Едард Старк тихо изруга. Освен на собствените си подопечни в този град едва ли имаше човек, на когото можеше да се довери. Кутрето беше укрил Кейтлин и бе помогнал на Нед в издирванията му, но още му вонеше от припряността, с която побърза да си спаси кожата, когато Джайм и мечовете му излязоха от дъжда. Варис беше още по-тежък случай. При всичките му клетви за лоялност, евнухът знаеше твърде много и предприемаше твърде малко. Великият майстер Пицел с всеки изминал ден изглеждаше все повече довереник на Церсей, а сир Баристан беше стар човек, и хладен. Щеше да каже на Нед сам да си гледа службата.

А времето бе гибелно кратко. Кралят скоро щеше да се върне от лов и честта щеше да изисква Нед да се яви пред него с всичко, което бе научил. Вайон Пули беше уредил Санса и Аря да заминат към Браавос на борда на „Вятърна вещица“ след три дни. Преди жътва щяха да са се върнали в Зимен хребет. Нед не можеше да се оправдава повече за бездействието си със сигурността на децата.

Но ето че снощи го бе споходил сънят с децата на Регар. Лорд Тивин бе положил трупчетата им под железния трон, увити в пурпурни плащове на конната му гвардия. Колко умно от негова страна — кръвта не личеше толкова грозно върху червената тъкан. Невръстната принцеса беше с боси крачета, все още облечена в нощничката, а момчето… момчето…

Нед не можеше да позволи това да се повтори. Кралството нямаше да понесе още един полудял крал, още един танц на кръв и възмездие. Робърт можеше да проявява милост. Сир Баристан не беше единственият, когото бе опростил. Великият майстер Пицел, Варис Паяка, лорд Бейлон Грейджой — всички те някога бяха считани за врагове на Робърт и на всеки от тях бе предложено радушно приятелство и кралят им бе позволил милостиво да запазят почетните си титли и службата срещу клетва за вярност. Стига човек да е смел и честен, Робърт се отнасяше с него с цялата почит, дължима на един доблестен противник.

Но това бе нещо друго: отрова подадена в мрака, нож, забит в душата. Това той никога нямаше да прости, както не бе могъл да прости на Регар. „Всички ще ги избие“ — помисли Нед. И въпреки това не можеше да го премълчи. Имаше дълг към Робърт, към кралството, към сянката на Джон Арин… и към Бран, който със сигурност се бе препънал в някаква частица от истината. Иначе защо щяха да се опитат да го убият?

Късно следобеда той привика Томард, едрия гвардеец с червеникави като стрък джинджифил бакенбарди, когото децата му наричаха Том Дебелака. След като Джори загина и Алин го нямаше, Том Дебелака сега командваше личната му охрана. Мисълта изпълни Нед със смътно безпокойство. Томард беше стабилен мъж; приветлив, верен, неуморен, способен донякъде, но беше почти петдесетгодишен, а дори на младини никога не се беше проявявал като особено енергичен. Нед май не биваше така прибързано да отпрати половината си домашна гвардия с всичките най-добри мечоносци.

— Искам да ми помогнеш — каза Нед, след като Томард се появи, леко притеснен както винаги, когато се явеше пред господаря си. — Искам да ме заведеш в гората на боговете.

— Разумно ли е, лорд Едард? С вашия крак и прочие?

— Сигурно не. Но се налага.

Томард доведе Варли. С помощта на двамата, подхванали го под мишниците, Нед успя да слезе по стълбището и да прекоси с куцане полосата.

— Искам стражата да се удвои — каза той на Том Дебелака. — Никой да не влиза или излиза от Кулата на Ръката без мое разрешение.

Том примига.

— Милорд, след като Алин и другите заминаха, ние вече доста сме притиснати…

— Ще приключи скоро. Удължи постовете.

— Както заповядате, милорд — отвърна Том. — Може ли да попитам…

— Недей — прекъсна го Нед.

Гората на боговете беше празна както винаги тук, в Цитаделата на южните богове. Кракът на Нед закрещя, щом го смъкнаха на тревата до дървото на сърцето.

— Благодаря. — Извади от ръкава си сгънат лист, подпечатан със знака на дома му. — Веднага и много учтиво го доставете.

Томард погледна името, написано от Нед върху листа, и притеснено облиза устни.

— Милорд…

— Направи каквото ти казах, Том — подкани го Нед.

