— Танцувай с мен тогава.

И вдигна гордо меча високо над главата си. Ръцете му трепереха от тежестта, а може би от студа. Но в този миг, помисли Уил, Ройс престана да бъде хлапе и стана мъж на Нощния страж.

Другото се спря. Уил видя очите му: сини, по-тъмносини от човешки. Синьо, парещо като лед. Приковаха се в треперещия, вдигнат високо меч. Вгледаха се в студения лунен лъч, пробягващ по металното острие. За миг надеждата му се върна.

И те се появиха от сенките без звук. Близнаци на първото. Три… четири… пет… Сир Веймар навярно бе усетил мраза, който лъхаше от тях, но не ги видя, нито ги чу. Уил трябваше да извика. Беше негов дълг. И гибел, ако го направеше. Потръпна, притисна се до дървото и притихна. Светлият меч се вдигна и блесна във въздуха.

Сир Веймар го посрещна със стомана. Остриетата се сблъскаха, но не се чу кънтеж на метал в метал; само един пронизителен, разкъсващ тъпанчетата звук като на умиращо в агония животно. Ройс нанесе втори удар, отби, после отстъпи крачка назад. Нова вихрушка от удари и нова стъпка назад.

Зрителите стояха навсякъде — зад него, вдясно и вляво, и гледаха тихо, търпеливо и безизразно. Танцуващите по тънките им брони шарки се сливаха и ги правеха почти невидими пред дърветата. Но не се намесваха.

Остриетата се срещаха отново и отново, и на Уил му се искаше да запуши ушите си, да не чува странното хъхрещо свистене от сблъсъка им. Сир Веймар пъхтеше от усилие и дъхът му излизаше под лунните лъчи на гъста пара. Мечът му бе побелял от скреж. Мечът на Другото беснееше из въздуха с бледосинята си светлина.

Ройс отби. С миг закъснение. Сияещият меч прониза плетената ризница под мишницата му. Младият лорд изрева от болка. Кръвта шурна през стоманеното плетиво, кипна от студа и червените капки заблестяха — като пламъци по вледенения сняг. Сир Веймар отри пръсти в хълбока си и ръкавицата му от къртича кожа подгизна в кръв.

Другото изрече нещо на непознат за Уил език; гласът прозвуча като пукот на лед по замръзнало езеро, а словата — като подигравка.

Сир Веймар Ройс кипна от гняв.

— За Робърт! — изрева той и се изправи озъбен. Надигна заскрежения си меч и замахна напряко в посичащ удар, с цялата си тежест. Другото отби вяло.

Мечовете се докоснаха и стоманата се пръсна.

Рев прониза стаения нощен лес; дългият меч се пръсна на стотици късчета и те се разлетяха като дъжд от игли. Ройс падна на колене, изкрещя и закри очите си. От пръстите му бликна кръв.

Зрителите тръгнаха напред като един. Като по сигнал. Мечовете се надигнаха и в мъртвешката тишина се започна сеч. Касапница. Светлите остриета разсичаха ризницата като коприна. Уил затвори очи. Чуваше само гласовете им далече долу — смях, рязък като трошащи се ледени висулки.

Когато събра смелост да погледне отново, бе изтекло много време и долу беше пусто.

Остана на дървото. Почти не смееше да диша. А луната бавно се местеше по черното небе. Накрая се смъкна, със схванати мускули и безчувствени от студа пръсти.

Тялото на Ройс лежеше по очи в снега, с една ръка изпъната напред. От дебелото самурено наметало бяха останали жалки дрипи. Едва сега, проснат така, мъртъв, човек можеше да види колко е млад. Момче.

На няколко стъпки встрани Уил намери останалото от меча. Върхът му се беше пръснал и огънал като дърво, поразено от мълния. Уил коленичи, огледа се предпазливо и го вдигна. Щеше да му послужи за доказателство. Гаред щеше да разбере. Ако не той, то поне Стария мечок Мормон или майстер Емон. Дали Гаред още чакаше при конете? Трябваше да побърза.

Уил стана. Пред него се изправи сир Веймар Ройс.

Фините му дрехи бяха разкъсани, лицето му — безформена маса. Отломка от меча бе разцепила слепия бял гледец на лявото око. Дясното око беше отворено. Зеницата грееше синя. Виждаше. Безчувствените пръсти на Уил изпуснаха скършения меч и той затвори очи да се помоли. Дългите, нежни длани го погалиха по бузата и го стиснаха за гърлото. Бяха облечени в най-фината къртича кожа и подгизнали от кръв, но допирът им беше смразяващ.

