А Бран мислеше само за разказа на баба Нан за Другите и за онзи последен герой, подгонен из белите лесове от мъртъвци и от паяци, големи колкото хрътки. Уплаши се за миг, но си спомни как свършваше историята.

— Чедата ще му помогнат — обади се той. — Горските чеда.

Теон Грейджой се изкиска, а майстер Лувин отвърна:

— Бран, горските чеда са измрели преди хиляди години и отдавна не съществуват. От тях са останали само лицата по дърветата.

— Тук долу може и да е вярно, майстер — каза Йорен, — но горе оттатък Вала знае ли човек? Там горе човек никога не е сигурен кое е живо и кое — умряло.

Същата вечер, след като прибраха блюдата, Роб отнесе сам Бран до леглото му. Сив вятър ги водеше, а Лято вървеше след тях. Брат му беше силен за възрастта си, а Бран беше лек като вързоп дрипи, но стъпалата бяха стръмни и тъмни, и докато стигнат горе, Роб се беше запъхтял.

Той сложи Бран в леглото, зави го и духна свещта, после поседя известно време до него в тъмното. Бран искаше да го заговори, но не се сещаше за какво.

— Ще намерим кон за теб, обещавам ти — прошепна накрая Роб.

— Те ще се върнат ли? — попита Бран.

— Да — каза Роб с такава детска надежда в гласа, че Бран разбра — сега чуваше брат си Роб, а не Роб Владетеля.

— Мама скоро ще си дойде. Може би ще излезем с конете да я срещнем, когато пристигне. Представяш ли си каква изненада ще е за нея да те види на кон? — Макар да бе тъмно, Бран усети усмивката на лицето му. — А след това ще препуснем на север да видим Вала. Няма дори да известим Джон, че идваме, един ден просто ще се появим там, ти и аз. Истинско приключение.

— Приключение — повтори тъжно Бран. И чу хлипа на брат си.

В стаята беше толкова тъмно, че не можеше да види сълзите по лицето на Роб, затова се пресегна и намери ръката му. Пръстите им се сплетоха.

— Смъртта на лорд Арин причини голяма скръб на всички нас, милорд — каза Великият майстер Пицел. — Ще бъда безкрайно щастлив да ви разкажа всичко, което мога, за неговата кончина. Моля, седнете. Ще желаете ли нещо за закуска? Малко фурми, например? Имам и чудесни зрели смокини. Боя се, че виното вече не се разбира с храносмилането ми, но мога да ви предложа чаша ледено мляко с мед. Според мен в такава жега е много освежаващо.

Жегата не можеше да се отрече. Копринената туника на Нед беше полепнала на гърдите му. Гъст влажен въздух загръщаше града като вълнено одеяло и около речния бряг цареше хаос, след като градската беднотия бе избягала от горещите си душни бордеи и се блъскаше да си намери място за спане край водата — единственото място, където можеше да се намери свеж полъх.

— Много мило от ваша страна — отвърна Нед и седна.

Пицел вдигна малко сребърно звънче с палеца и показалеца си и леко го разклати. В солария бързо притича младо слугинче.

— Ледено мляко за Ръката на краля и за мен, ако обичаш, мило дете. Добре подсладено. — След като момичето излезе да донесе напитките, Великият майстер сплете пръсти и отпусна ръце на корема си. Тежките клепки така се отпуснаха над очите му, че заприлича на полузаспал. — Тъкмо си мислех за предложението ви да вдигнем пристанищните такси, милорд. Хората на Дорн ще се заоплакват горко, както и тия на Грейджой и Редвин, но имаме ужасна нужда от пари. Склонен съм да ви подкрепя.

— Радвам се да го чуя, майстер, но не ви посетих, за да обсъждаме работата на съвета.

— Не — отвърна Великият майстер Пицел. — Не, разбира се. Простете на стария човек за това малко разсейване, бъдете милостив. Боя се, че човешкият ум е като меча. Старите хващат ръжда. А, ето го и нашето мляко. — Слугинчето постави подноса между двамата и Пицел я дари с усмивката си. — Добро дете. — Вдигна една от чашите, отпи и кимна. — Благодаря. Сега можеш да си вървиш.

След като момичето излезе, Пицел се вгледа в Нед с бледите си воднисти очи.

