— Стана — каза му тя. — Лорд Уолдър ще ти позволи да минеш. Мечовете му също са с теб, без четиристотин души, които иска да остави да бранят Близнаците. Съветвам те и ти да оставиш четиристотин от своите, смесена част стрелци и мечоносци. Той едва ли ще може да възрази на предложение да усилиш гарнизона му… но гледай да повериш командването на някой, на когото можеш да разчиташ. На лорд Фрей сигурно ще му е нужна помощ, за да запази верността си.

— Както кажеш, майко — отвърна Роб, загледан към редиците пиконосци. — Може би… сир Хелман Толхарт, как смяташ?

— Чудесен избор.

— Какво… какво поиска той от нас?

— Ако можеш да отделиш няколко меча, ще ми трябват за ескорт на двама от внуците на лорд Фрей до Зимен хребет. Съгласих се да ги вземем храненици. Малки момчета са, на осем и на седем години. И двамата, изглежда, носят името Уолдър. На брат ти Бран ще му бъде добре дошла компанията на хлапета почти на неговата възраст, мисля.

— Разбира се — каза Роб. — Това ли е всичко? Твърде малка цена за…

— Синът на лорд Фрей Оливър ще дойде с нас — продължи тя. — Ще трябва да ти служи като личен скуайър. Баща му би искал да го види с рицарски сан, като му дойде времето.

— Скуайър. — Роб сви рамене. — Добре. Чудесно, стига да е…

— Освен това ако Аря се върне при нас невредима, споразумяхме се да се омъжи за най-малкия син на лорд Уолдър, Елмар, щом и двамата навършат възраст.

Роб се стъписа.

— Това никак няма да й хареса.

— А ти трябва да се ожениш за една от дъщерите му, след като боевете свършат — завърши тя. — Негово благородие щедро се съгласи ти да си избереш кое от момичетата му предпочиташ. Според него имал много, които ще са подходящи.

За негова чест, Роб дори не трепна.

— Разбирам.

— Съгласен ли си?

— Мога ли да откажа?

— Не, ако искаш да преминеш.

— Тогава съм съгласен — отвърна тържествено Роб. Никога досега не беше изглеждал толкова възмъжал в очите й. Момчетата можеха да си играят с мечове, но за един брачен договор човек трябваше да е лорд, разбиращ какво означава това.

Преминаха реката по залез, когато рогът на луната изгря над водата. Двойната колона се проточи през портата на източния близнак като огромна змия, запълзя през вътрешния двор, през Цитаделата и по моста, за да се появи отново челото й при втория замък на западния бряг.

Кейтлин яздеше в челото на змията със своя син, чичо си сир Бриндън и сир Стеврон Фрей. Зад тях следваха девет десети от конницата им: рицари, пиконосци, наемни конници и стрелци ездачи. Часове бяха нужни, докато се прехвърлят всички. След това Кейтлин дълго щеше да си спомня тропота на безчетните копита по подвижния мост, гледката с лорд Уолдър Фрей в неговата носилка, докато наблюдаваше преминаването им, блясъка в очите му, докато ги гледаше как преминават през Водната кула.

По-голямата част от войската на севера, пики, лъкометци и огромни маси спешени ратници, остана на източния бряг под командването на Рууз Болтън. Роб му бе наредил да продължи похода на юг, за да се противопостави на огромната армия на Ланистър, идеща на север под водачеството на лорд Тивин.

За добро или лошо, синът й беше хвърлил зара.

— Добре ли си, Сняг? — попита лорд Мормон и се намръщи.

— Добре — изграчи гарванът. — Добре.

— Напълно — излъга Джон… високо, сякаш това можеше да го превърне в истина. — А вие?

Мормон се навъси.

— Един мъртвец се опита да ме убие. Как мога да съм добре? — Почеса се под брадичката. Рошавата му сива брада се бе опърлила в пожара и той я беше обръснал. Светлата едва набола четина му придаваше вид на стар непрокопсаник и свадливец. — Ти обаче не изглеждаш добре. Ръката ти как е?

— Оздравява. — Джон сви превързаните си пръсти да му покаже. Оказа се, че се е изгорил по-тежко, отколкото мислеше при хвърлянето на пламналите завеси, и дясната му ръка беше увита с коприна чак до лакътя. В първия момент не изпита нищо; адската болка дойде след това. През напуканата му червена кожа бликаше жълта течност, а между пръстите му се издуха ужасни кървави мехури, големи колкото хлебарки. — Майстерът каза, че ще останат белези, но иначе ръката ще си е добра като преди.

