Роб Старк го изгледа подозрително.

— Това да не е някаква клопка, Ланистър? Какъв ти е на теб Бран? Защо ще искаш да му помогнеш?

— Защото брат ви Джон ме помоли. И защото в сърцето си имам нежно кътче за сакати, копелета и пребити нещастници. — Тирион Ланистър сложи ръка на сърцето си и се ухили.

Вратата към двора се отвори широко. В залата нахлу слънчева светлина и Рикон дотича, останал без дъх. Вълчищата бяха с него. Момчето се спря до вратата, но вълците продължиха напред. Очите им се спряха на Ланистър или може би те подушиха нещо в миризмата му. Лято заръмжа пръв. Сив вятър подхвана след него. Запристъпваха към дребния мъж, единият отдясно, другият — отляво.

— Вълците не харесват миризмата ви, Ланистър — отбеляза Теон Грейджой.

— Май е време да си тръгвам — каза припряно Тирион. Отстъпи назад… и Рошльо изскочи от сенките зад него, озъбен. Той се дръпна колебливо настрани и зъбите на Сив вятър изщракаха, захапаха ръкава му и откъснаха парче от плата.

— Не! — извика Бран от високото кресло, а хората на Ланистър посегнаха към дръжките на мечовете си. — Лято, тук. Лято, при мен!

Вълчището чу вика, погледна Бран и отново се извърна към Ланистър. След това заотстъпва от дребния мъж и се сви на пода под краката на Бран. Роб беше затаил дъх. Въздъхна облекчено и извика:

— Сив вятър.

Вълчището пристъпи безшумно към него и легна в нозете му. Само Рошльо остана да ръмжи към дребосъка и очите му пареха като зелени пламъци.

— Рикон, извикай го — подвикна Бран на братчето си, Рикон се опомни и изкрещя:

— Тук, Рошльо, тук веднага. — Черният вълк изръмжа още веднъж на Ланистър, обърна се и отиде при Рикон. Момчето го прегърна през врата.

Тирион Ланистър извади от ръкава си кърпа, изтри чело и глухо изтърси:

— Виж ти. Колко интересно.

— Добре ли сте, милорд? — попита един от охраната му — с меч в ръката — и нервно погледна кротналите се вълчища.

— Ръкавът ми е скъсан и гащите ми се подмокриха здравата, но като изключим нараненото ми достойнство, няма ми нищо.

Дори Роб изглеждаше стъписан.

— Вълците… Не знам защо направиха това…

— Несъмнено ме сбъркаха с вечерята си. — Ланистър се поклони вдървено на Бран. — Благодаря все пак, че ги отзовахте, млади ми сир. Гарантирам ви, щяха да ме намерят за доста жилав. Май вече наистина трябва да си тръгвам.

— Един момент, милорд — спря го майстер Лувин, отиде при Роб и двамата си зашепнаха. Бран се опита да чуе какво си говорят, но гласовете им бяха много тихи. Накрая Роб Старк прибра меча си в ножницата.

— Аз… може би се държах малко грубо с вас. Вие проявихте добрина към Бран и, хм… — Роб положи усилие да се овладее. — Можете да разчитате на гостоприемството на Зимен хребет, ако желаете, Ланистър.

— Спести ми фалшивите си любезности, момче. Не ме обичаш и не ме искаш тук. Извън стените ви в зимното градче видях някакъв хан. Ще си намеря там легло и така и двамата ще спим по-спокойно. За няколко медника може да си наема и някое слугинче да ми стопли завивките. — Той заговори на един от черните братя, с гърбицата и разрошената брада. — Йорен, утре призори тръгвам на юг. Ще ме намерите по пътя, несъмнено. — След което закрачи през залата с недъгавите си крака. Двамата му спътници го последваха.

Четиримата от Нощния страж останаха. Роб се обърна към тях, несигурен в себе си.

— Приготвил съм за вас стаи и няма да ви липсва гореща вода да измиете праха от пътя. Надявам се, че ще зачетете трапезата ни тази вечер.

Изрече думите си така непохватно, че дори Бран го забеляза. Личеше, че е наизустена реч, а не идващи от сърцето думи, но черните братя въпреки това му благодариха.

Ходор понесе Бран към леглото му и Лято ги последва по стъпалата на кулата. Баба Нан спеше в креслото си. „Ходор“, каза Ходор, надигна в ръце похъркващата си прабаба и я понесе навън, а Бран остана да лежи замислен. Роб му бе обещал, че може да вечеря с мъжете от Нощния страж в голямата зала.

