— Стария мечок не е глупав — отбеляза Дареон. — Теб, разбира се, ще те вземат за строител, а от Джон със сигурност ще направят щурмовак. Той е най-добрият мечоносец и най-добрият ездач сред нас, а чичо му беше Първият, преди да… — Замълча неловко, щом се усети какво щеше да изтърси.

— Бенджен Старк все още е Първия щурмовак — каза му хладно Джон Сняг и пръстите му зашариха вяло по боровинките в паницата. Всички бяха изгубили надежда, че чичо му ще се завърне, но не и той. Избута настрани боровинките, почти недокоснати, и стана от пейката.

— Няма ли да ги ядеш? — попита Тоуд.

— Вземи ги. — Джон почти не беше вкусил от щедрата вечеря на Хоб. — Не мога хапка повече да изям.

Откачи наметалото си от куката на стената и тръгна към вратата.

— Какво ти става, Джон? — догони го Пип.

— Сам — отрони той. — Не дойде на вечеря.

— Не е обичайно за него да пропуска ядене. — Пип се умисли. — Да не се е разболял нещо?

— Уплашен е. Ние го оставяме. — Спомни си за деня, когато напусна Зимен хребет и за онова горчиво-сладко сбогуване. Потрошеният Бран в леглото, Роб, със снега в косата, Аря, която го засипа с целувки, когато й подари Игла. — Щом изречем клетвите си, всички ние ще получим задължения. Някои ще ги пратят на Източен страж или в Сенчестата кула. А Сам ще остане да се тренира с такива като Раст и Кугър, и с тези нови момчета, които идват по кралския път. Боговете знаят само що за хора ще са те, но слагам бас, че сир Алисър ще ги насъска срещу него при първия повод.

— Ти направи каквото можа — отвърна с гримаса Пип.

— Това, което можахме, не е достатъчно — отвърна Джон.

Докато се връщаше към кулата на Хардин за Дух, го обзе дълбоко неспокойство. Вълчището дойде с него до конюшнята. Щом влязоха, по-боязливите коне затропаха нервно, наостриха уши и зацвилиха. Джон оседла кобилата си, яхна я и потегли извън Черния замък, на юг през огряната от лунния сърп нощ. Дух затича пред него, понесе се вихрено над земята и за едно мигване на окото се скри от погледа му. Джон не го повика. Вълците трябва да ловуват.

Нямаше определена посока. Искаше само да поязди. Отначало тръгна по течението на потока, вслушан в ледения ромон на водата по камъните, след това прекоси полята и излезе на кралския път. Той се просна пред него — тесен, каменист и осеян с рехави туфи трева, път, необещаващ нищо, но гледката изпълни Джон Сняг с дълбок копнеж. Надолу по този път се намираше Зимен хребет, а отвъд него — Речен пад и Кралски чертог, Орловото гнездо и още много места: Скалата на Кастърли, Островите на ликовете, червените планински висини на Дорн, стотиците острови на архипелага Браавос в морето, опушените руини на древната Валирия. Всички места, които Джон никога нямаше да види. Надолу по този път беше светът… а той самият бе тук.

Положеше ли клетвата, Валът завинаги щеше да се превърне в неговия дом, докато не остарее като майстер Емон.

— Все още не съм се заклел — промълви той.

Не беше някой престъпник, обречен или да облече черното, или да изтърпи наказанието за престъпленията си. По своя воля беше дошъл и можеше по своя воля да напусне… докато не изречеше клетвените слова. Трябваше само да продължи и да остави всичко това зад гърба си. Докато луната отново стане пълна, щеше да е в Зимен хребет при братята си.

„И при лейди Старк, която няма да те посрещне с «добре дошъл».“ Нямаше място за него в Зимен хребет, нито пък в Кралски чертог. Дори в сърцето на родната му майка нямаше място за него. Мисълта го натъжи. Не знаеше коя е, каква е била на външност, защо не се е венчала за баща му. „Защото е била курва или прелюбодейка, глупако. Някакво безчестно създание, иначе защо лорд Едард го е толкова срам да говори за нея?“

Джон Сняг извърна очи от кралския път и погледна през рамо. Огньовете на Черния замък се бяха скрили зад един хълм, но Валът се виждаше — засиял под лунните лъчи, огромен и студен, от хоризонт до хоризонт.

