Знаеше, че те са последните. Другите владетели вече бяха пристигнали с войските си. Бран копнееше да излезе и да види пълните до пръсване зимни домове, шумните навалици на пазарището всяка сутрин, разораните от колелета и конски копита улици. Но Роб му беше забранил да излиза от замъка.

— Нямаме достатъчно хора, за да заделяме за охраната ти — бе казал брат му.

— Ще взема Лято с мен — опъна се Бран.

— Недей да ми се държиш като малко момче, Бран — отвърна му Роб. — Бъди разумен. Само преди два дни един от хората на лорд Болтън наръга човек на лорд Кервин в „Пушлив дънер“. Майка ни кожицата ми ще съдере и ще я ощави, ако разбере, че съм те изложил на риск.

Каза го с тона на Роб Господаря. Бран вече знаеше, че след този тон няма място за възражения.

Знаеше и че е заради онова, което се бе случило във Вълчия лес. Споменът все още будеше кошмари. Беше се оказал безпомощен като бебе, неспособен да се защити — като Рикон. По-безпомощен и от него дори. Рикон поне щеше да ги зарита. Срамуваше се. Беше само с две-три години по-малък от Роб; щом брат му беше вече почти мъж, значи и той беше голям. Трябваше да може да се защити.

Преди една година, преди „онова“, щеше да навести градчето, дори да се наложеше сам да се катери по стени и покриви. В онези дни можеше да тича по стъпалата, да се качва и да слиза сам от понито си и да борави достатъчно добре с дървения меч, след като можа да гътне принц Томен на земята. А сега можеше само да гледа, да занича през тръбата с лещите на майстер Лувин. Майстерът го бе научил да отличава всички знамена: стоманения юмрук на Гловър, сребро върху пурпур; черната мечка на лейди Мормон; отвратителния мъжки лик с одраната кожа, веещ се пред Рууз Болтън от Страшната крепост; бича муцуна за рода на Рогов лес, бойна брадва за дома на Кервин, трите смърча, знака на Толхарт, както и страховития герб на дома Ъмбър — ревящ великан с разкъсани вериги.

А скоро след идването им ги опозна и по външност, щом владетелите и васалните им рицари дойдоха на пира в Зимен хребет. Дори Голямата зала се оказа недостатъчна да ги побере, затова се наложи Роб да приеме поред всеки от първите знаменосци на Севера. На всеки прием Бран го удостояваха с честта да седи от дясната страна на брат си. Някои от лордовете знаменосци го поглеждаха озадачено, сякаш се чудеха какво търси това недорасло хлапе тук и защо трябва да е над тях, недъгаво на всичко отгоре.

— Колко са вече? — попита Бран майстер Лувин, докато лорд Карстарк преминаваше със свитата си през тунела на външната стена.

— Дванадесет хиляди, там някъде.

— Рицарите колко са?

— Стигат — отвърна му с лека досада старият майстер. — За да станеш рицар, трябва да останеш на бдение в някоя септа и да те помажат със седемте масла, за да се осветят клетвите ти. На север малко от големите домове почитат Седемте. Останалите тачат старите богове и не провъзгласяват в рицарство… но тези лордове и синовете им, и всичките им заклети мечоносци, са не по-малко храбри, верни и достойни. Цената на един мъж не се бележи с едно сир пред името му.

— Все пак — настоя Бран, — рицарите колко са?

Майстер Лувин въздъхна.

— Триста, четиристотин да речем… сред останалите три хиляди бронирани копиеносци, които не са рицари.

— Лорд Карстарк е последният — отрони замислен Бран. — Роб ще го удостои с прием тази нощ.

— Несъмнено.

— Колко остава, преди да… тръгнат?

— Скоро трябва да започне походът или изобщо да не тръгва — каза майстер Лувин. — Зимното градче ще се пръсне по шевовете, а тази войска ще опоска цялата околност, ако се задържи по-дълго. Други чакат да се присъединят към него по кралския път — дребни рицари, мъже от наколните села, както и лордовете Мандърли и Флинт. Боевете в крайречните земи вече започнаха, а брат ти го чакат много левги дотам.

— Зная. — Тонът на Бран бе толкова окаян, колкото се чувстваше сам той. Върна бронзовата тръба на майстера и забеляза колко е олисяла косата на Лувин на темето. Розовината на черепа му прозираше под нея. Беше му непривично да го гледа така отвисоко, но когато човек е яхнал раменете на Ходор, нищо не му остава, освен да гледа на всички отвисоко. — Нагледах се. Ходор, върни ме в Цитаделата.

