Катерицата придаде малко вкус на яхнията. Тирион пусна меха си с вино да обикаля в кръг, докато и Йорен не се размекна. Един по един спътниците се заприбираха по колибите си да спят. Остана само Джон Сняг, комуто се падаше първото нощно бдение.

Тирион, както винаги, се оттегли последен. Когато пристъпи да влезе в колибата, издигната от двамата му телохранители, спря и погледна Джон Сняг. Момчето седеше до огъня и се взираше в пламъците. Лицето му бе спокойно, но някак вкочанено. Тирион Ланистър се усмихна тъжно и влезе да поспи.

Нед и момичетата бяха заминали вече от осем дни, когато майстер Лувин дойде една нощ при нея в болничната стая на Бран, понесъл лампа за четене и книгите със сметките.

— Крайно време е да ги прегледате, милейди — каза той. — Сигурен съм, че ще искате да разберете колко ни струва това кралско посещение.

Кейтлин погледна Бран в болничното легло и отметна кичура, паднал на челото му. Забеляза, че косата му е пораснала много дълга. Скоро трябваше да я подстриже.

— Не ми трябва да гледам сметки, майстер Лувин — отвърна тя, без да откъсва очи от Бран. — Знам какво ни струва посещението. Приберете си книгите.

— Милейди, свитата на краля се радваше на здравословен апетит. Трябва да възстановим запасите си преди да…

Тя го прекъсна.

— Казах, приберете си книгите. Стюардът ще се погрижи за нуждите ни.

— Нямаме стюард — припомни й майстер Лувин. „Като малък сив плъх“, каза си тя. Нямаше да я остави. — Пули замина на юг да организира домакинството на лорд Едард в Кралски чертог.

Кейтлин кимна разсеяно.

— О, да. Помня.

Бран изглеждаше блед. Тя се зачуди дали да не преместят леглото му под прозореца, за да хваща утринното слънце.

Майстер Лувин постави лампата в нишата до вратата и нагласи фитила.

— Има няколко назначения, които изискват спешното ви внимание, милейди. Освен от стюард, имаме нужда от командир на гвардията на мястото на Джори, нов конемай…

Тя рязко се извърна към него.

— Конемайстор? — Гласът й изплющя като камшик.

Майстерът се стъписа.

— Да, милейди. Хълън замина на юг с лорд Едард, така че…

— Синът ми лежи тук осакатен и умиращ, Лувин, а ти искаш от мен да обсъждаме новия конемайстор? Наистина ли си въобразяваш, че ме интересува какво става в конюшните? Наистина ли си мислиш, че ме интересува ей толкова? По-скоро ще изкормя всички коне в Зимен хребет с двете си ръце, ако това ще отвори очите на Бран, разбра ли? Разбра ли?

Той сведе глава.

— Да, милейди. Но назначенията…

— Аз ще направя назначенията — каза Роб.

Кейтлин не беше усетила влизането му, но ето че стоеше на прага и я гледаше. Тя внезапно осъзна, че се е разкрещяла, и се изчерви от срам. Какво й ставаше? Толкова бе уморена и главата непрекъснато я болеше…

Майстер Лувин се обърна към сина й:

— Приготвих списък на тези, които може би ще пожелаете да обсъдим за свободните длъжности. — Извади от ръкава си лист хартия и го връчи на Роб.

Синът й погледна имената. Кейтлин разбра, че е дошъл отвън. Бузите му се бяха зачервили от студа и вятърът бе разрошил косата му.

— Подходящи са — каза той. — Ще поговорим за това утре. — Върна му списъка.

— Много добре, милорд. — Листът отново се скри под ръкава.

— Сега ни оставете — каза Роб. Майстер Лувин се поклони и излезе. Роб затвори вратата и се обърна към Кейтлин. Носеше меч на кръста. — Какво правите, майко?

Кейтлин винаги беше смятала, че Роб прилича на нея. Също като Бран и Санса притежаваше цветовете на Тъли — кестенявата коса и сините очи. Но сега за пръв път долови в лицето му нещо от Едард Старк, нещо сурово и кораво като самия север.

— Какво правя? — повтори тя озадачена. — Как можеш да ме питаш така? Какво си мислиш, че правя? Грижа се за брат ти, това правя. Грижа се за Бран.

— Така ли наричате това? Не сте оставили стаята на Бран, откакто пострада. Дори не дойдохте при портата, когато татко и момичетата заминаха на юг.

