— Искам да остана малко сам. Ти иди да се топнеш. Иди в езерата.

— Ходор.

Ходор се затътри тежко през дърветата и се скри. Отвъд гората на боговете, под прозорците на дома за гости горещ подземен извор захранваше три езерца. Ден и нощ от водата се вдигаше пара и стената, издигаща се над тях, беше покрита с дебел мъх. Ходор мразеше студената вода и щеше да се дърпа като див котарак ако някой се опиташе да го насапуниса, но с най-голямо удоволствие се киснеше в най-горещото изворче и можеше да стои вътре с часове, и да бълбука със звуците на извора, когато от тъмните дълбини на повърхността изплува някой мехур.

Лято полочи от водата и се кротна до Бран. Той го почеса под муцуната и за миг момче и вълк потънаха в мир. Бран винаги беше обичал гората на боговете, дори преди „онова“, но напоследък тя го привличаше все повече. Дори дървото на сърцето не го плашеше вече. Двете тъмночервени очи, издълбани в белия дънер, го гледаха все така съсредоточено, но по някакъв начин сега той намираше утеха в погледа им. Казваше си, че го гледат боговете, старите богове на Старките и първите хора, и на горските чеда, боговете на неговия баща. Чувстваше се в безопасност пред погледа им и дълбоката тишина на дърветата му помагаше да мисли. След падането си бе мислил много. Мислил беше и беше мечтал, и беше говорил с боговете.

— Моля, направете така, че Роб да не замине — тихичко ги замоли той. Погали с длан хладната водна повърхност и тя се набразди. — Моля, направете така, че да остане. Или ако трябва да замине, нека да се върне не пострадал, с мама, татко и момичетата. И направете така, че Рикон да разбере.

Малкото му братче побесня като зимна фъртуна, когато научи, че Роб ще тръгва на война — ту лееше сълзи, ту кипваше от едното нищо. Отказа да яде, плака и пищя цяла нощ, дори налетя с юмруци на баба Нан, когато тя се опита да му попее, за да го приспи, а на другия ден беше изчезнал. Роб бе вдигнал на крак половината слуги в замъка, за да го намерят, а когато най-сетне го намериха в криптата, Рикон размахваше срещу тях ръждясал железен меч, който бе измъкнал от ръката на някакъв мъртъв крал, а Рошльо им беше изскочил от мрака като някакъв демон със святкащите си зелени очи. Беше ухапал Гейдж по ръката и бе откъснал месо от бедрото на Микен. Наложи се лично Роб с помощта на Сив вятър да го укротят. Сега Фарлън държеше черния вълк окован във вериги в кучкарника, а Рикон се бе разревал още повече, че го лишават от него.

Майстер Лувин бе посъветвал Роб да си остане в Зимен хребет и Бран също го беше умолявал, колкото заради Рикон, толкова и заради себе си, но брат му само поклати непреклонно глава и отвърна:

— Не че искам да замина. Длъжен съм.

Беше си наполовина истина. Все някой трябваше да замине, да задържи Шийката и да помогне на Тъли срещу Ланистърови. Това Бран го разбираше, но защо трябваше да е точно Роб? Брат му можеше да го заповяда на Хол Молън или на Теон Грейджой, или на някой от своите лордове знаменосци. Майстер Лувин го подтикваше да постъпи точно така, но Роб не искаше и да чуе.

— Милорд баща ми никога не би пратил хора да загиват, докато той се крие като последен страхливец в Зимен хребет — бе заявил.

В очите на Бран Роб вече изглеждаше почти непознат — преобразен, като истински владетел, макар още да не бе навършил четиринадесет и да му оставаха още две години, преди да може да се нарече пълнолетен. Дори васалните владетели знаменосци на баща му като че ли го долавяха. Мнозина от тях се бяха опитали да го изпитат, всеки по свой начин. Рууз Болтън и Робърт Гловър бяха настояли да им се възложи честта да поемат бойното командване, първият доста грубо, вторият — с усмивка и като на шега. Дебелата сивокоса Майг Мормон, навлякла мъжки доспехи, каза навъсено на Роб, че е толкова млад, че може да й бъде внук, и че не е негова работа да я командва… но се оказа, че имала внучка, която с най-голяма охота е готова да омъжи за него. Ласкавият лорд Кервин дори беше довел дъщеря си — пълничка и добродушна мома на тридесетина години, която седеше от лявата страна на баща си и не вдигаше очи от блюдото си. Веселякът лорд Хорнууд, владетелят на Рогов лес, нямаше дъщери, но пък поднесе дарове — единия ден кон, на другия — еленски бут, на третия посребрен ловджийски рог и не поиска нищо в замяна… освен някаква си селска твърдина, отнета от баща му, както и правото на лов северно от някакъв си рид, както и позволението да се разправи с Белия рицар, ако милорд благоволи.

