А когато пристигна гарванът с писмото, носещо личния печат на баща им и написано с ръката на Санса, жестоката истина се оказа не по-малко невероятна. Бран никога нямаше да забрави изражението на Роб, когато му заизрежда думите на сестра им.

— Пише, че баща ни подготвял заговор за измяна с братята на краля — каза Роб. — Крал Робърт е мъртъв, а двамата с мама ни викат в Червената цитадела да положим клетва за вярност пред Джофри. Пише, че трябва да сме лоялни и че когато тя се омъжи за Джофри, щяла да измоли да пощади живота на татко. — Пръстите му смачкаха писмото на Санса. — И нищо не казва за Аря. Нищичко, нито една дума! По дяволите! Какво става с това момиче?

Бран се бе смразил отвътре.

— Вълка си е загубила — отвърна плахо, спомняйки си за деня, в който четирима от гвардейците на баща им се бяха върнали от юг с костите на Лейди. Лято, Сив вятър и Рошльо бяха започнали да вият още преди да прекосят подвижния мост, с накъсан, отчаян вой. Под сянката на Първата цитадела имаше старо гробище, с паметни плочи, обрасли с бял лишей, където старите Крале на зимата бяха полагали верните си слуги. Там бяха погребали Лейди, а братята й се мъкнеха между гробовете като неспокойни сенки. Беше заминала на юг и се върнаха само костите й.

Дядо им, старият лорд Рикард, също бе заминал със сина си Брандън, брата на баща им, и с двеста от най-отбраните си мъже. Никой от тях не се беше върнал. А татко им замина на юг с Аря и Санса, с Джори, Хълън и Том Дебелака и останалите, а след това си беше отишла майка им със сир Родрик, и те също така не се върнаха. А сега и Роб се канеше да замине. Не за Кралски чертог, да положи васална клетва, а към Речен пад с меч в ръка. И ако лорд баща им наистина бе пленен, това със сигурност щеше да означава смъртта му. Всичко това плашеше Бран неизразимо.

— Ако Роб замине, грижете се за него — увещаваше Бран старите богове и те го гледаха с кървавочервените очи на дървото на сърцето. — Бдете и за хората му, за Хол и Квент, и другите, за лорд Ъмбър и лейди Мормон, и за всички други лордове. И за Теон също. Бдете над тях и ги пазете невредими, моля ви, богове. Помогнете им да победят Ланистърови, да спасят татко и да го върнат у дома.

Тиха въздишка на вятъра премина през гората на боговете и червените листа се размърдаха и зашепнаха. Лято се озъби.

— Чу ли ги, момче? — чу се глас.

Бран вдигна глава. От другата страна на езерцето стоеше Оша, под клоните на древен дъб, с лице, засенчено от листата. Макар и във вериги, дивачката се движеше безшумно като котка. Лято заобиколи водата, подуши я и високата жена трепна.

— Лято, при мен — извика му Бран. Вълчището я подуши още веднъж, обърна се рязко и тръгна обратно. Бран го прегърна и попита: — Какво търсиш тук?

Не беше виждал Оша, откакто я заловиха във Вълчия лес, но знаеше, че са я пратили да работи в кухните.

— Те са и мои богове — каза Оша. — Оттатък Вала те са единствените богове. — Косата й бе пораснала, кафява и рошава. Придаваше й повече женственост, както и простата рокля от грубо тъкана кафява вълна, която й бяха дали, след като й взеха плетената ризница и кожите. — Гейдж ми дава да идвам да си кажа молитвите, когато имам нужда, аз пък му давам да прави каквото му харесва под полата ми, когато той има нужда. За мен е нищо. Харесва ми мириса на брашно по ръцете му, а и той е по-мил от Стив. — Дивачката се поклони непохватно. — Ей сега се махам. Трябва да изстържа котлите.

— Не. Остани — заповяда й Бран. — Какво имаше предвид с това слушане на боговете?

Оша го изгледа.

— Ти ги помоли нещо и те ти отвръщаха. Отвори си ушите, вслушай се и ще чуеш.

Бран се вслуша, после каза колебливо:

— Чувам само вятъра.

— А кой според теб праща вятъра, ако не боговете? — Тя приседна на брега на езерцето срещу него и оковите й издрънчаха тихо. Микен й бе поставил два метални пръстена над глезените, свързани с тежка верига. Можеше да върви, стига да не прави големи крачки, но не можеше да се катери, нито да се качи на кон. — Виждат те, момче. Чуват думите ти. Това шумолене — то е отговорът им.

— И какво казват?

