черен брат на Нощния страж, а не момчето, което седеше някога в нозете на баба Нан с Бран, Роб и Аря.

Лорд-командир Мормон все пак изсумтя.

— Ако Бен Старк се бе натъкнал на атака на диваците едва на половин ден езда от Черен замък, щеше да се върне за още хора, да подгони убийците през седемте ада и да се върне с главите им.

— Освен ако не е заклан и той — настоя сир Джаръми.

Дори сега от думите болеше. Бе толкова отдавна, че изглеждаше безумие да се вкопчиш в надеждата, че Бен Старк все още е жив, но ако не друго, Джон Сняг имаше инат в изобилие.

— Мина вече почти половин година, откакто Бенджен ни остави, милорд — продължи сир Джаръми. — Лесът е неизброден. Дивите може да са го сразили къде ли не. Бих се обзаложил, че тия двамата са били последните оцелели от отряда му, връщали са се при нас… но врагът ги е докопал преди да стигнат Вала. Телата още са пресни, тези хора не може да са мъртви повече от ден… по-малко навярно…

— Не! — изписука Сам.

Джон се стъписа. Нервният фалцет на дебелия му приятел беше последният глас, който очакваше да чуе. Сам Тарли се боеше от началниците, а сир Джаръми не беше известен с търпението си.

— Не съм те питал за мнението ти, момче — хладно го сряза Рикър.

— Сир, оставете го да говори — невъздържано се намеси Джон.

Очите на Мормон пробягаха от Сам към Джон и обратно.

— Ако момъкът има да ни каже нещо, искам да го чуя. Момче, я ела насам, че зад тия коне не можем да те видим.

Сам се промъкна между Джон и гончетата, плувнал в студена пот.

— Милорд, ами то… не може да е от един ден… вижте кръвта…

— Е? — изръмжа нетърпеливо Мормон. — Кръв, какво толкова?

— Той гащите си подмокря като види кръв — подвикна Чет и бойците наоколо се разсмяха.

Сам отри нервно потта от челото си.

— В-в… виждате ли където Дух… вълчището на Джон де… виждате ли където е разкъсал ръката на мъжа, но… погледнете, ставата не е кървила. — Махна с ръка. — Баща ми… л-лорд Рандил, той понякога ме караше насила да гледам как корми дивеча и го дере, като… след това… — Сам заклати глава и краката му се разтрепераха. След като вече се бе осмелил да погледне труповете, не можеше да откъсне очи от тях. — При скорошно убийство… кръвта още тече, господа. Но след това… след това ще се съсири като желе, става гъста и… — Готов беше да повърне. — Този човек… вижте китката му и… тя цялата е суха като кора и… като…