— Ходор — отвърна Ходор.

Майстер Лувин пъхна далекогледа в ръкава си.

— Бран, лорд брат ти ще е зает сега и няма да може да те види. Ще трябва да поздрави лорд Карстарк и синовете му и да им окаже гостоприемство.

— Няма да безпокоя Роб. Искам да навестя горичката на боговете. — Бран сложи ръка на рамото на Ходор. — Ходор.

Стъпалата бяха тесни и стръмни, всечени с длето в гранита на вътрешната стена на кулата, само колкото да може човек да се прихваща с ръце. Ходор си затананика нещо неразбрано, докато се спускаше стъпка по стъпка надолу. Бран се подрусваше на гърба му в плетеното седло, което му бе изработил майстер Лувин. Идеята Лувин бе взел от кошовете, с които жените носеха на гръб дърва за огрев. След това беше проста работа да се изрежат отвори за краката и да се добавят още няколко ремъка, за да се разпредели по-равномерно тежестта. Не беше толкова удобно, колкото при ездата, но пък това не причиняваше толкова срам на Бран, колкото докато Ходор го носеше на ръце като бебе. На Ходор, изглежда, също му харесваше, въпреки че при Ходор бе трудно да се разбере какво му харесва и какво — не. Най-сложно беше при вратите. Ходор понякога забравяше, че Бран е на гърба му, и последиците бяха доста болезнени.

От два дни и две нощи идванията и заминаванията от замъка бяха зачестили дотолкова, че се наложи Роб да заповяда да оставят портикулите вдигнати, както и подвижния мост между тях, дори посред нощ. Когато Бран излезе от кулата, дълга колона пиконосци в метални доспехи тъкмо прекосяваше рова между вътрешната и външната стени.

Бяха хората на Карстарките — влизаха в замъка след своите лордове. Носеха черни железни шлемове и черни вълнени плащове, нашарени с белия слънчев изгрев. Ходор заподтичва покрай тях, усмихнат на нещо свое, и ботушите му закънтяха по дървените греди на моста. Подминаващите го конници ги поглеждаха озадачено и веднъж Бран дори чу гръмък смях, но не се поддаде на притеснението. „Хората ще те гледат — предупредил го бе майстер Лувин още първия път, когато затегна ремъците на коша-носилка на гърдите на Ходор. — Ще те гледат, ще те одумват и някои ще ти се подиграват.“ „Нека да се подиграват“, помисли Бран. В спалнята му никой не можеше да му се подиграва, но нямаше цял живот да изкара в леглото.

Докато минаваха под бойницата над портикула, Бран пъхна два пръста в устата си, изсвири и Лято претича на дълги отскоци през каменния двор и се озова пред него. Пиконосците на Карстарк изведнъж задърпаха в паника юзди, щом конете им зацвилиха стъписани. Един жребец се изправи на задните си крака, а ездачът му изруга и отчаяно се впи в шията на животното, за да се задържи на седлото. Миризмата на вълчището пораждаше у конете панически страх.

— Божията горичка — напомни Бран на Ходор.

Дори самият Зимен хребет беше претъпкан. Каменният двор кънтеше от дрънченето на мечове и брадви, от тропота на фургони и лая на кучета. Вратите на оръжейната бяха отворени и Бран зърна вътре Микен край наковалнята — чукът му звънеше и по голите му гърди се стичаше пот. През целия си живот Бран не беше виждал толкова много външни хора, дори когато крал Робърт бе дошъл на посещение при баща му.

Постара се да не трепне, когато Ходор се шмугна през една ниска врата. Тръгнаха по дълъг сумрачен коридор. Лято безшумно пристъпваше до тях. От време на време вдигаше глава и очите му светваха мътно като разтопено злато. На Бран му се прииска да го погали, но беше много високо и не можеше да го стигне с ръка.

Божията горичка бе като остров на покоя сред морето от хаос, в каквото се бе превърнал Зимен хребет. Ходор се запровира през гъсто растящите дъбове, букове и смърчове, докато не стигна кроткото езерце край дървото на сърцето. Спря и си затананика. Бран се измъкна, като издърпа тежките си мъртви крака през дупките на плетения кош. Увисна за миг и се люшна, тъмночервените листа го забърсаха по лицето, а Ходор го повдигна и го сложи на гладкия камък до водата.