Сир Джора пристъпи с извадения си от ножницата дълъг меч и застана помежду им.

— Обуздай си езика, кръвни ездачо. Принцесата все още е халееси.

— Само докато кръвта на моята кръв е жив — отвърна на рицаря Кото. — Умре ли той, тя е нищо.

Нещо в сърцето на Дани се вкочани.

— Преди да бъда халееси, аз съм кръвта на дракона. Сир Джора, извикай моя хас.

— Не — рече Кото. — Ще си идем. Засега… халееси. — Хаго излезе след него от шатрата навъсен.

— Тоя не ви мисли доброто, принцесо — каза Мормон. — Дотраките казват, че човек и неговите кръвни ездачи живеят един живот, а Кото вече вижда края му. Мъртвецът няма страх.

— Никой не е умрял — каза Дани. — Сир Джора, може би ще ви потрябва оръжието. Сложете си доспехите. — По-уплашена беше, отколкото смееше да признае. Дори на себе си.

Рицарят отвърна с поклон.

— Както кажете. — И закрачи към изхода.

Дани се обърна към Мирри Маз Дуур. Жената я гледаше напрегнато.

— Значи за втори път ме спаси.

— А сега ти трябва да спасиш него — каза Дани. — Моля те…

— Робиня не се моли — отвърна рязко Мирри. — Казва й се. — Пристъпи към горящия в постелята си Дрого и се взря продължително в раната му. — Дали ще помолиш, или заповядаш, все едно. Знахарското изкуство не ще му помогне. — Халът беше затворил очи. Тя отвори с пръсти едното. — Затъпявал е болката с маковия сок.

— Да — призна Дани.

— Лапа направих от люто семе и живовляк, увих я с агнешка кожа…

— Каза, че му гори. Разкъса я. Билкарките му сложиха друга, мокра, успокои го.

— Да, гореше. Голяма е знахарската магия на огъня, дори кьосавите ви мъже го знаят.

— Сложи му друга лапа — замоли я Дани. — Този път ще се погрижа да я носи.

— Времето за това свърши, господарке — каза Мирри. — Единственото, което мога да сторя сега, е да облекча черния път пред него, тъй че да потегли без болка към земите на нощта. Утре по съмнало ще си е отишъл.

Думите й срязаха Дани в гърдите като нож. Какво беше сторила, та да са толкова жестоки боговете? Най-сетне бе намерила безопасно за себе си място, Най-сетне бе опитала вкуса на обичта и надеждата. Най-сетне бе тръгнала към дома си. А сега всичко да загуби…

— Не — примоли се тя. — Спаси го и ще те освободя, кълна се. Трябва да знаеш някакъв начин, магия някаква, някакво…

Мирри Маз Дуур се отпусна на пети и изгледа Денерис с очи, черни като нощта.

— Има едно заклинание. — Изрече го тихо, едва чуто. — Но е трудно, господарке, и е черно. Някои биха казали, че смъртта е по-чиста пред него. В Асшаи го научих, и скъпо платих за урока. Учител ми беше кръвомаг от Земята на сенките.

Дани изстина.

— Значи наистина си майги…

— Тъй ли? — усмихна се Мирри Маз Дуур. — Сега само една майги може да спаси ездача ти, сребърна ми господарке.

— Друг начин няма ли?

— Няма.

Хал Дрого изохка и тя потръпна.

— Направи го. — Устата й го изрекоха сами. Не можеше да се поддаде на страха; беше кръвта на дракона. — Спаси го.

— Има цена — предупреди я божията жена.

— Ще получиш злато, коне, каквото поискаш.

— Не става дума за злато и коне. Магията е кървава, господарке. Само смърт може да изплати живот.

— Смърт? — Дани се сви и се загърна с ръце да се защити. — Моята ли смърт?

Каза си, че ще умре за него, ако потрябва. Носеше в жилите си драконова кръв, не можеше да се плаши от смъртта. Брат й Регар бе умрял заради жената, която бе обичал.

— Не — каза Мирри Маз Дуур. — Не твоята смърт, халееси.

Дани потръпна от облекчение.

— Направи го.

Майги кимна.

— Както казвате, така ще бъде. Халееси, повикайте слугите си.

Хал Дрого вяло потръпна в ръцете на Ракаро и Кваро, понесли го да го поставят в медната вана.

— Не — промълви той. — Не. Язди. — Щом го потопиха в хладката вода, и сетните му сили сякаш се изцедиха от него.

