Джон веднага схвана какво има предвид Сам. Забеляза разкъсаните жили, стърчащи от китката на мъртвия като железни червеи, впити в бялата плът. Кръвта беше черна като кал. Но Джаръми Рикър все още не беше убеден.

— Ако бяха мъртви повече от ден, щяха вече да са цъфнали, момче. Та те дори не миришат.

Дивен, старият горянин, който се хвалеше, че може да надуши идващия сняг, се приближи до труповете и помириса.

— А бе, дъхави цветенца не са, но… милорд е прав. Тук няма воня на мърша.

— Те… те не гният — посочи Сам и дебелият му пръст потрепери. — Вижте, по тях няма личинки или… или… червеи и каквото е там… лежали са тук сред дърветата, но… но не са ги дъвчели животни… само Дух… иначе те са си… те са…

— Непокътнати — промълви Джон. — А и Дух е по-различен. Кучетата и конете не се доближават до тях.

Щурмоваците се спогледаха. С очите си можеха да се уверят, че е истина. Мормон се намръщи, погледна труповете, а след това кучетата.

— Чет, я доведи хрътките по-близо.

Чет се опита, запсува и задърпа каишките, като срита едно от кучетата в муцуната. Повечето само заскимтяха, запънаха крака в земята и се заопъваха. Една кучка се заинати, заръмжа и се задърпа, сякаш искаше да се измъкне от нашийника. Накрая скочи към него. Чет изтърва каишката и залитна, хрътката го прескочи и затича към дърветата.

— Това… всичко това е сбъркано — заговори Сам Тарли. — Кръвта… тези петна от кръв по дрехите им и… и плътта им е суха и вкочанена, но… няма кръв по земята нито… никъде. При тези… тези… — Сам замълча, преглътна с усилие и вдиша дълбоко. — При тези рани… раните са ужасни… трябваше навсякъде да е оплискано с кръв. Нали?

Дивен всмука въздух през проядените си зъби.

— Може пък да не са умрели тук. Може да ги е донесъл някой и да ги е оставил да ги намерим. Като закана, един вид. — Старият горянин погледна недоверчиво телата на двамата. — Може да съм дърт глупак, но не помня Отор да имаше сини очи.

Сир Джаръми изглеждаше стъписан.

— Нито пък Цветята — изломоти рицарят и се обърна да погледне мъртвеца.

В леса настъпи гробовна тишина. Чуваше се само тежкото дишане на Сам и влажното съскане на въздуха между зъбите на Дивен. Джон приклекна до Дух.

— Да ги изгорим — прошепна някой. Някой от бойците; Джон не разбра кой.

— Да бе, я да ги изгорим — подкани друг глас.

Стария мечок поклати опърничаво глава.

— Рано е. Искам първо да ги види майстер Емон. Ще ги отнесем при Вала.

Някои заповеди е по-лесно да се дадат, отколкото да се изпълнят. Увиха мъртъвците в наметала, но когато Хейк и Дивен се опитаха да вържат първия на гърба на един от конете, животното подивя, зацвили, изправи се на задните си крака и чак посегна да ухапе Кетър, който им се притече на помощ. Бойците от обходния патрул не постигнаха нещо повече и с другите коне — и най-кроткото животно отказваше да поеме този товар. Накрая се принудиха да насекат клони, с които стъкмиха носилки, и понесоха телата пеш. Вече преваляше пладне.

— Тия гори искам да се претърсят — нареди Мормон на сир Джаръми, щом поеха на път. — Всяко дърво. Всеки камък и храст, и всяка човешка стъпка в калта на десет левги околовръст. Вземи всички хора, с които разполагаш, ако не стигнат, наеми ловци и горяни. Ако Бен и другите с него са тук някъде, живи или мъртви, искам да се намерят. И ако в тия гори има някой друг, който и да е, искам да го разбера. Ще ги проследите и ще ги хванете, живи или мъртви. Ясно ли е?

— Ясно, милорд — отвърна сир Джаръми. — Ще стане.

След това Мормон се смълча и продължи да язди, потънал в тежки мисли. Джон яздеше до него — мястото му беше там, като личен стюард на лорд-командира. Денят беше сив, влажен и душен, от тези дни, които те карат да искаш да завали. Нито полъх не лъхнеше в гората. Въздухът бе натежал от влага и дрехите на Джон бяха полепнали по кожата му. Топло беше. Много топло. Валът плачеше обилно, от няколко дни вече плачеше така и понякога на Джон му се струваше, че вижда как се свива.

