Как са могли всички да са толкова слепи? Истината през цялото това време е била пред очите им, изписана на лицата на трите деца. На Нед му прилоша.

— Помня Робърт от деня, в който получи трона — въздъхна той. — Беше крал от главата до петите. Хиляда други жени можеха да го обичат с цялото си сърце. Какво е направил, че да го намразиш толкова?

Очите й лумнаха като зелени пламъци в здрача, като на лъвица, какъвто беше родовият й знак.

— В нощта на нашето венчило, първия път, когато легнахме в едно ложе, той ме назова с името на сестра ти. Беше върху мен, в мен, вонеше на бъчва и шепнеше „Лиана“.

Нед Старк помисли за повехнали рози и за миг му се доплака.

— Не знам кого от двама ви да съжалявам повече.

Това сякаш развесели кралицата.

— Спести си съжалението, лорд Старк. Нямам нужда от него.

— Знаеш какво трябва да направя.

— Трябва? — Тя сложи ръка на здравия му крак, малко над коляното. — Истинският мъж прави това, което иска, не което трябва. — Пръстите й леко пробягаха по бедрото му, като най-нежно обещание. — Кралството има нужда от силна Ръка. Ще минат много години, докато Джоф порасне. Никой не желае повече война, аз — най-малко. — Ръката й докосна лицето му, погали косата му. — Щом приятелите могат да се превърнат във врагове, враговете също могат да станат приятели. Жена ти е на хиляда левги оттук, а брат ми избяга. Бъди мил с мен, Нед. Заклевам се, няма да съжалиш.

— Същото ли предложи на Джон Арин?

Тя го зашлеви.

— Това ще си го нося като знак на чест — сухо каза Нед.

— Чест! — изсъска Церсей. — Как смееш да ми играеш на благороден лорд! За какво ме взимаш? Ти също имаш копеле, видях го. Чудно, коя ли е била майчицата му? Някоя дорнска селячка сигурно, докато е горяло селото й? Курва ли беше? Или скърбящата сестричка, лейди Ашара? Казаха ми, че се хвърлила в морето. Защо? Заради брат й, когото си посякъл, или заради детето, което й отмъкна? Кажи ми, мой верен на честта лорд Едард Старк, с какво толкова си по-различен от Робърт, от мен или от Джайм?

— Първо — каза Нед, — с това, че не убивам деца. Няма да е зле да ме изслушате, милейди. Защото ще го кажа само веднъж. Щом кралят се върне от лов, смятам да му изложа цялата истина. Дотогава трябва да сте си заминали. Вие, както и децата ви, и трите, и не за Скалата на Кастърли. На ваше място бих взел някой кораб към Свободните градове или още по-далече, към Летните острови или пристана на Ибен. Дотам, докъдето ме отвеят ветровете.

— Изгнание — промълви тя. — Горчива чаша ми поднасяш.

— Но по-сладка от онази, която баща ви поднесе на децата на Регар. И по-милостива, отколкото заслужаваш. Баща ти и братята ти ще постъпят добре, ако заминат с теб. Златото на лорд Тивин ще ви осигури достатъчно удобства и ще ви наеме мечове, които да ви пазят живота. Ще ви потрябват. Гарантирам ти, където и да избягаш, гневът на Робърт ще те преследва, дори отвъд края на света, ако потрябва.

Кралицата стана.

— А за моя гняв какво, лорд Старк? — попита го кротко, а очите й подириха лицето му. — Трябваше да вземеш кралството за себе си. Чакало те е да го вземеш пред нозете ти. Джайм ми разказа как си го заварил седнал на Железния трон, в деня, в който бил превзет Кралски чертог, и как си го принудил да стане и да го отстъпи. Това е бил твоят миг. Трябвало е само да изкачиш онези стъпала и да седнеш. Колко тъжна грешка.

— Правил съм много повече грешки, отколкото можеш да си представиш — каза Нед, — но това не беше между тях.

— О, било е, и още как — настоя Церсей. — Заиграеш ли играта на тронове, или печелиш, или загиваш. Средно няма.

Вдигна качулката, за да скрие отеклото си лице, и го остави в тъмното под дъба, сред тишината на гората на боговете, под синкаво черното небе. Звездите изгряваха.

От сърцето в хладния вечерен въздух се вдигаше пара. Хал Дрого й го поднесе — сурово и кърваво. Ръцете му бяха червени до лактите. Зад него кръвните му конници коленичиха на пясъка до трупа на дивия жребец с каменни ножове в ръцете. Кръвта на жребеца изглеждаше черна под мигащия оранжев блясък на факлите, обкръжили високите варовити стени на ямата.

