В подножието на Железния трон Варис събираше разхвърляните листове по масата на съветниците. Кутрето и Великият майстер Пицел вече бяха напуснали.

— По-храбър сте от мен, милорд — тихо промълви евнухът.

— Нима, лорд Варис? — грубо го сряза Нед. Кракът му пулсираше болезнено и никак не му беше до словесни игрички.

— Аз ако бях там горе, щях да пратя сир Лорас. Той толкова държеше да отиде… а човек, за когото Ланистърови са лични врагове, щеше да се потруди здраво да направи хората на Тирел свои приятели.

— Сир Лорас е млад — каза Нед. — Смея да твърдя, че ще превъзмогне разочарованието си.

— А сир Илин? — Евнухът погали пълната си напудрена буза. — Той е самото Кралско правосъдие. Изпращането на други хора да изпълнят неговата служба… Някои могат да го приемат за тежка обида.

— Не съм целил да оскърбя никого. — Всъщност Нед не можеше да се довери на немия рицар, макар най-вероятно недоверието му да се дължеше на това, че мразеше екзекуторите. — Напомням ви, че мъжете от дома Пейн са знаменосци на дома Ланистър. Помислих, че ще е най-добре да избера хора, които не дължат вярност на лорд Тивин.

— Много благоразумно, несъмнено — кимна Варис. — Все пак зърнах случайно сир Илин в дъното на залата. Взираше се във вас със светлите си очи и трябва да ви кажа, че не никак не изглеждаше доволен, макар че, разбира се, е трудно да прецени човек при нашия мълчалив рицар. Надявам се, че и той ще превъзмогне разочарованието си. Толкова обича работата си…

— Той не пожела да изпрати сир Лорас — каза същата нощ Санса на Джейн Пули, докато двете довършваха изстиналата вечеря на светлината на лампата. — Мисля, че беше заради крака му.

Лорд Едард бе поръчал вечерята си в спалнята с Алин, Харвин и Вайон Пули, за да отпочине счупеният му крак, а септа Мордейн се бе оплакала, че стъпалата са й отекли след целодневното стоене в галерията на тронната зала. Аря уж трябваше да дойде да вечеря с тях, но още не се беше върнала от урока си по танци.

— Заради крака му ли? — попита объркана Джейн. Беше тъмнокоса хубавица на годините на Санса. — Нима сир Лорас си е ранил крака?

— Не неговият крак — рече Санса и деликатно захапа пилешкото бутче. — На баща ми кракът, тъпачко. Толкова го боли понякога, че се вкисва. Иначе съм сигурна, че щеше да изпрати сир Лорас.

Решението на баща й я бе объркало. Когато Рицарят на цветята взе думата, Санса беше напълно сигурна, че пред очите й предстои да се сбъдне някоя от дивните приказки на баба Нан. Сир Грегър беше чудовището, а сир Лорас — добрият герой, който щеше да го посече. Той дори приличаше на истински герой от приказките, толкова строен и красив с тези златни рози на тънкия си кръст и буйната кестенява коса, падаща на очите му. А след това баща й му отказа! Тя така се възмути, че просто нямаше думи! Побърза да го сподели със септа Мордейн още на слизане по стълбището от галерията, но септата само й отвърна, че не й е в правата да поставя под въпрос решенията на баща й.

И тогава сир Белиш беше казал:

— Ох, не знам, почитаема септа. Някои от решенията на лорд баща й може би все пак заслужават да бъдат пооспорени. Младата дама не само е чаровна, но и умна. — И довърши репликата си с поклон към Санса, толкова дълбок, че тя не остана сигурна дали беше комплимент, или насмешка. А септа Мордейн много се ядоса като разбра, че лорд Белиш ги е подслушал.

— Момичето само го подхвърли, милорд — му бе отвърнала тя. — Глупави приказки. Не е имала нищо предвид с тази бележка.

Лорд Белиш поглади малката си остра брада и каза:

— Нищо ли? Дете, я ми кажи ти защо би изпратила сир Лорас?

Санса нямаше избор, освен да му обясни за героите и чудовищата, при което кралският съветник се усмихна.

— Е, аз лично не бих изтъкнал точно тези основания, но… — След което я бе докоснал по бузата й палецът му проследи очертанието на скулата й. — Животът не е песен, миличкото ми. Сигурно някой ден ще го разбереш сама, за жалост.