Старите наричаха това време „духовно лято“ и твърдяха, че в дни като този сезонът най-после изчерпва духа си. След такова време настъпвал студът, а дългото лято винаги значи дълга зима. Това лято бе продължило над десет години. В началото му Джон все още беше бил бебе в пелени.

Дух потича известно време с тях, после се скри сред дърветата. Без вълчището Джон се почувства почти гол. Улови се, че се вглежда притеснено във всяко дърво. Неволно си помисли за приказките, които баба Нан им разправяше, когато беше момче. Сякаш чуваше отново гласа й и тихото потракване на куките за плетене. „Студ и смърт били те и мразели желязото, огъня и допира на слънцето, както и всяко живо същество, в чиито жили тече топла кръв. Селски твърдини, градове и замъци, цели човешки кралства падали пред тях, и продължавали те на юг и все на юг, на белите си мъртви коне, повели със себе си пълчища заклани мъртъвци. Мъртвите си слуги хранели с плътта на човешки деца.“

Когато най-сетне зърна Вала, издигащ се зад короната на стария чворест дъб, Джон изпита огромно облекчение. Мормон изведнъж дръпна юздите и се извърна на седлото.

— Тарли — ревна Стария мечок, — ела тук!

Джон забеляза уплаха на лицето на Сам, който подкара тромаво кобилата си. Явно бе помислил, че го чакат неприятности.

— Дебел си, но не си глупав, момко — избоботи Лорд-командирът. — Днес се справи добре. Сняг, ти също.

Сам пламна до уши и изломоти някаква нескопосана благодарност. Джон се усмихна насила.

Когато се измъкнаха от леса, Мормон пришпори пъргавото си дребно конче в тръс. Дух излетя някъде от дърветата да ги срещне и заоблизва раните си. Муцуната му беше окървавена от плячка. Високо пред тях мъжете по Вала забелязаха приближаващата се колона. Джон чу дълбокия гърлен звук на големия рог на наблюдателя, който ехтеше от мили разстояние, един-единствен протяжен тон, който разтресе дърветата и отекна по ледената пустош.

УУУУУУУУ оооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооо.

Звукът бавно заглъхна и отново настъпи тишина. Единичният тон означаваше, че се връщат щурмоваци, и Джон си помисли: „Ех, поне за един ден бях щурмовак. Каквото и да предстои, това няма да ми отнемат.“

Боуен Марш ги чакаше при първата порта, пред ледения тунел. Лорд-стюардът беше много възбуден.

— Милорд — викна той на Мормон, докато отваряше железните решетки, — долетя птица. Трябва да дойдете веднага.

— Какво има? — изръмжа Мормон.

Странно, Марш се озърна към Джон преди да отговори.

— Писмото е у майстер Емон. Чака ви в солария.

— Добре. Джон, ти се погрижи за коня ми и поръчай на сир Джаръми да прибере мъртъвците в склада, докато майстерът се приготви да ги огледа. — Мормон закрачи, ръмжейки под нос.

Докато прибираха конете в конюшнята, Джон изпита неприятното усещане, че всички го гледат. Сир Алисър Торн упражняваше момчетата си на двора, но прекъсна заниманията си и го изгледа с гадна усмивка. Едноокият Донал Ноя стоеше при вратата на оръжейницата.

— Боговете дано да са с теб, Сняг — извика му.

„Нещо не е наред“ — каза си Джон.

Отнесоха мъртъвците в складовете в основата на Вала — тъмна и студена килия, изсечена в леда, която използваха за съхраняване на месо, на жито и дори на бира понякога. Джон се погрижи конят на Мормон да получи храна, вода и да го вчеше, преди да се заеме със своя. След това потърси приятелите си. Грен и Тоуд бяха на караул, но намери Пип в столовата.

— Какво става?

— Кралят е мъртъв — отвърна Пип.

Джон се стъписа. При гостуването му в Зимен хребет Робърт Баратеон му се видя стар и дебел, но си беше съвсем здрав и никой не бе споменал за заболяване.

— Откъде знаеш?

— Един от стражите чул Клидас да чете писмото на майстер Емон. — Пип се наведе към него. — Съжалявам, Джон. Той беше приятел с баща ти, нали?

— Навремето били близки като братя. — Джон се зачуди дали Джофри ще задържи баща му в Кралски чертог. Едва ли. А това означаваше, че лорд Едард ще се върне в Зимен хребет и с него — сестрите му. Можеше дори да му позволят да ги навести, с разрешението на лорд Мормон. Щеше да е хубаво отново да види ухилената Аря и да поговори с баща си. „Ще го попитам най-после за майка ми — реши той. — Вече съм мъж и е крайно време да ми каже за нея. Дори курва да е била, не ме интересува, искам да знам.“