— Една ръка с белези е нищо. Тук на Вала най-често ще си с ръкавици.

— Както кажете, милорд.

Не мисълта за белезите тревожеше Джон, а другото. Майстер Емон му беше дал маков сок, но въпреки него болката беше отвратителна. Отначало я усещаше все едно, че още гори, пареше го денем и нощем. Само като я напъхаше във ведра със сняг или бучки лед малко му олекваше. Джон благодареше на боговете, че никой освен Дух не го видя как се гърчи на леглото и скимти от болка. А когато накрая все пак заспа, сънува, и това беше дори още по-лошо. В съня трупът, с който се биеше, имаше сини очи, черни длани и лицето на баща му. Но точно това не смееше да каже на Мормон.

— Дивен и Хейк се върнаха снощи — каза Стария мечок. — Никаква следа не са намерили от чичо ти, както и другите.

— Зная. — Джон се беше довлякъл до столовата да вечеря с приятелите си, а провалът с издирването на щурмоваците беше на устата на всички мъже вътре.

— Знаеш — изръмжа Мормон. — Как става така, че тук всички знаят всичко? — Сякаш не очакваше отговор. — Изглежда, че са били само двама от ония същества, каквито и да са там, хора няма да ги нарека. И да сме благодарни на боговете за това. Ако бяха малко повече — по-добре да не мисли човек. Но ще има още. Усещам го с тия мои стари кости, а майстер Емон е съгласен с мен. Студените ветрове се надигат. Лятото свършва и иде такава зима, каквато този свят не е виждал никога.

„Зимата иде.“ Словата на Старк никога не бяха звучали за Джон така мрачно и злокобно като сега.

— Милорд — попита той колебливо. — Говорят, че птица е долетяла снощи…

— Имаше. И какво?

— Надявах се че ще е някоя вест за баща ми.

— Баща! — като на подигравка изграчи старият гарван и заклати глава, пристъпвайки по раменете на Мормон. — Баща!

Лорд-командирът посегна да го стисне за клюна, но гарванът подскочи на главата му, изпърха с криле, прелетя през стаята и кацна над един прозорец.

— Скръб и много шум — изръмжа Мормон. — Само за това ги бива гарваните. Защо ли я търпя тази досадна птица… ако имаше някоя вест за лорд Едард, мислиш ли, че нямаше да те повикам? Копеле или не, ти все пак си от неговата кръв. Писмото се отнася за сир Баристан Селми. Изглежда, са го изхвърлили от Кралската гвардия. Мястото му са дали на черното куче Клегейн и сега Селми го издирват за измяна. Глупаците са пратили двама стражи да го задържат, но той ги е посякъл и двамата и се е измъкнал. — Мормон изсумтя, не оставяйки съмнение какво точно мисли за хора, които ще пратят златни плащове срещу толкова прочут рицар като Баристан Храбрия. — Бели сенки бродят в горите, палави мъртъвци крачат по коридорите, а сега и едно момче седи на Железния трон — изпръхтя той отвратен.

А гарванът се разсмя пронизително:

— Гг-момче, момче, момче, момче!

Джон помнеше, че Стария мечок най-много бе разчитал на сир Баристан. След като той бе паднал, какви шансове оставаха да обърне някой внимание на писмото на Мормон? Той сви юмрук и болката прониза изгорените му пръсти.

— А за сестрите ми нещо?

— В писмото не се споменава нито за лорд Едард, нито за момичетата. — Старецът раздразнено сви рамене. — Може да не са получили изобщо писмото ми. Емон прати две копия с най-добрите птици, но кой може да каже? По-вероятно е Пицел да не е благоволил да отговори. Няма да му е за първи път, нито за последен. Боя се, че в Кралски чертог за нищо не ни броят. Съобщават ни само каквото искат да знаем, а то е съвсем малко.

„А ти ми казваш само онова, което искаш аз да знам, и то е още по-малко“ — помисли с гняв Джон. Брат му Роб беше свикал знамената и бе потеглил на юг, а нито дума не му се каза… освен Сам Тарли, който бе прочел писмото на майстер Емон и същата нощ тайно подшушна съдържанието му на Джон, като през цялото време повтаряше, че няма право. Явно смятаха, че войната на брат му не го засяга.