Дух се върна при него, когато прекоси ниския рид и видя отдалече смътния светлик от лампата в кулата на лорд-командира. Муцуната на вълчището беше почервеняла от кръв. Джон продължи в лек тръс, с подтичващия до него Дух, и усети, че отново го тревожи мисълта за Самуел Тарли. Когато стигна до конюшнята, вече знаеше какво трябва да направи.

Покоите на майстер Емон се намираха в една грохнала дървена цитадела под гарванарника. Грохнал от старостта и немощен, майстерът живееше там с двама от по-младите стюарди, които се грижеха за него и му помагаха в службата. Братята все се шегуваха, че са му дали двамата най-грозни мъже в Нощния страж: понеже е сляп, спестено му било неудоволствието да ги гледа. Клидас беше нисък, плешив и с тлъста гуша, сраснала се с брадичката, с малки розови очички като на пор. Чет имаше на шията твърда издутина колкото гълъбово яйце, а лицето му беше цялото червено с мехури и пришки. Затова сигурно изглеждаше винаги гневен.

Този, който се отзова на почукването на Джон, беше Чет.

— Трябва да поговоря с майстер Емон.

— Майстерът си легна, както си му е ред. Утре ела, може да те приеме. — Чет понечи да му затвори вратата.

Джон я изрита с ботуш.

— Трябва да говоря с него веднага. Утре ще е късно.

Чет се навъси.

— Майстерът не е свикнал да го будят посред нощ. Знаеш ли колко е стар?

— Достатъчно, за да се държи с посетителите си малко по-вежливо от теб — каза Джон. — Предай му извиненията ми. Нямаше да му наруша отдиха, ако не беше важно.

— Ако откажа?

Джон беше затъкнал крака си здраво в открехнатата врата.

— Мога да стоя тук цяла нощ, ако трябва.

Черният брат изсумтя недоволно и отвори да го пусне.

— Почакай в библиотеката. Има дърва. Напали огън. Няма да оставя майстерът да простине заради навлек като теб.

Когато Чет доведе майстер Емон, Джон беше разпалил огъня и пламъците играеха весело в камината. Старецът си беше навлякъл нощната роба, но на шията му висеше неизменната верижка-нашийник на ордена му. Никой майстер не я сваляше дори по време на сън.

— Едно кресло до огъня ще е добре — отрони старецът, щом усети топлината по лицето си. След като го настани удобно, Чет зави краката му и се отдръпна до вратата.

— Съжалявам, че се наложи да ви събудя, майстер — каза Джон Сняг.

— Не си ме събудил — отвърна майстер Емон. — С годините все по-малко сън ми е нужен, а вече съм много стар. Често половината ми нощ минава с призраци. Спомням си времена отпреди петдесет години, все едно че е било вчера. Загадката с един среднощен посетител е добре дошла. Е, кажи ми сега, Джон Сняг, защо се наложи да ме навестиш в този странен час?

— За да ви помоля Самуел Тарли да прекрати тренировките и да го приемат за брат на Нощния страж.

— Това не е работа на майстер Емон — възрази от вратата Чет.

— Нашият лорд-командир е поверил обучението на новобранците на сир Алисър Торн — каза майстерът. — Само той може да каже кога едно момче е готово да изрече клетвата, както сигурно знаеш. Защо тогава идваш при мен?

— Лорд-командирът ви слуша — каза Джон. — А ранените и болните в Нощния страж са под вашите грижи.

— А твоят приятел Самуел ранен ли е, или болен?

— Ще бъде — увери го Джон, — ако не помогнете.

И им разказа всичко — от игла до конец. Без да пропусне дори как бе накарал Дух да гризне гърлото на Раст. Майстер Емон го изслуша мълчаливо, с приковани в огъня слепи очи, но с всяка дума лицето на Чет помръкваше все повече.

— Без нас, които го пазехме, Сам няма никакъв шанс — завърши Джон. — С меча той е безнадежден. Дори сестричката ми Аря би могла да го изтърбуши, а тя няма още десет. Ако сир Алисър го накара да се бие, да го ранят или убият ще е въпрос на минути.

Чет не издържа.

— Виждал съм го тоя дебелак в трапезарията. Той наистина е прасе, и безнадежден пъзльо при това, ако думите ти са верни.

— Може би — кротко каза майстер Емон. — Кажи ми, Чет, ти какво би ни посъветвал да направим с това момче?