Утрото бе изгряло ясно и студено, с онази хрупкавина, която предвещава края на лятото. Тръгнаха още на зазоряване, за да видят как ще отсекат главата на едного. Бяха всичко двадесет души, сред тях и Бран. Яздеше обзет от нервна възбуда. За пръв път го признаваха за достатъчно голям да тръгне с лорд татко си и братята си и да присъства на кралското правосъдие. Беше в деветата година на лятото. Седмата от живота на Бран.

Човекът беше откаран извън малкото укрепление сред хълмовете. Роб смяташе, че е дивак, заклел меча си на Манс Райдър, краля оттатък Вала. Само от мисълта Бран настръхваше. Помнеше приказките на баба Нан край огнището. Жестоки хора са диваците, разказваше тя. Отвличат в робство, колят и крадат. Пируват с великани и гноми, крадат момиченца посред тъмна доба и лочат кръв от лъскави рогове. А жените им си лягат с Другите в Дългата нощ, и раждат изчадия, получовешки същества.

Но мъжът, когото завариха с вързани за стената на укреплението ръце и крака в очакване на кралското правосъдие, се оказа немощен старец, не по-висок от Роб. Беше загубил двете си уши и един пръст от студа, и беше целият облечен в черно, също като братята от Нощния страж, само дето кожите по тялото му бяха дрипави и мръсни.

Парата от човешки и конски дъх се смесваше в мразовитото утро. Лорд татко му нареди да свалят нещастника от стената. Довлякоха го пред тях. Роб и Джон седяха вкочанени на конете си, а Бран между тях на понито. Мъчеше се да изглежда по-голям и да се прави, че уж тези работи ги е виждал и преди. През отворената порта на укреплението лъхна вятър. Над главите им заплющя знамето със знака на Старките, владетелите на Зимен хребет: сиво вълчище в бяг през заледено поле.

Таткото на Бран седеше строг на коня и вятърът развяваше дългата му кестенява коса. Късо подстриганата му прошарена брада го правеше по-стар от тридесет и двете му години. Днес сивите му очи гледаха мрачно и той въобще не приличаше на човека, който ще седне вечер пред камината и тихо ще ти заразправя за времената на героите и за горските чеда. Сякаш бе подменил лицето на бащата с това на лорд Старк, господаря на Зимен хребет, помисли Бран.

В мразовитото утро прозвучаха някакви въпроси и се чуха някакви отговори, но след това Бран така и не можа да си спомни за какво стана дума. Накрая лорд татко му заповяда нещо и двама от охраната повлякоха дрипавия мъж към габъровия пън насред площада. Притиснаха главата му върху коравото черно дърво. Лорд Едард Старк слезе и повереникът му Теон Грейджой му поднесе меча. „Лед“, така се казваше мечът. Беше широк колкото мъжка длан и по-висок дори от Роб. Беше от валирианска стомана, изкован с магия, по-тъмен и от пушек. Нямаше нищо по-остро от валирианската стомана.

Татко му свали ръкавиците и ги подаде на Джори Касел, капитана на домашната гвардия. Стисна Лед с двете си ръце и изрече:

— В името на Робърт от рода Баратеон, първия с това име, крал на андалите, на Ройнар и на Първите, повелител на Седемте кралства и пазител на владенията, според клетвата на Едард от рода Старк, владетеля на Зимен хребет и Пазителя на Севера, осъждам те на смърт. — И вдигна огромния меч високо над главата си.

Джон Сняг, незаконният брат на Бран, се приближи до него и му прошепна:

— Дръж здраво юздата на понито. И не отвръщай поглед. Татко ще разбере, ако го направиш.

Бран държеше здраво юздите на понито и не отвърна поглед.

С един-единствен сигурен удар баща му отсече главата на човека. Кръвта, червена като лятно вино, плисна по белия сняг. Един от конете се изправи на задните си крака и се наложи да го укротят, за да не побегне. Бран не можеше да откъсне очи от кръвта. Снегът около пъна я изпи жадно и почервеня пред погледа му.

Главата отскочи, удари се в един дебел корен и се изтърколи. Спря до краката на Грейджой. Теон беше дълъг, мършав деветнадесетгодишен младеж и всичко на този свят му беше смешно. Изсмя се, пъхна носа на ботуша си под главата и я изрита.