Роб отговори на всички с хладна учтивост, съвсем като баща им, и странно как успя да подчини всички на волята си.

А когато лорд Ъмбър, когото хората му наричаха „Големия Джон“ и който не отстъпваше по ръст на Ходор, а в раменете беше два пъти по-широк, заплаши да върне войската си, ако го сложат под командването на „тия от Роговия лес“ или на Кервин в походния строй, Роб му отвърна, че ако толкова държи, спокойно може да го направи.

— А след като приключим с Ланистърови — обеща му той, докато почесваше Сив вятър зад ушите, — ще се върнем на север, ще те извлечем от Цитаделата ти и ще те обесим за измяна.

Големия Джон изруга, захвърли халбата с ейл в огъня и изрева, че Роб бил толкова зелен, че сигурно даже пикаел зелено. Халис Молън понечи да го укроти, но той го събори с един ритник на пода, обърна масата и измъкна от ножницата най-големия и най-грозен меч, който Бран бе виждал. По всички пейки синовете, братята му и заклетите му мечоносци бяха скочили на крака и запосягаха към оръжията си.

Но Роб промълви само една думичка, само едно ръмжене се чу и за едно мигване на окото лорд Ъмбър се намери проснат по гръб, мечът му се търкаляше по пода на три стъпки от него, а от ръката му, там, където Сив вятър бе отхапал двата му пръста, бликаше кръв.

— Милорд баща ми ме е учил, че е смъртен грях да оголваш стомана пред суверена си — каза Роб. — Но навярно искате само да си отрежете месо, нали?

Червата на Бран се обърнаха, когато Големия Джон се изправи и засмука откъснатите си от челюстите на вълчището пръсти… но след това, за негова огромно изумление, огромният мъж се разсмя.

— Месото ти — изрева той — е доста кораво!

Така или иначе, след тази случка Големия Джон стана дясната ръка на Роб, неговият най-предан поддръжник, и гръмогласно разправяше навсякъде и пред всякого, че момчето е истински Старк и че ще е адски добре всички да го слушат, освен ако не им се е дощяло да ги изядат живи.

Все пак същата нощ брат му дойде в спалнята му пребледнял и разтреперан.

— Помислих, че ще ме убие — призна Роб. — Видя ли как само събори Хол, все едно че не беше по-едър от Рикон? Богове, колко се изплаших! А Големия Джон не е най-страшният от тях, само е най-гръмогласният. Лорд Рууз и една дума не казва, само ме гледа и погледът му ме подсеща за онази килия в Страшната крепост, където Болтънови окачват кожите на враговете си.

— Това са само приказки на баба Нан — отвърна му Бран, но в гласа му се прокрадна нотка несигурност. — Нали?

— Не знам. — Роб поклати глава. — Лорд Кервин е решил да вземе дъщеря си на юг с нас. Да му готвела. Теон е сигурен, че някоя нощ ще намеря това момиче под завивките си. Жалко, че… жалко, че татко го няма.

Това бе единственото, за което и тримата бяха съгласни: Бран, Рикон и Роб Владетеля. И тримата искаха татко им да е тук. Но лорд Едард бе на хиляда левги от тях, пленник в някаква тъмница, преследван бежанец, бягащ да спаси живота си — или мъртъв може би.

Изглежда, никой не знаеше със сигурност; всеки новодошъл пътник разказваше различна история и всяка от историите бе по-ужасна от предишната. Главите на гвардейците на баща им, гниели по стените на Червената цитадела, забити на колове. Крал Робърт умрял в ръцете на баща им. Баратеон подложили Кралски чертог на обсада. Лорд Едард избягал на юг с коварния брат на краля Ренли. Аря и Санса били убити от Хрътката. Майка им убила Тирион Дяволчето и овесила тялото му на стените на Речен пад. Лорд Тивин Ланистър тръгнал на поход срещу Орлово гнездо, палел и плячкосвал всичко по пътя си. Един пиян разказвач дори твърдеше, че Регар Таргариен бил възкръснал и събирал огромна войска от древни герои на Драконов камък, за да си върне бащиния трон.