— Не — промърмори той на Общата реч. — Не… не. — Само това каза, само това, изглежда, можеше да изрече.

Дорея откопча широкия му колан с медальоните и свали елека и кожените му гащи, а Джикуи коленичи до краката му да развърже сандалите му. Ирри поиска да остави входното платнище на шатрата вдигнато, за да влиза въздух, но Дани й забрани. Нямаше да допусне някой да го види такъв, изнемощял и в полусвяст. Когато дойде нейният хас, тя ги накара да останат да пазят отвън.

— Никого да не пускате без мое позволение — каза на Джоко. — Никого.

Ерое зяпна уплашена лежащия Дрого и прошепна:

— Той умира.

Дани я зашлеви.

— Халът не може да умре. Той е баща на жребеца, който яха света. Косата му никога не е рязана. Той още носи звънците, дадени от баща му.

— Халееси — промълви Джикуи. — Той падна от коня си.

Трепереща, с очи плувнали в сълзи, Дани извърна глава. „Падна от коня си!“ Вярно беше, тя го видя, видяха го и кръвните ездачи, и несъмнено слугините й и мъжете на хаса й също. Не можеха да го скрият и Дани знаеше какво означава това. Хал, който не може да язди, не може да води. А Дрого бе паднал от коня си.

— Трябва да го изкъпем — каза тя непреклонно. Не можеше да си позволи отчаяние. — Ирри, заръчай веднага да донесат ваната. Дорея, Ерое, намерете вода. Студена да е, той целият гори.

Робите наместиха тежката бронзова вана в единия ъгъл на шатрата. Когато Дорея донесе първата делва с вода, Дани намокри една копринена кърпа и я постави на челото на Дрого. Очите му гледаха в нея, но не я виждаше. Щом устните му се разтвориха, от тях не излезе дума, а стон.

— Къде е Мирри Маз Дуур? — запита тя.

— Кото ще я намери — отвърна Ирри.

Слугите напълниха ваната с хладка вода с миризма на сяра, а после сипаха в нея шишенца горчиво масло и счукани листи мента. Докато гласяха банята, Дани тромаво коленичи до своя господар съпруг, с издутия си корем с тяхното дете вътре. Разплете с неспокойни пръсти плитката му както тогава, в първата нощ, когато той я облада под звездите. Звънчетата му подреди отстрани грижливо, едно по едно. Каза си, че ще си ги поиска, когато се съживи.

В шатрата лъхна свеж въздух и главата на Аго се показа през процепа на коприната.

— Халееси — каза. — Андалът дойде. Моли да го пуснем в шатрата.

„Андал“ дотраките наричаха сир Джора.

— Да — отвърна тя и се надигна тромаво. — Пуснете го.

На рицаря разчиташе. Никой друг нямаше да знае по-добре от него какво да се направи.

Сир Джора Мормон влезе. В свирепия южен зной носеше широки торбести гащи от пясъчна коприна и рязани на пръстите сандали, чиито връзки стигаха до коленете. Ножницата на меча висеше от колана от усукани конски косми. Гърдите му под избелелия елек бяха голи, кожата му бе почервеняла от слънцето.

— Мълвата се носи от уста на уста из целия халазар — рече той. — Разправят, че хал Дрого паднал от коня си.

— Помогни му — замоли го Дани. — Заради обичта, която казваш, че храниш към мен, помогни му още сега.

Рицарят коленичи до нея. Загледа се в Дрого продължително и мрачно, после обърна очи към Дани.

— Отпрати слугините си.

Без дума да каже, със стегнато от страх гърло, Дани махна с ръка и Ирри подкара другите момичета навън.

След като останаха сами, сир Джора извади камата си. Умело, с удивителна за толкова едър мъж деликатност започна да стърже почернелите листа и спечената кал от гърдите на Дрого. Лапата се беше спекла като калните стени на Агнешките хора, и също като тях лесно се цепеше. Сир Джора чупеше сухата кал с ножа, отлепяше люспите от плътта и едно по едно белеше листата. От раната се вдигна гнусна, сладникава миризма, толкова силна, че за малко да я задави. Листата се бяха спекли от кръв и гной, а гръдта на Дрого бе черна и лъскава от развалата.

— Не — зашепна Дани и сълзите потекоха по бузите й. — Моля те, недей, боговете дано да ме чуят, не.

Хал Дрого се мяташе, бореше се с някакъв невидим враг. Черна кръв, бавна и гъста, се стичаше от зейналата рана.