— Лято — извика момчето. Вълкът скочи и се сгуши на леглото. Бран го прегърна толкова силно, че усети топлия му дъх на лицето си. — Вече ще мога да яздя — прошепна той на приятеля си. — Скоро ще можем да излизаме в горите на лов.

След малко заспа.

В съня си отново се катереше. Издърпваше се нагоре по някаква старинна кула без прозорци, пръстите му се впиваха в процепите между почернелите камъни и стъпалата му драскаха и търсеха опора. Катереше се все по-високо и по-високо, през облаците и нагоре в нощното небе, главата му закръжи и пръстите му започнаха да се изплъзват. Бран изрева и се впи в стръмната стена, за да оцелее. Земята го очакваше на хиляда мили под него, а той не можеше да лети. Не можеше да лети. Изчака, докато сърцето му се успокои, докато задиша отново, и отново започна да се катери. Нямаше друг път освен нагоре. Стори му се, че високо горе, очертани на лунната светлина, се виждат чудноватите глави на капчуците. Ръцете му бяха ожулени и боляха, но не смееше да си даде отдих. Насили се и продължи да се катери по-бързо. Капчуците го гледаха как се изкачва. Очите им грееха червени, като нажежени въглени в мангал. Някога сигурно бяха били лъвове, но сега формите им бяха изкривени и неузнаваеми. Бран дори ги чу как шепнат помежду си с ужасни за ушите му, каменни гласове. Не трябваше да ги слуша, каза си той, не трябваше да ги чуе, докато не ги чуеше, животът му бе вън от опасност. Но когато капчуците се откъртиха от камъка и запристъпваха към страната на кулата, в която се беше впил Бран, той разбра, че изобщо не е в безопасност.

— Не чух! — проплака той, а те се приближаваха. — Не чух, не чух.

Събуди се задъхан и сам в тъмното, с някаква огромна сянка, надвиснала над него.

— Не чух — изшепна той разтреперан от страх, но тогава сянката каза „Ходор“, запали свещта до леглото му и Бран въздъхна облекчено.

Ходор изтри потта от него с топла влажна кърпа и го облече с ловките си и грижливи ръце. Когато дойде време, го отнесе долу в голямата зала, където край огъня бе нагласена дървена маса. Столът на владетеля в челото на масата стоеше празен, но Роб бе седнал вдясно от него, а Бран поставиха срещу него. Тази вечер се гощаваха с печено прасенце, пай с месо от гълъби и ряпа в топено масло, след което готвачът им бе обещал меденки. Лято похапваше залъци от ръката на Бран, а Сив вятър и Рошльо се боричкаха в ъгъла над един по-голям кокал. Кучетата на Зимен хребет напоследък не пристъпваха в голямата зала. На Бран отначало това му се стори странно, но започна да свиква.

Йорен беше старшият сред черните братя, затова стюардът го постави между Роб и майстер Лувин. Старият миришеше на пот, сякаш не беше се къпал от много време. Ръфаше месото със зъби, чупеше кокалите да изсмуче мозъка им и потръпна, щом се спомена за Джон Сняг.

— Проклятието на сир Алисър — изломоти той и двама от спътниците му се разсмяха, без Бран да разбере на какво. Но когато Бран ги попита за чичо им Бенджен, черните братя се смълчаха злокобно.

— Какво има? — попита уплашен Бран.

Йорен отри пръстите си по палтото.

— Лоша новина, млади господа, и жестока отплата за храната и добрината ви, но когато човек попита, трябва да понесе и отговора. Старк изчезна.

Друг от мъжете поясни:

— Стария мечок го прати да издири Веймар Ройс и той много се забави, милорд.

— Твърде много — добави Йорен. — Най-вероятно е мъртъв.

— Чичо ми не е мъртъв — извика високо и гневно Роб Старк. Стана от пейката и сложи ръка на дръжката на меча си. — Чухте ли ме? Моят чичо не е мъртъв! — Гласът му изкънтя между каменните стени и Бран изведнъж много се изплаши.

Старият и миришещ на прокиснало Йорен вдигна равнодушно очи към Роб.

— Както кажете, милорд.

И пак заръфа месото си. Най-младият от черните братя се размърда неловко.

— Няма човек на Вала, който да познава гората на духовете по-добре от Бенджен Старк. Ще намери той пътя обратно.

— Ами — избоботи Йорен, — може да го намери, а може и да не го намери. Добри мъже са изчезвали в ония лесове и преди, и не са се завръщали.