Късно, много по-късно, след като го отведоха в килията му, Мормон дойде да го види. Гарванът беше на рамото му.

— Казах ти да не правиш глупости, момче — каза Стария мечок.

— Момче! — изграчи птицата.

Мормон поклати глава отвратен.

— И като си помисли човек, че толкова надежди залагах на теб.

Взеха му ножа и меча и му казаха, че не може да напуска килията си, докато висшите офицери не се съберат да решат какво да правят с него. А после поставиха стража пред вратата му, за да са сигурни, че ще се подчини. Не позволиха на приятелите му да го посещават, но Стария мечок отстъпи и се съгласи при него да остане Дух, така че не беше съвсем сам.

— Баща ми не е предател — каза той на вълчището, след като всички си отидоха. Дух го погледна мълчаливо. Джон се сви до стената, с ръце около коленете, и зяпна свещта на масата до тясното легло. Пламъкът мигаше и се люшкаше, сенките около него се движеха, стаята му се стори по-тъмна и някак по-студена. „Тази нощ няма да заспя“ — помисли Джон. Но изглежда, беше задрямал. Когато се събуди, краката му бяха изтръпнали, а свещта отдавна беше изгаснала. Дух стоеше на задните си лапи и драскаше по вратата. Джон се сепна като видя колко е пораснал. — Какво има, Дух? — попита го тихо.

Вълчището извърна главата си, погледна го и се озъби. „Дали не е побеснял?“, учуди се Джон.

— Аз съм, Дух — промълви, мъчейки се да не го каже уплашено. Но трепереше, трепереше като в треска. Откъде идваше този студ?

Дух отстъпи от вратата. Там, където беше драскал по дървото, личаха дълбоки резки.

— Отвън има някой, нали? — прошепна Джон.

Вълчището се присви и заотстъпва, козината на бялата му шия беше настръхнала. „Стражата — помисли Джон. — Оставили са човек да пази на вратата. Дух го подушва през вратата, това е.“

Бавно се изправи. Трепереше неудържимо и съжали, че го няма меча му. Три бързи стъпки и се озова до вратата. Сграбчи дръжката и я дръпна навътре. Стърженето на пантите го накара да подскочи.

Стражът се беше проснал безчувствено върху тесните стъпала с очи, извърнати нагоре към него. Гледаше в него, макар да лежеше по корем. Главата му беше извърната неестествено.

„Не може да бъде — каза си Джон. — Това е кулата на лорд-командира, пази се ден и нощ, това не е възможно, това е сън. Сънувам кошмар.“

Дух се измъкна покрай него и излезе навън. Заизкачва се по стъпалата, спря се, обърна се към Джон. И тогава той го чу. Тихото стържене на ботуш върху камъка, звукът от обръщащото се резе. Звуците идваха отгоре. От покоите на лорд-командира.

Можеше да е кошмар, но не беше сън.

Мечът на часовоя си беше в ножницата. Джон коленичи и го извади. Тежестта на стоманата в ръката му му вдъхна кураж. Тръгна нагоре по стъпалата. Дух тихо стъпваше до него. На всеки завой по стълбището срещу него връхлитаха сенки. Джон продължи нагоре нащрек като мушкаше с върха на меча всяко подозрително черно петно. Изведнъж чу врясъка на гарвана на Мормон.

— Гжито! — изграчи птицата. — Гжито, гжито, гжито, гжито, гжито.

Дух скочи напред и Джон се спусна след него. Вратата на солария на Мормон зееше. Вълчището скочи вътре. Джон спря на прага с меча в ръка, даде си време очите му да свикнат с тъмното. Тежките завеси на прозорците бяха спуснати и тъмнината беше като мастило.

— Кой е тук? — извика той.

И тогава го видя. Сянка в сенките, промъкваща се към вътрешната врата, водеща към спалнята килия на Мормон, с очертания на мъж и черна, загърната в наметало и с качулка… но под качулката очите му блестяха леденосини…

Дух скочи. Човек и вълк се вкопчиха и паднаха без писък и без никакво ръмжене, затъркаляха се, блъснаха се в някакъв стол, събориха маса, отрупана с хартии. Гарванът на Мормон пляскаше с криле отгоре и грачеше:

— Гжито, гжито, гжито, гжито.

Джон се почувства сляп като майстер Емон. Провлачи гръб покрай стената и дръпна пердето. Лунната светлина обля солария. Зърна две почернели длани в бялата козина — издути тъмни пръсти, впиващи се в гърлото на вълчището. Дух се гърчеше и хапеше, краката му се мятаха във въздуха, но не можеше да се освободи.

