Колкото и да бяха заслепени от арогантността си, рицарите и владетелите на Долината вече разбираха какво става. Всички, освен сестра й.

— Достатъчно, сир Вардис! — извика Лиза. — Довършете го! На бебчето ми започна да му омръзва.

И трябва да се признае, че сир Вардис Игън остана верен на заповедта на своята лейди до края. Допреди миг отстъпваше полупревит на две, прикрит зад поломения си щит. В следващия миг нападна. Внезапният му бичи напън изкара Брон от равновесие. Сир Вардис връхлетя върху него и стовари ръба на тежкия си щит в лицето на наемника. Брон почти, почти изгуби опора… олюля се назад, препъна се в един камък, опря се и се задържа в статуята на плачещата жена. Сир Вардис захвърли щита настрана, налетя върху него, стиснал меча си с две ръце, и го надигна. Дясната му ръка вече бе окървавена от лакътя до пръстите, но все пак този негов последен, отчаян замах можеше да разсече Брон от шията до пъпа… ако наемникът бе останал на място.

Но Брон се дръпна. Красивият посребрен меч на Джон Арин отскочи от мраморния лакът на плачещата жена и горната третина на оръжието се откърши и отхвърча. Брон натисна с рамо статуята отзад. Обруленото от вятър и дъжд подобие на Алиса Арин се килна и се срина с грохот, а сир Вардис Игън падна под него.

Само след миг Брон се озова над него и изрита останките от кръглия пръстен, предпазващ връзката между бронята на мишницата и нагръдника. Сир Вардис лежеше паднал на една страна, притиснат от скършения торс на плачещата жена. Кейтлин чу стона на рицаря, когато наемникът надигна меча си и го заби с цялата си сила под мишницата и в ребрата. Сир Вардис потрепери и замря.

Над Орлово гнездо надвисна тишина. Брон смъкна шлема си и го захвърли на тревата. Устните му бяха окървавени от удара на щита, а черната му коса — мазна от пот. Изплю един счупен зъб.

— Свършиха ли, мамо? — попита владетелят на Орлово гнездо.

„Не — прииска й се на Кейтлин да му отвърне. — Тепърва се започва.“

— Да — навъсено отвърна Лиза, с хладен и мъртъв глас, мъртъв като капитана на нейната гвардия.

— Сега мога ли да накарам малкия чичко да полети?

Тирион Ланистър от другата страна на градината се надигна и извика:

— Не и този малък чичко. Този малък чичко сега ще си слезе с кошницата за ряпа, благодаря много.

— Допускате, че… — заговори Лиза.

— Допускам, че домът на Арин не забравя своя девиз — прекъсна я Дяволчето. — „Високи като честта“.

— Ти ми обеща, че мога да го накарам да полети — изхленчи владетелят на Орлово гнездо, затропа с краче и се разтрепера.

Лицето на лейди Лиза почервеня от гняв.

— Боговете решиха да го обявят за невинен, детето ми. Нямаме друг избор, освен да го освободим. — Повиши глас. — Стражи. Отведете оттук милорд Ланистър и неговия… угодник. Не искам да ги виждам повече. Придружете ги до Кървавата порта и ги пуснете на свобода. Осигурете им коне и достатъчно провизии, за да им стигнат до Тризъбеца, върнете им всички лични вещи и оръжия. Ще им потрябват по планинския път.

— Планинския път — повтори Тирион Ланистър, а на лицето на Лиза се изписа доволна усмивка.

Кейтлин разбра, че това е поредната смъртна присъда. Тирион Ланистър сигурно също го бе разбрал. Но джуджето удостои лейди Арин с насмешлив поклон.

— Ваша воля, милейди. Мисля, че познаваме пътя.

— Вие сте най-безнадеждните изтърсаци, които съм обучавал — гръмко обяви сир Алисър Торн, след като се строиха в двора. — Ръцете ви са създадени да държат лопати за тор, а не мечове, и ако зависеше от мен, щяхте да ринете кочини. Но снощи ми съобщиха, че Гверен води по кралския път петима новобранци. Един-двама от тях може дори да се окажат годни за нещо. За да отворя място за тях, реших да предам осем от вас на лорд-командира, той да си троши главата с тях. — И изреди едно по едно имената им. — Тоуд. Каменната глава. Вола. Любовника. Пъпката. Маймуняка. Сир Патока. — Накрая погледна Джон. — И Копелето.

— Уха! — извика с цяло гърло Пип и заби меча във въздуха. Сир Алисър го изгледа с крокодилска усмивка.