— Твоят хал си е почти умрял, принцесо.

— Не, не може да умре, не трябва да умира, това е само едно порязване. — Дани взе в шепи голямата му мазолеста длан и я стисна. — Няма да му позволя да умре…

Сир Джора отвърна с горчив смях.

— Халееси или кралица, заповед като тази е извън властта ти. Спести сълзите си, дете. Утре го оплачи, или след година. За скръб нямаме време. Трябва да тръгнем, и то бързо, преди да е умрял.

Дани го погледна объркана.

— Да тръгваме? Къде да тръгваме?

— За Асшаи, мен ако питате. Намира се далече на юг, в края на познатия свят и разправят, че е голямо пристанище. Ще намерим кораб да ни закара до Пентос. Но не се заблуждавай, пътуването ще е трудно. Можеш ли да разчиташ на своя хас? Дали биха дошли с нас?

— Хал Дрого им заповяда да пазят живота ми — отвърна несигурна Дани. — Но ако той умре… — Докосна с длан издутия си корем. — Не разбирам. Защо трябва да бягаме? Аз съм халееси. Нося наследника на Дрого. Той ще бъде хал след Дрого…

Сир Джора я изслуша навъсено.

— Принцесо, чуй ме. Те се прекланяха пред силата на Дрого и нищо друго. Отиде ли си, Джако и Поно, и другите кос ще се бият за мястото му, а този халазар ще се пръсне. Победителят няма да иска съперници. Момчето ще го отнемат от гърдите ви в мига, в който се роди. На псетата ще го дадат…

Дани се сви ужасена и проплака:

— Но защо? Защо ще убиват едно невръстно дете?

— Той е син на Дрого, а стариците казват, че той ще е жребецът, който яха света. Предречено е. По-добре да убият детето, отколкото да рискуват да познаят яростта му, когато порасте.

Детето в нея изрита, сякаш го чу. Дани си спомни разказа на Визерис за онова, което бяха сторили псетата на Узурпатора с децата на Регар. Синът му също бил бебе, а го изтръгнали от гърдите на майка му и пръснали главичката му в стената. Нрави човешки.

— Сина ми няма да докоснат! — извика тя. — Ще заповядам на своя хас да го пази, а кръвните ездачи на Дрого ще…

Сир Джора я хвана за раменете.

— Кръвният ездач умира заедно със своя хал. Знаеш го много добре, чедо. Ще ни отведат във Вее Дотрак, това ще е последният дълг в живота им… а щом го изпълнят, ще поемат след Дрого към земите на нощта.

Дани не искаше да се връща във Вее Дотрак и да преживее остатъка от живота си сред онези ужасни старици, но знаеше, че рицарят казва истината. Дрого беше за нея много повече от слънце и звезди; той бе щитът, който я пазеше невредима.

— Няма да го оставя — заяви тя с отчаяна непреклонност — Няма.

Платното на входа се разлюля и тя се обърна. Мирри Маз Дуур влезе и се поклони. Мъчителните дневни преходи, безспирното кретане след халазар я бяха изнурили. След нея влязоха Кото и Хаго, понесли обкования сандък на божията жена. Когато кръвните ездачи видяха раната на Дрого, сандъкът се изплъзна от пръстите на Хаго и падна с трясък върху пода на шатрата, а Кото избълва толкова мръсна ругатня, че чак въздухът сякаш завоня.

Мирри Маз Дуур огледа Дрого с мъртвешки безизразно лице.

— Раната е забрала.

— Това е твоя работа, майги — изсъска Кото. Пестникът на Хаго изплющя през лицето на Мирри и я повали на земята. А после двамата я заритаха с ярост.

— Спрете! — изкрещя Дани.

Кото издърпа Хаго настрана с думите:

— Майги не заслужава ритниците. Изведи я. Ще я разпънем на земята да я качва всеки мъж, който мине край нея. И като я оправят всички, и псетата да й го набутат. Язовците да й разкъсат червата и враните да изкълват очите й. Мухите от реката да си снесат яйцата в утробата й, и гной да пият от скапаните й цици… — Зарови коравите си като желязо пръсти в меката плът под мишницата на божията жена и я изправи на крака.

— Не — каза Дани. — Няма да позволя да пострада.

Устните на Кото се изпънаха и оголиха кафявите му зъби в зла усмивка.

— Не? Ти ми казваш не? Моли се и теб да не разпънем до твоята майги. Ти го направи това с нея.