Аря дръпна ръката си и го погледна ядосано. Джон отново разроши косата й. Загледаха как Бран и Томен кръжат непохватно по каменните плочи.

— Виждаш ли принц Джофри? — попита Джон.

Отначало не го видя, но когато погледна отново, го зърна най-отзад, под заслона на високата каменна стена. Обкръжаваха го млади мъже, които тя не познаваше — скуайъри в ливреите на Ланистър и Баратеон, все от гостите. Между тях имаше и няколко по-възрастни — рицари, сигурно.

— Виж само украсите по палтото му — подхвърли Джон.

Аря се загледа. Върху гърдите на дебело подплатеното палто на принца се виждаше красиво извезан щит. Везмото несъмнено бе изключително.

Знакът беше разделен по средата: от едната страна коронования елен на кралския род, от другата — лъва на Ланистър.

— Ланистърови са горди — отбеляза Джон. — Човек би казал, че кралският герб стига, но не. С това той изравнява майчиния си дом с честта на кралския.

— Жената също е важна! — възрази Аря.

Джон се изкиска.

— Може би и ти ще направиш същото, сестричке. Ще съчетаеш Тъли със Старк на герба си.

— Вълк с риба в устата? — Това я разсмя. — Ще изглежда тъпо. Обаче, щом момичетата не могат да се бият, защо получават гербове?

Джон сви рамене.

— Момичета получават гербове, но не и мечове. Копелетата получават мечове, но не и гербове. Така и не схванах правилата, сестричке.

Долу на двора се чу вик. Принц Томен се търкаляше в прахта, мъчеше се да се изправи и падаше. Дебелите подплънки му придаваха вид на костенурка, обърната на гръб. Бран стоеше над него с вдигнат дървен меч, готов отново да го халоса, щом се изправи. Мъжете почнаха да се смеят.

— Достатъчно! — извика сир Родрик, подаде ръка на принца, дръпна го и го вдигна на крака. — Добър бой. Лу, Донис, помогнете им да си свалят бронята. — Озърна се. — Принц Джофри, Роб, още един рунд?

Роб, вече запотен от предишната схватка, пристъпи нетърпеливо напред.

— С удоволствие.

Джофри излезе на слънцето в отговор на поканата на Родрик. Косата му блесна като предено злато. Изглеждаше отегчен.

— Това е игра за деца, сир Родрик.

Теон Грейджой изведнъж се разсмя гърлено.

— Че вие сте си деца.

— Роб може да е дете — каза Джофри. — Аз съм принц. И ми омръзна да пердаша Старк с някакъв си меч играчка.

— Ти получи повече пердах, Джоф — каза Роб. — Страх ли те е?

Принц Джофри го изгледа.

— Ах, ужасно. Ти си толкова по-голям. — Неколцина от мъжете на Ланистър се разсмяха.

Джон изгледа намръщено сцената.

— Джофри е едно истинско малко говно.

Сир Родрик замислено попипа белите си бакенбарди.

— Какво предлагате? — обърна се той към принца.

— Истинска стомана.

— Готово — сряза го Роб. — Ще съжаляваш!

Оръжейникът хвана рамото на Роб да го успокои.

— Истинската стомана е твърде опасна. Ще ви разреша мечове за турнир, с притъпени остриета.

Джофри замълча, но един от непознатите за Аря мъже — снажен рицар с черна коса и белези от изгаряния по лицето — тръгна и застана пред принца.

— Това е вашият принц. Кой сте вие, та да му казвате, че не може да има острие на меча си, сир?

— Оръжейникът на Зимен хребет, Клегейн. И не е зле да го запомниш.

— Вие жени ли тренирате тук? — пожела да разбере мъжът с изгореното лице. Имаше мускули като на бик.

— Тренирам рицари — отвърна натъртено Родрик. — Ще получат стомана, когато се подготвят. Когато навършат пълнолетие.

Обгореният мъж изгледа Роб.

— На колко си години, момче?

— На четиринадесет — отвърна Роб.

— Аз убих човек на дванайсет. И бъди сигурен, че не беше с притъпен меч.

Аря видя как Роб настръхна. Гордостта му бе наранена. Той се обърна към сир Родрик.

— Позволете ми. Мога да го надвия.

— Тогава го надвий с притъпен меч — каза сир Родрик.

Джофри сви рамене.

— Ела да те видя, когато пораснеш, Старк. Стига да не си твърде стар. — Откъм мъжете на Ланистър отекна смях.

Ругатните на Роб процепиха двора и Аря слисано покри уста. Теон Грейджой сграбчи ръката на Роб да го дръпне от принца, а сир Родрик стъписано задърпа бакенбардите си. Джофри се прозя престорено и се обърна към по-малкия си брат.