— Сега ще ви наричат „мъже на Нощния страж“, но ако го повярвате, значи сте по-големи тъпаци от Маймуняка. Още сте сополанковци, зелени и миришещи на лято, и когато дойде зимата, ще измрете като мухи. — След това поучение сир Алисър Торн се обърна и ги остави.

Останалите момчета се струпаха около назованите и ги засипаха със смях, солени ругатни и поздравления. Халдър плесна Тоуд по задника с опакото на меча си и изрева:

— Тоуд, от Нощния страж!

Пип ревна, че на един черен брат се полага кон, скочи на раменете на Грен и двамата паднаха на земята, затъркаляха се, забухаха се с юмруци и заврещяха като подивели. Дареон се шмугна през открехнатата врата на оръжейната и се върна с мях полувкиснало червено вино. Пуснаха го от ръка на ръка, ухилени като последните тъпаци, а Джон забеляза Самуел Тарли, останал сам до едно сухо дърво в ъгъла на двора. Джон му подаде меха.

— Една глътка?

Сам поклати глава.

— Не, благодаря, Джон.

— Добре ли си?

— Всичко е наред. Наистина — излъга дебеланкото. — Толкова се радвам за всички вас. — Помъчи се да се усмихне и кръглото му лице се сгърчи. — Ти един ден ще станеш Първи щурмовак, какъвто е бил чичо ти.

— Какъвто е — поправи го Джон. Никога нямаше да приеме, че Бенджен Старк е мъртъв.

— Ей, ей, сами ли се каните да изпиете всичкото вино! — викна Халдър.

Пип дръпна меха от ръката на Джон и побягна със смях. Грен посегна да го задържи, мехът отхвърча настрани и червена струя плисна Джон в лицето. Халдър изрева възмутен, че проливат доброто вино, Джон се задърпа от мешавицата и заплю, а Матар и Джерен в това време се покатериха на стената и започнаха да ги замерват оттам със снежни топки.

Докато се измъкне от щуротиите им, целият в сняг и с петна от вино по дрехата, Самуел Тарли вече го нямаше.

Същата вечер Хоб Трипръстия сготви за момчетата специална храна по славния повод. Когато Джон се появи в трапезарията, до пейката най-близо до камината го доведе самият лорд-стюард. Докато преминаваше, по-възрастните мъже го потупваха по ръката. Осмината, на които предстоеше скоро да станат братя, се гощаваха с агнешки мръвки в сос от чесън и билки, гарниран с клонки мента и жълти репички, плувнали в топено масло.

— От трапезата на лорд-командира — съобщи им Боуен Марш.

Имаше още салати от спанак, грах и ряпа, а после — купи със замразени боровинки и сладка млечница.

— Смятате ли, че ще ни оставят заедно? — попита Пип, докато се тъпчеха.

— Дано ни разделят — присмя му се Тоуд. — Омръзна ми да ти гледам клепналите уши.

— Ха — отвърна Пип. — Присмяла се враната на гарвана, че е черен. Теб непременно ще те направят щурмовак, Тоуд. Ще гледат да те разкарат колкото може по-далече от замъка. Ако те нападне Манс Райдър, само си вдигни забралото да ти види лицето. Ще побегне с писък.

Всички се разсмяха, освен Грен.

— Аз се надявам да стана щурмовак.

— Не само ти. Всички го искаме — каза Матар.

Всеки мъж, облякъл черното, даваше пост на Вала и от всекиго се очакваше да държи стоманата при отбрана, но щурмоваците бяха същинското ядро на Нощния страж. Тъкмо те дръзваха да излизат на обходи оттатък Вала, да се промъкват през гората на духовете и по склоновете на ледените планини западно от Сенчестата кула, да се сражават с диваци, с великани и с чудовищните бели мечки.

— Не всички — заяви Халдър. — За мен е строителството. Каква полза от щурмоваците, ако Валът рухне?

Орденът на строителите включваше зидари и дърводелци, които поддържаха кулите и укрепленията, миньорите, които прокопаваха тунели и трошаха камък за пътните настилки и пътеките по стената на Вала, секачите, които разчистваха растителността, когато гората се приближеше опасно близо до Вала. Някога, както разправяха, те също така бяха секли огромни ледени блокове от замръзналите езера, дълбоко в Леса на духовете, и ги домъквали на юг на шейни, за да издигат Вала още по-високо. Но това било преди столетия. Сега можеха само да обикалят по ледената стена от Източен страж до Сенчестата кула, да проверяват за следи от топене и да запълват цепнатините, доколкото е възможно.