Нямаше време за страх. Джон се хвърли напред, извика и посече с дългия меч. Стоманата сряза ръкав, кожа и кокал, но звукът бе някак грешен. Дух се измъкна от другата ръка и изпълзя назад, изплезил червения си език.

Човекът с качулката вдигна бледото си като луната лице и Джон без колебание замахна към него. Мечът разсече до кокал натрапника, отряза половината от носа му и отвори зев от едната буза до другата между очите, между очите, сини като пламнали звезди. Джон позна това лице, „Отор — помисли си и отстъпи. — Богове, той е мъртъв, видях, че е мъртъв.“

Усети, че нещо дращи към глезена му. Черни пръсти пълзяха към прасеца му. Ръката пълзеше нагоре по крака му и късаше вълна и плът. Джон изрева в погнуса, посече пръстите с върха на меча и ги избута. Те се загърчиха, отвориха се и се затвориха.

А трупът го нападна. Кръв нямаше. Едноръко, с прерязано почти наполовина лице, съществото сякаш не усещаше нищо. Джон вдигна меча пред него и викна:

— Махай се!

— Гжито! — изграчи гарванът. — Гжито, гжито.

Отсечената ръка се гърчеше от разпрания ръкав като змия с черна петпръста глава. Дух скочи и я захапа. Костите изпукаха. Джон замахна към врата на трупа и усети как стоманата го преряза. Мъртвият Отор замахна към него и го събори.

Мечът, къде се дяна мечът? Беше го загубил, проклетия меч! Когато отвори уста да изкрещи, тварта заби черните си пръсти в устата му. Задавен, той се опита да ги изтръгне, но мъртвецът бе много тежък. Ръката се плъзна към гърлото му леденостудена, задави го. Лицето й скриваше целия свят. Мраз струеше от очите й, искрящо сини. Джон задраска с нокти в студената плът, зарита с крака. Опита се да захапе, опита се да удари, опита се да вдиша…

И изведнъж тежестта на съществото изчезна, а пръстите се дръпнаха от гърлото му. Джон видя как вълчището забива зъбите си в корема на тварта. Гледаше като в полусън, дълго, докато най-после не се сети да погледне към меча…

…и видя лорд Мормон, гол и замаян от съня, застанал на прага със светилник в ръка. Сгърчена и лишена от пръсти, ръката се тресеше по пода, гърчеше се към него. Джон понечи да извика, но гласът му не излезе. Олюля се, изправи се, изрита ръката и сграбчи светилника от пръстите на Стария мечок. Пламъкът примига и за малко да угасне.

— Гори! — изкрещя гарванът. — Гори, гори, гори, гори!

Джон се обърна и видя пердетата, които бе откъснал от прозореца. Хвърли с две ръце светилника в смачкания на куп върху пода плат. Металът издрънча, стъклото се пръсна, разля се масло и пердетата лумнаха. А зноят, който лъхна в лицето му, беше по-сладък от най-сладката целувка.

— Дух!

Вълчището застана до него, а въплътената твар се опита да стане, и черни змии се загърчиха от широката рана, зейнала в корема й. Джон пъхна ръката в пламъците, сграбчи в шепата си завесите и ги помете като камшик към мъртвия.

„Нека да изгори — замоли се той, докато горящият плат загръщаше трупа. — Моля ви, богове, нека да изгори, моля ви. Моля ви!“

Карстарките пристигнаха в една студена ветровита утрин, повели със себе си триста конници и близо две хиляди пехотинци от замъка си при Кархолд. Когато колоната приближи, стоманените върхове на пиките им засвяткаха под ярките лъчи на слънцето. Един мъж крачеше пред всички и отмерваше дълбок и гъгнив маршов ритъм на тъпана: бумм, бумм, бумм.

Бран ги наблюдаваше от бойницата при външната порта през бронзовия далекоглед на майстер Лувин, качен на раменете на Ходор. Водеше ги лично лорд Рикард, а редом с него яздеха синовете му Харион, Едард и Торен, под знамената с цвят нощ, с извезания на черното поле бял слънчев изгрев на дома им. Баба Нан твърдеше, че в жилите им течела кръвта на Старк. Тази връзка била отпреди стотици години, но за Бран не приличаха много на Старки. Бяха едри хора, сурови, лицата им бяха обрасли с гъсти бради, косите им се вееха пуснати до раменете. Плащовете им бяха кожени, коланите — от мечи, тюленови и вълчи кожи.