— Та докъде бяхме стигнали? О, да. Питахте ме за лорд Арин…

— Да. — Нед учтиво отпи от охладеното мляко. Беше приятно студено, но прекалено сладко за неговия вкус.

— Ако трябва да си говорим откровено, Ръката в последно време не беше съвсем на себе си — каза Пицел. — Двамата с него заседавахме в съвета от много години и някои признаци се четяха ясно, но все го отдавах на тежестите, които понасяше толкова вярно от толкова време. Широките му рамене се бяха смъкнали от всичките грижи за кралството, а и не само от тях. Синът му беше все болнав, а почитаемата му съпруга толкова се тревожеше, че не смееше да остави момчето нито за миг само. Само това е достатъчно да изтощи и най-силния мъж, а лорд Джон не беше в първа младост. Нищо чудно, че изглеждаше посърнал и уморен. Или поне така си мислех известно време. Но сега не съм толкова сигурен. — И той поклати многозначително глава.

— Какво можете да ми кажете за последното му заболяване?

Великият майстер разпери ръце в жест на безпомощна тъга.

— Той дойде един ден при мен и ме помоли за една книга, здрав и бодър както винаги, макар да ми се стори, че нещо го е разтревожило дълбоко. На другата сутрин се превиваше от болка. Толкова му беше зле, че не можеше да се надигне от леглото. Майстер Колемон реши, че е някаква стомашна настинка. Времето беше горещо като сега и Ръката често пиеше изстудено вино, което може да наруши храносмилането. След като лорд Джон продължи да отслабва, го посетих лично, но боговете не ми дадоха сила да го спася.

— Чух, че сте отпратили майстер Колемон.

Великият майстер Пицел кимна — много бавно и ледено.

— Така е и се боя, че лейди Лиза никога няма да ми го прости. Може и да съм сбъркал, но тогава смятах, че така е най-добре. Майстер Колемон ми е като син и никога не съм оспорвал дарбите му, но той е млад, а младите понякога не разбират крехкостта на старото тяло. Прочистваше вътрешностите на лорд Арин с много силни слабителни дози и тинктура от лютив пипер, и се побоях, че може да го убие.

— Лорд Арин каза ли ви нещо в последните си часове?

Челото на Пицел се набръчка.

— В последния стадий на треската си Ръката на няколко пъти извика името „Робърт“, но така и не можах да разбера дали се отнасяше за сина му, или за краля. Лейди Лиза изобщо не позволяваше синът му да влезе в стаята на болника от страх да не прихване и той. Виж, кралят дойде и седя часове край леглото му. Приказваше му за отминали времена и се шегуваше с надеждата, че ще повдигне духа на лорд Джон. Обичта му към него беше неизмерима.

— Нищо друго ли нямаше? Някакви последни думи?

— Когато разбрах, че няма никаква надежда, дадох на Ръката маковия сок, за да не страда повече. Малко преди да склопи очи за последно, той прошепна нещо на краля и на лейди съпругата си, благословия към сина им навярно. „Семето е силно“, каза. Накрая речта му стана твърде размазана, за да се разбира. Смъртта настъпи едва на другата заран, но след тези думи лорд Джон лежеше в покой. Повече не проговори.

Нед отново отпи от млякото, стараейки се да не се задави от сладостта му.

— Случайно да сте забелязали нещо неестествено около смъртта на лорд Арин?

— Неестествено? — прошепна старият майстер. — Не, не бих могъл да кажа такова нещо. Тъжно — със сигурност. Но по някакъв особен начин смъртта е най-естественото нещо на света, лорд Едард. Сега Джон Арин почива в мир, облекчен най-сетне от голямото си бреме.

— Тази болест, която го е съсипала — каза Нед. — Виждали ли сте я и преди, у други хора?

— Вече от близо четиридесет години съм Велик майстер на Седемте кралства — отвърна Пицел. — При нашия добър крал Робърт и при Ерис Таргариен преди него, както и при баща му Джеерис Втори преди него, а за няколко кратки месеца дори при бащата на Джеерис, Егон Щастливия, петия с това име. Виждал съм повече болести, отколкото мога да помня, милорд. Ще ви кажа следното: всеки случай е различен и всеки случай е подобен на останалите. Смъртта на лорд Джон не беше с нищо по-необичайна от всички останали.