— Хайде, Томен. Времето за игра свърши. Да оставим дечицата с техните играчки.

Това предизвика още смях откъм Ланистърови и нови ругатни от страна на Роб. Лицето на сир Родрик почервеня от гняв и дори белите бакенбарди не можаха да го скрият. Теон задържа здраво Роб, докато принцът и свитата му не се отдалечиха на безопасно разстояние.

Джон ги гледаше как си отиват. Аря гледаше него. Лицето му се беше притаило като водата във вира в гората на боговете. Накрая той скочи от прозореца.

— Зрелището свърши. — Наведе се и почеса Дух между ушите. Белият вълк се изправи и се отърка в крака му. — А ти най-добре се прибери в стаята си, сестричке. Септа Мордейн със сигурност ще се навърта наоколо. И колкото повече се криеш, толкова по-сурово ще е наказанието. Ще те накарат да си бодеш пръстите с иглата цяла зима. И когато през пролетта снегът започне да се топи, ще ти намерят тялото с кука, стисната здраво между замръзналите пръстчета.

На Аря не й се стори никак смешно.

— Мразя куките! — тропна тя с крак. — Не е честно!

— Нищо не е честно — каза Джон.

Отново разроши косата й и се отдалечи. Дух застъпва тихо до него. Нимерия също понечи да тръгне след тях, но спря, щом усети, че Аря не идва.

Тя се обърна неохотно в другата посока.

Оказа се по-лошо, отколкото си мислеше Джон. В стаята й не я чакаше септа Мордейн. Чакаха я септа Мордейн и майка й.

Ловната свита тръгна призори. Кралят искаше глиган за тазвечерния пир. Принц Джофри придружаваше баща си, така че на Роб също му позволиха да тръгне с ловците. Чичо Бенджен, Джори, Теон Грейджой, сир Родрик и даже смешният дребосък, братът на кралицата — всички заминаха с тях. В края на краищата беше последният лов. На другата заран щяха да се отправят на юг.

Бран го оставиха с Джон, момичетата и Рикон. Но Рикон си беше още бебе, момичетата си бяха момичета, а Джон с неговия вълк не се мяркаше никъде. Не че Бран много го търси. Смяташе, че Джон му се сърди. Джон напоследък като че ли се сърдеше на всички. Бран не разбираше защо. Той заминаваше с чичо Бен на Вала, за да се включи в Нощния страж. Това беше почти толкова добре, колкото да замине на юг с краля. Роб беше единственият, който оставаше тук, а не Джон.

От няколко дни Бран изгаряше от нетърпение най-после да тръгнат. Щеше да язди по кралския път на свой кон — не на пони, а на истински кон. Баща му щеше да бъде Ръката на краля и щяха да живеят в Кралски чертог, в замъка, построен от Господарите на дракона. Баба Нан разправяше, че там обитавали духове и имало подземия, в които ставали ужасни неща, и глави на дракони по стените. Бран потръпваше само при мисълта за това, но не го беше страх. Как да го е страх? Нали с него щеше да е баща му и самият крал, с всичките му рицари и заклети мечове.

Един ден и самият Бран щеше да стане рицар от кралската гвардия. Баба Нан казваше, че те са най-добрите мечоносци в цялото кралство. Бяха само седем, с бели доспехи, и нямаха нито жени, нито деца, а живееха само за да служат на краля. Бран знаеше всичките истории. Имената му звучаха като музика. Сервин Огледалния щит. Сир Риам Редвин. Принц Емон, Рицаря на дракона. Близнаците сир Ерик и сир Арик, издъхнали в двубой помежду си от братски меч, когато брат със сестра се сражавали във войната, която певците наричаха „Танца на драконите“. Белия бик, Джеролд Високата кула. Сир Артър Дайн, Меча на утрото. Баристан Храбрия.

Двама от кралската гвардия бяха дошли на север с крал Робърт. Бран ги беше гледал с възхита, без да посмее дори да им проговори. Сир Борос беше плешив мъж с кораво лице и яки челюсти, а сир Мерин имаше посърнали очи и брада с ръждив цвят. Сир Джайм Ланистър повече приличаше на рицарите от сказанията и той също беше от кралската гвардия, но Роб му каза, че той е убил стария луд крал и повече не се брои в сметката. Най-великият от живите рицари беше сир Баристан Селми или Баристан Храбрия, Лорд-командирът на кралската гвардия. Баща му беше обещал, че ще се срещнат със сир Баристан, когато пристигнат в Кралски чертог, и Бран си отбелязваше дните с чертички по стената, изгаряйки от нетърпение да тръгне, за да види свят, за който само си беше мечтал, и да започне живот, какъвто трудно можеше да си представи.