— Тъжни са. Брат ти няма да получи помощ от тях там, накъдето тръгва. Старите богове нямат власт на юг. Дърветата с ликовете там са изпосечени още преди хиляди години. Как могат да бдят над баща ти, след като нямат очи?

Бран не беше мислил за това. Изплаши се. Щом и боговете не можеха да помогнат на брат му, каква надежда имаше? А може би Оша не ги чуваше добре. Той кимна и се помъчи отново да се вслуша. Стори му се, че този път долови тъга, но нищо повече.

Шумоленето се усили. Бран чу приглушени от шумата по земята стъпки и тихо тананикане, и скоро между дърветата се появи Ходор, гол-голеничък и усмихнат.

— Ходор!

— Сигурно е чул гласовете ни — каза Бран. — Ходор, забравил си си дрехите.

— Ходор — съгласи се Ходор.

Беше мокър и от покритото му с кафяви косми, гъсти като животинска козина тяло се вдигаше пара. Мъжеството му, дълго и тежко, се полюшваше между краката му.

Оша го изгледа с кисела усмивка.

— Но това му се вика голям мъж. Този ако няма великанска кръв в жилите си, значи аз съм кралицата.

— Майстер Лувин казва, че великани няма. Всички били измрели, както и горските чеда. От тях са останали само стари кости в земята, които хората намират понякога, когато я обръщат с плуговете си.

— Ти твоя майстер Лувин го прати отвъд Вала — каза Оша. — Тогава ще види той великани, или те сами ще го намерят. Брат ми уби една от тях. Десет стъпки беше висока, и недорасла при това. Знае се, че порастват до дванайсет-тринайсет стъпки. Страшни са, да знаеш, само косми и зъби, а жените им са с бради също като мъжете, тъй че не можеш ги различи. Женските понякога си взимат мъже от човешкия род за любовници, оттам идат полукръвните. По-трудно е с жените, които хванат. Мъжете им са толкова големи, че те разкъсват, за да ти направят дете. — Оша се ухили. — Но ти не разбираш какво ти говоря, нали, момче?

— Разбирам аз — настоя Бран. Знаеше нещичко за сношаването: беше виждал кучета из двора, веднъж бе наблюдавал как един жребец се качи на кобила. Погледна Ходор. — Върни се да си вземеш дрехите, Ходор. Облечи се.

— Ходор.

Гигантът се скри под ниско надвисналите клони.

„Наистина е ужасно голям“ — помисли Бран.

— Наистина ли отвъд Вала има великани? — попита той колебливо.

— Великани, че и много по-страшни работи, господарче. Опитах се да го кажа на брат ти, когато ме разпитваше. На него, на майстера ви и на онова момче, дето все се усмихва, Грейджой. Студените ветрове се надигат и хората напускат топлите си огнища и повече не се връщат… или ако се връщат, вече не са хора, а плътеници със сини очи и студени черни ръце. Защо според теб побягнах на юг със Стив и Хали, и другите глупци? Манс си мисли, че ще ги срази, сякаш белите бродници не са нищо повече от войници, но какво ли знае той? Може колкото си ще да се нарича „Крал отвъд Вала“, но е само поредният стар черен гарван, отлетял от Кулата на сянката. Никога не е опитвал вкуса на зимата. Аз съм родена там, момче, също като майка ми и нейната майка преди нея, и нейната майка преди, родена съм от Волния народ. Помним ние. — Оша стана и веригите й издрънчаха. — Опитах се да го кажа на брат ти, младото лордче, като го видях на двора. „Милорд Старк“, викнах му, най-почтително, но погледът му мина през мен, а онзи потен главанак Големия Джон ме изхвърли от пътя му. Така да бъде. Ще си нося железата и ще си държа езика. Човек, който не може да слуша, не може да чуе.

— На мен го кажи. Роб ще ме послуша, сигурен съм.

— Тъй ли? Ще видим. Това му кажи, милорд. Кажи му, че пътят, по който е решил да тръгне в поход, е грешен. На север трябва да поведе мечовете си. На север, не на юг. Чу ли ме?

Бран кимна.

— Ще му кажа.

Но вечерта, по време на пира в Голямата зала, Роб не беше с тях. Заръча да му отнесат храната в солария с лорд Рикард, Големия Джон и другите васални лордове знаменосци, за да съставят окончателния план за предстоящия дълъг поход. Оставиха на Бран да заеме челното място на масата и да поеме ролята на домакин на синовете и приятелите на лорд Карстарк. Те вече бяха заели местата си, когато Ходор внесе на гърба си Бран в залата и коленичи до високия стол. Двама от слугите му помогнаха да излезе от коша. Бран усети погледите на всички в залата. Беше съвсем притихнала.