— Не меча ви искам, сир — отвърна му тя. — Върнете баща ми и брат ми Едмур. Върнете дъщерите ми. Върнете съпруга ми.

— Боя се, че и тях съм забутал.

— Жалко — промълви хладно Кейтлин.

— Убий го, Роб — подкани Теон Грейджой. — Отсечи му главата.

— Не — отговори синът й и свали окървавената си ръкавица. — По-полезен ни е жив, отколкото мъртъв. А и милорд баща ми никога не е понасял убийството на пленници след битка.

— Умен човек — каза Джайм Ланистър. — И доблестен.

— Отведете го и го оковете — каза Кейтлин.

— Направете каквото каза милейди майка ми — заповяда Роб, — и се погрижете около него да има силна стража. Лорд Карстарк ще поиска да види главата му набучена на пика.

— Това е сигурно — съгласи се Големия Джон и махна с ръка.

Отведоха Ланистър да го вържат и да го оковат.

— Защо лорд Карстарк ще иска да го види мъртъв? — попита Кейтлин.

Роб извърна глава към дърветата, със същия умислен израз, който толкова често се четеше на лицето на Нед.

— Той… той ги уби…

— Синовете на лорд Карстарк — обясни Галбарт Гловър.

— И двамата — каза Роб. — Торен и Едард. Също и Дарин Рогов лес.

— Никой не може да вини Ланистър за храбростта му — каза Гловър. — Когато разбра, че губи, събра най-приближените си и си проби с бой път през долината, надявайки се да се добере до лорд Роб и да го посече. И за малко щеше да успее.

— Меча си го забута в гърлото на Едард Карстарк, след като отсече ръката на Торен и разцепи черепа на Дарин Рогов лес — каза Роб. — През цялото време ме викаше. Ако не се бяха опитали да го спрат…

— Тогава аз щях да нося траур вместо лорд Карстарк — каза Кейтлин. — Твоите мъже са направили това, за което ти се заклеха, Роб. Умрели са, защитавайки своя суверен. Скърби за тях. Почети ги за тяхната доблест. Но не сега. Сега нямаш време за скръб. Може да си отсякъл главата на змията, но три четвърти от тялото й все още се е увило около замъка на баща ми. Спечелил си една битка, но не и войната.

— Но каква битка! — каза въодушевен Теон Грейджой. — Милейди, кралството не е виждало такава победа от Полето на огъня. Кълна се, Ланистърови изгубиха по десет мъже срещу всеки един паднал наш. Взехме в плен близо сто рицари. Лорд Уестърлинг, лорд Бейнфорт, сир Тарт Грийнфилд, лорд Естрен, сир Титос Бракс, Малор Дорнеца… и трима Ланистър освен Джайм, племенници на самия лорд Тивин, двама от синовете на сестра му и един на мъртвия му брат…

— А лорд Тивин? — прекъсна го Кейтлин. — Случайно да сте заловили лорд Тивин, Теон?

— Не — отговори Грейджой, хванат натясно.

— Докато не заловите него, тази война не е свършила.

Роб вдигна ръка и избута сплъстената коса от очите си.

— Майка ми е права. Все още ни чака Речен пад.

Мухите кръжаха около хал Дрого, крилцата им бръмчаха с ниско, настойчиво и усилващо се жужене, едва доловимо за слуха и изпълващо Дани със смъртен страх.

Слънцето беше високо и безмилостно. Зноят се вдигаше на вълни от каменните била на ниските хълмове. Потта се стичаше като тънък пръст бавно в междата на двете й издути гърди. Чуваше се само непрестанното „клоп, клоп“ на конските копита, ритмичният звън на звънчетата в косата на Дрого и далечни гласове зад тях.

Дани гледаше мухите.

Големи бяха като пчели, тлъсти, червеникави и лъскави. Дотраките ги наричаха „кръвни мухи“. Живееха в тресавища и застояли води, смучеха човешка кръв, както и конска, а яйцата си снасяха по мъртъвци и умиращи. Дрого ги мразеше. Щом някоя се приближеше до него, ръката му изплющяваше рязко и се стягаше около нея. Не пропускаше нито една. Задържаше мухата в огромния си юмрук достатъчно дълго, за да се чуе отчаяното й жужене. След това свиваше пръсти и когато отвореше отново ръката си, от мухата оставаше само червено петно.