Дани докосна меката издутина на корема си. Пот се стичаше по челото й. Усещаше по себе си погледите на стариците на Вее Дотрак, с очи, които светеха мрачно като излъскан кремък по сбръчканите им лица. Не трябваше да трепва, нито да изглежда изплашена. „Аз съм кръвта на дракона“, каза си, и пое в двете си ръце сърцето на жребеца, вдигна го пред устата си и впи зъби в коравата, жилава плът.

Топлата кръв напълни устата й и потече по брадичката й. Вкусът заплашваше да я задави, но тя се насили да сдъвче и да преглътне. Сърцето на жребец щеше да направи сина й силен, бърз и безстрашен, така поне вярваха дотраките, но само ако майка му го изядеше цялото. Ако се задавеше от кръвта или повърнеше, поличбите не бяха толкова благоприятни — детето можеше да се роди мъртво или да отрасне хилаво, недъгаво или да се окаже женско.

Слугините бяха помогнали да се подготви за церемонията. Въпреки деликатния й стомах, който я мъчеше през последните две луни, Дани вечеряше с купи полусъсирена кръв, за да привикне с вкуса, а Ирри я караше да дъвче ивици сушено конско месо, докато не я заболят челюстите. Гладувала беше цял ден и една нощ преди церемонията, с надеждата, че гладът ще й помогне да задържи суровото месо в стомаха си.

Сърцето на дивия жребец беше само мускул и Дани трябваше да го къса със зъби и дълго да сдъвква всяка хапка. Никаква стомана не се допускаше в светите предели на Вее Дотрак, под сянката на Майката на планините; трябваше е нокти и зъби да разкъсва сърцето. Стомахът й се надигаше и се гневеше, но тя продължаваше, с лице, оцапано от кръвта на сърцето, която понякога бликваше като взривена върху устните й.

Докато ядеше, хал Дрого стоеше над нея с лице, кораво като бронзов щит. Дългата му черна плитка блестеше мазна. Носеше златни халки на мустаците си, златни звънчета в плитката и тежък колан от масивни златни медальони на кръста, но гръдта му беше гола. Тя поглеждаше към него всеки път, щом усетеше, че отмалява. Поглеждаше към него и дъвчеше, и преглъщаше, дъвчеше и преглъщаше, дъвчеше и преглъщаше. Към края й се стори, че зърва блясък на свирепа гордост в тъмните му очи, но не можеше да е сигурна. Лицето на хала много рядко разкриваше онова, което таеше в ума си.

И най-после се свърши. Бузите и пръстите й бяха лепкави. Тя се насили да погълне последния къс. Чак тогава извърна очите си към старите жени, към грохналите старици на дош халеен.

— Халакка дотре мр’анха! — възвести тя на съвършен дотракски. „Принц язди в мен!“ Упражнявала беше фразата дни наред със своята прислужница Джикуи.

Най-старата от стариците, изгърбена и гърчава като сух клон жена с едно-единствено черно око, вдигна високо ръце.

— Халакка дотре! — изкрещя тя. „Принцът язди!“

— Той язди! — отзоваха се останалите жени. — Ракх! Ракх! Ракх хадж! — възвестиха те гръмко. „Момче, момче, силно момче.“

Камбани закънтяха, като внезапен ек на ято бронзови птици. Дълбок, гърлен боен рог зазвуча с протяжната си нота. Стариците запяха монотонно. Гърчавите гърди се замятаха под шарените кожени елеци, блеснали от мас и пот. Служещите им евнуси захвърляха вързопи сухи треви в един огромен бронзов мангал и към луната и звездите се занадигаха облаци благовонен дим. Дотраките вярваха, че звездите са хергеле от огнени коне, препускащи в галоп нощем по небето.

Докато димът се вдигаше, монотонната песен заглъхна и прастарата жена затвори единственото си око, за да надникне по-добре в грядущето. Настъпилата тишина бе пълна. Дани долавяше далечния зов на нощни птици, съсъка и пукота на горящите факли и тихия плясък на вода откъм езерото. Дотраките се взираха в нея с очите на нощта и чакаха. Хал Дрого положи ръка на рамото й и тя усети напрежението в пръстите му. Дори един хал с мощта на Дрого можеше да изпита страх, когато дош халеен заничат в дима на бъдното. Зад гърба й прислужничките се размърдаха неспокойно. Най-сетне старицата отвори окото си и вдигна ръце.