— Сбогувах се с тях тук и гледах как тръгват, от онзи прозорец. — Беше молила Нед да не тръгва. Не и сега, не и след това, което се бе случило. Нима не разбираше, че сега всичко се бе променило? Без полза. Нямал избор, отговори й той и тръгна. Избра. — Не мога да го оставя дори за миг. Не и след като всеки миг може да се окаже последният му. Трябва да съм с него, ако… ако… — Хвана отпуснатата ръка на сина си и пръстите й се плъзнаха между неговите. Толкова крехък и отслабнал беше, сила не беше останала в ръката му, но още усещаше топлината на живота през кожата му.

Гласът на Роб омекна.

— Той няма да умре, майко. Майстер Лувин казва, че най-опасното е минало.

— А ако майстер Лувин греши? Ако Бран има нужда от мен, а аз не съм тук?

— Рикон има нужда от теб — рязко отвърна Роб. — Той е само на три и не разбира какво става. Мисли си, че всички са го изоставили, затова върви подир мен по цял ден, стиска ме за крака и плаче. Не знам какво да правя с него. — Замълча и захапа долната си устна, както правеше като малък. — Майко, аз също имам нужда от теб. Опитвам се, но не мога… не мога да се справя сам. — Гласът му се скърши и Кейтлин чак сега си спомни, че е само на четиринадесет. Прииска й се да стане и да отиде при него, но Бран все още я държеше и тя не можеше да помръдне.

Отвън под кулата зави вълк. Кейтлин потръпна.

— На Бран е.

Роб отвори прозореца и нощният въздух нахлу в душната стаичка. Воят се усили. Кух и студен вой, пълен с печал и мъка.

— Недей — каза тя. — Бран има нужда от топло.

— Има нужда от песента им — отвърна Роб. А някъде навън в Зимен хребет зави втори вълк и воят му се сля с първия. После трети, по-наблизо. — Рошльо и Сив вятър — каза Роб, щом трите вълчи гласа започнаха да извисяват и да глъхнат в хор. — Ако се вслушаш внимателно, можеш да ги различиш.

Кейтлин трепереше. Беше от скръбта, от студа и от воя на вълчищата. Нощ след нощ воят, студът и самотата на празния замък, и все така, все едни и същи, а момчето й лежеше тук пребито — най-сладкото й дете, най-милото. Бран, който толкова обичаше да се смее, да се катери и да мечтае за рицарството. Всичко беше свършило вече, тя никога повече нямаше да чуе смеха му. Изхлипа, издърпа ръката му и запуши уши да заглуши ужасния вой.

— Накарай ги да спрат! Не мога да понасям повече! Накарай ги да спрат, да спрат! Убий ги, ако трябва, само ги накарай да спрат!

Не помнеше как бе паднала на пода, но беше там и Роб я вдигаше, държеше я в силните си ръце.

— Не бой се, майко. Те няма да му навредят. — Помогна й да стигне до тясното легло в ъгъла на болничната стая. — Сега затвори очи — тихо каза синът й. — Отдъхни. Майстер Лувин казва, че почти не си спала след падането на Бран.

— Не мога — проплака тя. — Боговете да ми простят, Роб, но не мога! Ами ако той умре, докато спя, ако умре, ако умре…

Вълците още виеха. Тя изпищя и отново запуши ушите си.

— О, богове, затвори прозореца!

— Ако ми се закълнеш, че ще поспиш. — Роб отиде до прозореца, но когато посегна към капаците, към скръбния вой на вълчищата се прибави друг звук. — Псета — каза той и се вслуша. — Лаят всички кучета. Никога досега не са го правили… — Дъхът на Кейтлин секна в гърлото й. Когато вдигна очи, лицето му беше пребледняло на светлината на лампата. — Пожар! — прошепна Роб.

„Пожар — помисли си тя и след това: — Бран!“

— Помогни ми — каза тя настойчиво и се изправи. — Помогни ми с Бран.

Роб сякаш не я чу.

— Гори кулата на библиотеката.

Кейтлин видя мятащите се червени светлини през отворения прозорец и се отпусна облекчено. Бран беше в безопасност. Библиотеката беше от другата страна на откритата полоса и пожарът не можеше да стигне до тях.

— Слава на боговете — прошепна тя.

Роб я изгледа така, сякаш бе полудяла.

— Мамо, ти остани тук. Ще се върна веднага, щом загасим пожара.

И хукна навън. Тя чу как извика на стражите и как тримата се втурнаха по коридора и затрополиха по стълбите.