— Коня му доведете — заповяда Мирри Маз Дуур. И го направиха. Джого въведе едрия червен жребец в шатрата. Животното подуши миризмата на смърт, зацвили, изправи се на задните си крака и завъртя очи. Трима мъже трябваше да го удържат.

— Какво ще правиш? — попита я Дани.

— Кръвта ни трябва — отвърна Мирри. — Така става.

Джого направи крачка назад с ръка на своя аракх. Шестнадесетгодишен младок, тънък като камшик, нищо не го плашеше, веселяк с мъха на първите мустаци едва-едва набол на горната му устна. Падна пред нея на колене.

— Халееси — замоли я Джого, — Не прави това! Позволи ми да убия тази майги!

— Убиеш ли я, ще убиеш своя хал — рече Дани. — Това е кръвна магия.

— Запретена е.

— Аз съм халееси и аз казвам кое е забранено. Във Вее Дотрак хал Дрого закла жребец и аз изядох сърцето му, за да даде на сина ни сила и храброст. Това е същото. Същото.

Жребецът зарита и се изправи на задните си крака, докато Ракаро, Кваро и Аго го теглеха към бронзовата вана, в която като мъртвец лежеше техния хал, и се сипеха гной и кръв от смъртната рана, и мърсяха водата. Мирри Маз Дуур монотонно занарежда слова на език, който Дани не знаеше, а в ръката й се появи нож. Дани така и не видя откъде се появи. Изглеждаше стар, изкован от червен бронз, с форма на лист, а острието — покрито с древни глифове. Майги преряза с него гърлото на жребеца, под благородната глава, а конят изцвили, затрепера и кръвта швирна от него буйночервена. Щеше да рухне, но мъжете от нейния хас го задържаха.

— На коня силата в ездача му да влезе — заприпява Мирри, докато конската кръв се изливаше във ваната на Дрого. — На звяра силата в човека да влезе.

Джого я гледаше с ужас и се бореше да удържи тежестта на издъхващото животно, със страх да не докосне мъртвата плът, но и със страх да не я изпусне. „Само един кон“ — помисли Дани. Щом можеше да откупи живота на Дрого със смъртта на един кон, готова бе да заплати хиляда пъти повече.

Когато оставиха жребеца да падне, водата бе станала тъмночервена, а от Дрого се виждаше само лицето. Мирри Маз Дуур нямаше нужда от плътта.

— Изгорете го — каза им Дани.

Знаеше, че така се прави. Когато умреше мъж, убиваха коня му и го поставяха до покойника на погребалната клада, за да го отнесе към земите на нощта. Мъжете на нейния хас извлякоха трупа от шатрата. Кръвта беше оцапала всичко. Дори по стените от пясъчна коприна имаше кървави петна, а постелките под нозете им бяха черни и мокри.

Запалиха мангали. Мирри Маз Дуур хвърли някаква червена прах върху въглените. Замириса на силни подправки; мирисът беше приятен, но Ерое изхлипа и побягна, а сърцето на Дани се изпълни със страх. Но беше отишла твърде далече, за да се връща. Отпрати всички слугини навън.

— Ти също излез с тях, сребърна господарке — каза й Мирри Маз Дуур.

— Ще остана — заяви Дани. — Този мъж ме взе под звездите и даде живот на детето в мен. Няма да го оставя.

— Трябва. Започна ли да пея, никой не трябва да влиза в шатрата. Песента ми ще разбуди сили древни и тъмни. Мъртвите тази нощ ще затанцуват тук. Никой жив човек не трябва да ги вижда.

Дани сведе безпомощно глава.

— Никой няма да влезе. — Наведе се над ваната, над Дрого в кървавата му баня, и нежно го целуна по челото. — Върни ми го — прошепна на Мирри Маз Дуур, преди да побегне.

Слънцето се беше смъкнало ниско на хоризонта, а небето червенееше като забрала рана. Халазар бе вдигнал стана си. Шатри и походни постели се виждаха докъдето й стигаха очите. Духаше горещник. Джого и Аго копаеха яма да изгорят в нея мъртвия жребец. Беше се струпала тълпа, гледаха Дани с тъмни очи, с лица като маски от кована мед. Видя сир Джора Мормон, вече в плетена ризница и кожа, потта се лееше по широкото му оплешивяващо чело. Той разбута дотраките и се добра до Дани. Когато видя пурпурните отпечатъци от сандалите й, кръвта се изцеди от лицето му.

— Какво си направила, малка глупачко? — изхриптя дрезгаво рицарят.

— Трябваше да го спася.

— Можехме да избягаме. Щях да те отведа невредима в Асшаи, принцесо. Не беше нужно да…