— Така беше, милейди — заяви сир Джаред Фрей, един от синовете му от втората му жена. — Кълна се в честта си.

— Аз ли съм виновен, че глупавият ви брат загуби битката преди да успея да тръгна? — Старецът се отпусна на възглавниците и я загледа навъсен, очаквайки да оспори версията му за събитията. — Казаха ми, че Кралеубиеца го е пресякъл като брадва втасало сирене. Защо момчетата ми да бързат на юг, за да си намерят смъртта? Всички, които отидоха на юг, вече се връщат бежешком на север.

Кейтлин беше готова с най-голяма охота да заплюе свадливия мърморещ старец и на огън да го опече, но до залез слънце трябваше да отвори моста. Затова отвърна спокойно.

— Тъкмо затова е особено важно да стигнем скоро до Речен пад. Милорд, къде можем да поговорим?

— Ние вече говорим — отвърна с гримаса лорд Фрей. Голата му петниста глава се завъртя. — Какво сте зяпнали всички? — сопна се старчето на домочадието си. — Марш навън. Лейди Старк иска да поговори с мен насаме. Сигурно иска верността ми да изпита, хе! Хайде, всички навън, намерете си някоя по-полезна работа. Да, да, и ти, жено. Вън, вън, вън! — И след като всичките му синове, внуци и внучки, копелета, племеннички и племенници и правнуци се изнизаха от голямата зала, той се наведе към Кейтлин и сподели: — Всички чакат да умра. Стеврон ме чака от четиридесет години, но аз все го разочаровам. Хе! На, кажи ми сега, трябва ли да умирам, само за да стане той лорд? Няма да стане.

— Храня искрена надежда да доживеете поне до сто.

— Това съвсем ще ги стопи, да го знаеш. Ще ги стопи, и още как. Е, какво искаше да ми кажеш?

— Искаме да преминем — повтори Кейтлин.

— Тъй ли? Виж ти. И защо трябва да ви пускам?

За миг гневът й кипна.

— Ако бяхте достатъчно силен да се качите на бойниците си, лорд Фрей, щяхте да видите, че синът ми е с двадесет хиляди души пред стените ви.

— И те ще станат двадесет хиляди трупа, когато лорд Тивин дойде тук — сряза я лорд Фрей. — Не се опитвайте да ме плашите, милейди. Мъжът ви е заврян в някаква килия като предател под Червената цитадела, баща ви е болен, сигурно бере душа, а Джайм Ланистър държи брат ви окован във вериги. С какво можете да ме уплашите? С този ваш син? Ще ви изляза със син срещу син и пак ще ми останат осемнайсет, когато всички ваши измрат.

— Дали сте клетва на баща ми — припомни му Кейтлин.

Той заклати глава и се усмихна.

— О, да, казах там някакви думи, но клетва съм давал и на короната, така поне ми се струва. Сега Джофри е кралят, с което ти и момчето ти, и всички ония глупаци с него не сте нищо повече от бунтовници. Ако имам ум, колкото боговете са дали на една риба, би трябвало да помогна на Ланистърови живи да ви сварят.

— Защо не го направите тогава? — предизвика го тя.

Лорд Фрей изсумтя презрително.

— Лорд Тивин, гордият и великолепният, Пазителя на Запада, Ръката на краля, ох, колко велик ми е той, с всичкото му злато тук, злато там, лъвчета тук, лъвчета там. Бас държа, че яде много боб и пърди не по-малко от мен, но никога няма да чуете да го признае, о, не. И какво толкова има той, че така да ми се перчи, впрочем? Само двама сина има, единият от които уродливо чудовище. На него ще му изляза син срещу син и пак ще ми останат деветнайсет и половина, когато неговите измрат! Ако на лорд Тивин му трябва помощта ми, би могъл да помоли, проклетникът му проклети! — изкряка старчето.

Точно това се надяваше да чуе Кейтлин.

— Моля ви за помощ, милорд — промълви тя с покорство. — И моят баща, и моят брат, и съпругът ми и синовете ми ви молят с моята уста.

А лорд Фрей изпъна кокалест пръст пред лицето й.

— Спестете си сладките думи, милейди. Сладки думи слушам от женичката си. Видяхте ли я? На шестнайсет е, цветенце малко, и медецът й е само за мен. Бас държа, че догодина ще ми даде син. Може пък него да направя наследник, това ако не ги стопи всички, здраве му кажи!

— Сигурна съм, че ще ви дари с много синове.

Лисата му глава заподскача нагоре-надолу.