Санса обаче не изпитваше желание да разкаже и това на Джейн. Само като се сетеше за този епизод, се притесняваше.

— Кралското правосъдие е сир Илин, не сир Лорас — каза Джейн. — Лорд Едард е трябвало да прати него.

Санса потръпна. Всеки път, когато видеше Илин Пейн, потръпваше. Видът му я караше да изпитва чувството, че нещо мъртвешко се плъзга по голата й кожа.

— Сир Илин е почти като чудовище. Радвам се, че не избра него.

— А лорд Берик си е толкова герой, колкото и сир Лорас. Колко смел е само, и галантен.

— Ами… да — отвърна неуверено Санса.

Вярно, Берик Дондарион беше доста чаровен, но ужасно стар, на цели двадесет и две години. Рицарят на цветята беше много по-подходящ. Джейн, разбира се, беше влюбена в лорд Берик още от първия път, когато го зърна сред придворните. Санса я смяташе за много глупава. В края на краищата Джейн беше дъщеря на прост стюард и колкото и да бленуваше по него, лорд Берик нямаше дори да благоволи да погледне момиче, стоящо толкова под него, дори и да не беше на по-малко от половината от годините му.

Но нямаше да е никак учтиво да й го каже, затова Санса отпи от млякото и побърза да смени темата.

— Сънувах, че Джофри хваща белия рогач. — Всъщност то си беше повече желание, но звучеше по-добре, ако го представи като сън. Всички знаеха, че сънищата предсказват. Белите рогачи уж бяха рядкост и притежаваха вълшебни свойства, а в сърцето си тя знаеше, че нейният галантен принц е много по-способен от вечно пияния си баща.

— Сън ли? Наистина? И какво? Сигурно принц Джофри само се е приближил до него и го е докоснал с гола длан, без да го нарани?

— Не — отвърна Санса. — Застреля го със златна стрела и ми го донесе.

В песните рицарите никога не убиваха вълшебни зверове, само отиваха до тях, докосваха ги и не ги раняваха, но тя знаеше, че Джофри обича лова и особено последната част, с убиването на жертвата. Но само животни. Санса беше убедена, че принцът не е замесен в убийството на Джори и онези, другите нещастни хора; всичко това бе дело на злия му чичо, Кралеубиеца. Знаеше, че баща й още е ядосан заради това, но не беше честно да се вини Джоф. Щеше да е все едно нея да обвинят за нещо, което е направила Аря.

— Днес следобед видях сестра ти — каза Джейн, сякаш прочела мислите й. — Гонеше из конюшните оранжевото котенце на лейди Танда. Защо го прави това?

— Представа нямам защо Аря прави каквото и да е. — Санса мразеше конюшните. Миризливи места, пълни с тор и мухи. Дори когато излизаше на езда, обичаше момчето да оседлае коня и да й го доведе навън на двора. — Искаш ли да чуеш за дворцовия съвет, или не?

— Искам — каза Джейн.

— Имаше един черен брат — продължи Санса, — дошъл да измоли мъже за Вала, само че беше стар и миризлив. — Това никак не й беше харесало. Винаги си беше представяла, че мъжете от Нощния страж са като чичо й Бенджен. В песните ги наричаха „черните рицари на Вала“. Но този се оказа гърбав и отвратителен и изглежда, беше въшлясал. Ако Нощният страж в действителност беше такъв, жалко за бедния й незаконен брат Джон. — Баща ми попита дали има рицари, които ще пожелаят да удостоят своите домове с честта да облекат черното, но не излезе никой, затова разреши на този Йорен да си подбере хора от кралската тъмница и го отпрати. А след това му се представиха двамата братя, свободни конници от Блатата на Дорн, и обрекоха мечовете си в служба на краля. Баща ми прие клетвите им…

— Лимонов кейк няма ли? — попита Джейн с прозявка.

Санса не обичаше да я прекъсват, но трябваше да признае, че лимоновият кейк е доста по-интересен от повечето неща, случили се в тронната зала.

— Чакай да видим.

В кухнята не се намери лимонов кейк, но намериха половин изстинал ягодов пай, който се оказа почти толкова приятен. Хапнаха го, докато се качваха по стъпалата на кулата, кикотеха се, споделиха си клюки и малки момичешки тайни, и същата нощ Санса си легна с чувството, че е почти толкова немирна и порочна, колкото Аря.