Сега една пълзеше по задницата на жребеца му и конят яростно въртеше опашка, за да я прогони. Другите се трупаха около Дрого все по-близо и по-близо. Халът остана безучастен. Очите му се бяха приковали в далечните кафяви хълмове, юздите лежаха отпуснати в ръцете му. Под пъстрия му кожен елек пласт от палмови листа и кал покриваше раната на гръдта му. Наложили му го бяха билкарките. Лапата на Мирри Маз Дуур сърбеше и пареше и той я съдра преди няколко дни, проклинайки майги. Лапата от кал беше много по-успокояваща, а билкарките му направиха и маков сок. Беше го пил обилно последните няколко дни, а когато не стигнеше маковият сок, заменяше го с вино или пък с ферментирало кобилешко мляко и лютива бира.

Но храна докосваше рядко, а нощем се мяташе и стенеше. Дани виждаше добре колко изпито е станало лицето му. Рего също бе станал неспокоен в корема й, риташе като жребец, но и това не будеше интереса на Дрого както по-рано. Всяка заран очите й съзираха нови бръчки на болка по лицето му, щом той се събудеше от безпокойния си сън. А и тази тишина. Плашеше я. Откакто бяха тръгнали призори, дума не беше й казал. Щом тя го заговореше, не получаваше отговор, освен да изпъшка, и то чак някъде по пладне.

Една от кръвните мухи кацна върху голата кожа на рамото на хала. Друга закръжи, лепна се на шията му и запълзя към устата. Хал Дрого се олюля на седлото, звънчетата звъннаха, а жребецът продължи лениво напред.

Дани сръга среброто с пети и го приближи.

— Повелителю мой — промълви тя. — Дрого. Мое слънце и звезди.

Той сякаш не я чу. Мухата кръвница пропълзя по увисналите мустаци и спря на бузата му, на сгъвката до носа.

— Дрого! — ахна Дани. Протегна се непохватно и го докосна по ръката.

Хал Дрого залитна в седлото, бавно се наклони и тялото му тежко се смъкна от коня. Мухите мигом се разпръснаха, а след това отново закръжиха и накацаха по него.

— Не! — изохка Дани и спря. Забравила за издутия си корем, скочи от среброто и се затича.

Тревата беше кафява и суха. Дрого извика от болка и Дани коленичи до него. Дъхът му излизаше хриплив от гърлото. Погледна я. И не я позна.

— Конят ми — изохка. Дани прогони тлъстите мухи от гърдите му и смаза една. Под пръстите й кожата му пареше.

Кръвните ездачи на хала яздеха малко зад двамата. Тя чу как Хаго им извика и подкараха в галоп. Кохоло скочи от коня и коленичи.

— Кръв на кръвта ми.

Другите останаха по седлата си.

— Не — простена хал Дрого в прегръдката на Дани. — Трябва язди. Язди трябва.

— Не.

— Падна от коня си — промълви Хаго, свел очи. Широкото му лице остана безизразно, но гласът му натежа оловен.

— Не бива да казваш това — спря го Дани. — Ездата за днес ни стига. Ще вдигнем стана си тук.

— Тук? — Хаго се огледа. Околността бе кафява, суха и враждебна. — Тук не е за стан.

— Жена не може да ни заповядва да спрем — намеси се Кото. — Дори халееси.

— Ще стануваме тук — повтори Дани. — Хаго, кажи им, че хал Дрого е заповядал. Ако някой попита защо, кажи им, че времето ми наближава и не мога да продължа. Кохоло, доведи роби, трябва да вдигнат шатрата на хал Дрого веднага. Кото…

— Не можеш да ми заповядваш, халееси — прекъсна я Кото.

— Намери Мирри Маз Дуур — продължи тя. Божията жена трябваше да върви след тях с останалите Агнешки хора, сред дългата колона от роби. — Доведи я при мен със сандъка й.

Кото я изгледа с гняв, с очи като кремъци.

— Майги — изсъска през зъби. — Това няма да го направя.

— Ще го направиш — каза Дани. — Или щом Дрого се събуди, ще разбере, че не ми се подчиняваш.

Вбесен, Кото препусна назад, стиснал устни от яд… но Дани знаеше, че ще се върне с Мирри Маз Дуур, колкото и да не му харесва.

Робите вдигнаха шатрата на хал Дрого под разядените зъбери на издадената над ниското било черна канара, чиято сянка убиваше донякъде зноя на следобедното слънце. При все това бе душно под тънкия саван от пясъчна коприна, когато Ирри и Дорея помогнаха на Дани да внесат Дрого. Върху земята бяха проснали дебели килими, по ъглите бяха пръснали възглавнички. Ерое, плахото момиче, което Дани бе спасила, нагласи и един мангал. Положиха Дрого върху мека постеля.