— Лорд баща ви не дойде на сватбата. Приех го като обида. Нищо, че бере душа. Той и на предната ми сватба не дойде. Нарича ме „Покойния лорд Фрей“, знаеш. Да не си въобразява, че съм умрял? Не съм умрял аз и ви обещавам, ще го надживея, както надживях баща му. Вашата фамилия винаги е пикала на мен, а, недей да го отричаш, недей да лъжеш, знаеш, че е така. Преди години отидох при баща ти и му предложих партия между сина му и една от дъщерите ми. Защо не? Наумил си бях една щерка, сладко момиче, само няколко години по-голямо от Едмур, но ако брат ти не се увлече по нея, и други имах като за него, млади, стари, девици, вдовици, каквото поиска. Но не, лорд Хостър не искаше и да чуе. Отвърна ми със сладки думи, извинения си намери, но аз исках само да се отърва от някоя дъщеря.

— А и сестра ти, оная, тя е същата лошотия — продължи той. — Беше, аа, преди година някъде, не повече, Джон Арин все още беше Ръката на краля, отидох в града да видя как ще се представят синчетата ми на турнира. Стеврон и Джаред вече са твърде стари за списъка, но Дануел и Хостин яздиха, Первин и той, а две от копелетата ми влязоха в мелето. Ако знаех как ще ме посрамят, хич нямаше да си правя труд да ходя. Що да бия толкова път, за да видя как Хостин го събори онова пале Тирел, питам аз? Момчето е на половината на годините му, викат му сир Маргаритката или нещо такова. А пък Дануел го свали някакво полурицарче! Понякога се чудя дали тия двамата наистина са мои. Третата ми жена беше от Крейкхал, а всички жени от Крейкхал са мръсници, да ме прощавате. Все едно, тя умря преди ти да се родиш, какво ти пука?

— Та говорех за сестра ти. — Той се закашля. — Предложих на лорд и лейди Арин да вземат за храненици двама от внуците ми в двора и им предложих аз пък да стана настойник на сина им тука, в Близнаците. Какво, внуците ми недостойни ли са толкова да ги видят в кралския двор? Сладки момчета са, кротки, възпитани. Уолдър е син на Мерет, на мен са го нарекли, а пък другия… хе, не помня… и той май беше Уолдър, те все ги кръщават Уолдър, за да съм по-благосклонен към тях, но баща му… кой беше баща му, хайде де? — Лицето му се набръчка. — Карай, който и да е, лорд Арин не поиска да вземе нито единия, нито другия, а за това обвинявам сестра ти. Слана я попари, все едно че предложих да си продадат момчето в някоя трупа глумци или евнух да го направят, а когато лорд Арин каза, че детето щяло да отиде хранениче в Драконов камък при Станис Баратеон, изфуча навън без една дума на съжаление да каже, а Ръката можа само да ми се извини. За какво ми са на мене голите извинения, питам аз?

Кейтлин намръщи чело обезпокоена.

— Знаех, че момчето на Лиза е трябвало да бъде взето в дома на лорд Тивин в Скалата на Кастърли.

— Не, лорд Станис беше — каза раздразнено Уолдър Фрей. — Мислиш ли, че мога да сбъркам лорд Станис с лорд Тивин? И двамата са едни дупки без чепове, въобразяват си, че са твърде благородни, за да серат, но все едно, мога да различа аз единия от другия. Или мислиш, че съм толкова стар, че не помня ли? На деветдесет съм и помня много добре. И с една жена какво трябва да правя, помня. Тая моя женичка догодина по това време ще ми даде син, бас държа. Или дъщеря, божа работа. Момче или момиче, ще е червено, бръчкаво и ще врещи, и бас държа, ако не поиска да го нарече Уолдър или Уолда.

Кейтлин не се интересуваше особено какво име ще избере лейди Фрей за детето си.

— Джон Арин се е канил да даде сина си храненик при лорд Станис, сигурен ли сте?

— Да, да, да — отвърна сприхаво старецът. — Само че той умря, така че има ли значение? Искате, казваш, да преминете реката?

— Искаме.

— Да, ама не може! — бодро заяви лорд Уолдър. — Не и ако аз не го позволя, а защо да го правя? Тъли и Старките никога не са ми били приятели. — Дръпна се назад в големия стол, скръсти ръце ухилен и зачака отговора.

Останалото беше само пазарлък.

Когато вратите на замъка се отвориха, ниско над западните хълмове беше надвиснало наедряло като презрял плод червено слънце. Подвижният мост изскърца, макарите на портикула задрънчаха и лейди Кейтлин подкара напред, за да се върне при своя син и неговите лордове знаменосци. Зад нея дойдоха сир Джаред Фрей, сир Хостин Фрей, сир Дануел Фрей и незаконният син на лорд Уолдър, Ронел Речния, повели със себе си колона пиконосци, редица след редица бавно пристъпващи мъже в плетени ризници от синкава стомана и сребристосиви плащове. Роб препусна в галоп да я посрещне. Сив вятър се носеше като вихър до жребеца.