Колко дълго чака сред тишината на божия лес — не можа да определи. Тук цареше покой. Дебелите стени заглушаваха глъчта из замъка и се чуваше само песента на птиците, цвърченето на щурците и шумоленето на листата под нежния лъх на вятъра. Тук дървото на сърцето беше дъб, кафяв и безлик, но въпреки това Нед Старк усещаше близостта на своите богове. Кракът като че ли не го болеше толкова.

Тя дойде при него по залез, когато облаците над стени и кули почервеняваха. Дойде сама, както той бе поискал. И като по чудо този път се беше облякла скромно, с кожени ботуши и зелен ловен костюм. Когато отметна качулката на кафявото си наметало, той видя отока от кралския шамар. Грозният виолетов цвят бе спаднал до убито жълто и подутината също беше намаляла, но човек не можеше да го сбърка с нищо.

— Защо тук? — попита застанала пред него Церсей Ланистър.

— За да виждат боговете.

Тя приседна на тревата до него. Всеки неин жест беше изящен. Къдравата й руса коса се разлюля на вятъра и очите й бяха зелени, като горски листа лете. Много време бе минало, откакто Нед Старк бе забравил красотата й, но сега отново я съзря.

— Зная истината, заради която умря Джон Арин — каза й той.

— Нима? — Кралицата се взря в лицето му, настръхнала като котка. — Заради това ли ме повикахте тук, лорд Старк? Да ми разигравате гатанки? Или се каните да ме задържите, както жена ви плени моя брат?

— Ако наистина вярваш в това, изобщо нямаше да дойдеш. — Нед я погали леко по бузата. — Удрял ли те е и преди?

— Един-два пъти. — Тя се дръпна от ръката му. — Но никога по лицето. Джайм щеше да го убие, дори това да означава живота му. — Церсей го изгледа предизвикателно. — Моят брат струва сто пъти повече от твоя приятел.

— Твоят брат? — каза Нед. — Или твоят любовник?

— И двете. — Изобщо не трепна пред истината. — Още от деца. И защо не? Таргариените са се венчавали брат и сестра в продължение на триста години, за да опазят чиста кръвната си линия. А двамата с Джайм сме много повече от брат и сестра. Ние сме една личност в две тела. Заедно сме делили една утроба. Той е излязъл на този свят, държейки ме за крака, така казваше старият ни майстер. Когато е вътре в мен, се чувствам… цяла. — По устните й пробяга призрачна усмивка.

— Синът ми Бран…

Трябваше да й го каже. Церсей не отвърна поглед.

— Той ни видя. Вие обичате децата си, нали?

Робърт му беше задал същия въпрос в онази сутрин със стълкновението. Той му бе отговорил същото.

— С цялото си сърце.

— Аз не по-малко обичам своите.

А Нед помисли: „Ако до това се стигне, животът на едно дете, което не познавам, срещу Роб и Санса, Аря, Бран и Рикон, какво бих направил? Нещо повече, Кейтлин какво би направила, ако се наложеше да избира между живота на Джон срещу този на децата от нейната утроба?“ Не знаеше. И се помоли наум дано никога да не го научи.

— И трите са на Джайм — каза той. Не беше въпрос.

— И слава на боговете.

„Семето е силно“, бе извикал на смъртното си ложе Джон Арин, и така беше. Всички онези копелета с коси, черни като нощта. Великият майстер Малеон бе записал последното чифтосване между елен и лъв, някъде преди деветдесет години, когато Тия Ланистър се венчала за Гоуен Баратеон, третия син на властващия над кралството владетел. Единствената им издънка, безименно момче, описано в тома на Малеон като „едро, дебело хлапе с голяма глава и черна коса“ беше умряло още като бебе. Тридесет години преди това един Ланистър бе взел невеста от дома Баратеон. Тя му бе родила три дъщери и един син, всички чернокоси. Колкото и да търсеше назад Нед из чупливите пожълтели страници, винаги установяваше, че златото се топи пред въглена.

— Толкова години — каза Нед. — Как стана така, че да нямаш едно дете от краля?

Тя вдигна непокорно глава.

— Твоят Робърт веднъж ми направи дете. — Гласът й беше изпълнен с презрение. — Брат ми намери жена, която ме очисти. Той така и не разбра. Ако трябва да съм искрена, едва понасям да ме докосва и от години не съм го пускала в себе си. Знам други начини да го задоволя, щом остави курвите си достатъчно дълго, за да се домъкне до ложето ми. Каквото и да правим, кралят обикновено е толкова пиян, че на съмване не помни нищо.