— Е — каза с неохота Бран, — да, но…

Баба Нан кимна.

— Та в онзи мрак за пръв път дошли Другите — заговори тя пак и иглите й продължиха — щрак, щрак, щрак. — Били студени същества, мъртви, мразели желязото, огъня и допира на слънцето, и всяко същество с топла кръв в жилите си. Изсипали се те над твърдини, градове и кралства, помитали по пътя си герои и войски безчет, яхнали белите си мъртви коне и повели пълчища от мъртъвци. Всичките мечове на хората не могли да удържат настъплението им и нямало у тях милост дори за девици и невръстни дечица. Гонели девиците през замръзналите лесове и хранели мъртвите си слуги с плътта на човешки деца.

Гласът й спадна почти до шепот и Бран усети, че се е привел напред да слуша.

— Това, значи, било по времето преди да дойдат андалите и много преди жените да побягнат през Тясното море от градовете на Ройн, а стоте кралства в онези времена били кралствата на Първите хора, които отнели тези земи от горските чеда. Но все още тук-там сред гъстите гори чедата продължавали да живеят в своите градове и кухи хълмове, а лицата в дърветата стояли на стража. Тъй че когато студ и смърт покрили земята, последният герой решил да издири чедата с надеждата, че древното им вълшебство може да върне отново всичко, което армиите на хората изгубили. Отправил се той към мъртвите земи с един меч, един кон, едно куче и дузина другари. С години търсил и търсил, докато не се отчаял, че никога няма да намери горските чеда в тайните им градища. Един по един приятелите му измрели, също и конят му, и накрая дори кучето му, а мечът му така замръзнал, че се прекършил, когато опитал да го използва. А Другите надушили горещата му кръв и тръгнали безшумно по дирите му, пуснали по него глутници бели паяци, големи като хрътки, и…

Вратата се отвори с трясък и сърцето на Бран подскочи до гърлото от внезапен страх, но се оказа само майстер Лувин с Ходор, щръкнал на прага зад него.

— Ходор! — обяви конярчето, както си му беше навик, и се ухили широко на всички.

Майстер Лувин не се усмихна.

— Имаме гости — обяви той, — и присъствието ти е наложително, Бран.

— Тъкмо слушам една история — оплака се Бран.

— Историите могат да чакат, малки ми лорде, и когато се върнеш, те ще са си тук — каза баба Нан. — Гостите не са толкова търпеливи, а понякога и те носят много интересни истории.

— Кой е? — обърна се Бран към майстер Лувин.

— Тирион Ланистър и няколко души от Нощния страж, с вест от твоя брат Джон. Роб в момента ги посреща. Ходор, ще помогнеш ли на Бран до залата?

— Ходор! — съгласи се с радост Ходор и се сниши да вкара огромната си рунтава глава под вратата.

Ходор беше висок близо седем стъпки. Направо не беше за вярване, че носи кръвта на баба Нан. Бран се зачуди дали когато остарее и той ще се свие и сбръчка като прабаба си. Не му се струваше възможно, дори Ходор да доживееше до хиляда години.

Ходор надигна Бран като бала сено и го сгуши до масивната си гръд. Намирисваше малко на коне, но миризмата не беше неприятна. Ръцете му бяха мускулести и космати.

— Ходор — заяви той отново.

Теон Грейджой веднъж бе подхвърлил, че Ходор може и да не знае много, но името си поне знае със сигурност. Баба Нан се разкудкудяка като кокошка, когато Бран й го каза, и сподели, че истинското име на Ходор било Уолдър. Никой не знаеше откъде бе дошло това „Ходор“, но откакто бе започнал да го казва, всички го наричаха така. Беше единствената му дума.

Оставиха баба Нан в стаята на кулата с иглите и спомените й. Ходор си затананика нещо неразбрано и понесе леко Бран надолу по стълбите и после през тунела, а майстер Лувин забърза след тях да не изостане от дългите крачки на конярчето.

Роб седеше във високото кресло на баща си, в плетена ризница върху щавена кожа и със строгото лице на Роб Владетеля. Зад него стояха прави Теон Грейджой и Халис Молън. Покрай сивите стени под високите тесни прозорци се бяха строили десетина души от гвардията на замъка. В средата на залата стоеше джуджето със слугите си и четирима непознати в черното облекло на Нощния страж. Бран усети гнева, надвиснал в залата, още в мига, в който Ходор го внесе през вратата.

— Всеки от Нощния страж е добре дошъл тук в Зимен хребет да ни гостува колкото време пожелае — говореше Роб с гласа на Роб Владетеля. Мечът му лежеше на коленете с оголена стомана, да го види целият свят. Дори Бран знаеше какво означава да се поздрави гост с оголен меч.

— Всеки от Нощния страж — повтори джуджето, — но не и аз, така ли да те разбирам, момче?

Роб стана и посочи с меча към дребосъка.

— Тук аз съм владетелят, докато майка ми и баща ми ги няма, Ланистър. Не съм ти момче.

— Щом си владетел, редно е да се научиш на малко вежливост — отвърна дребосъкът, без да обръща внимание на върха на меча, насочен в лицето му. — Изглежда, че незаконният ти брат е наследил цялата учтивост на баща ви и за теб не е оставил нищо.

— Джон! — ахна Бран в ръцете на Ходор.

Джуджето се извърна към него и го изгледа.

— Значи истина било, че момчето е живо. Едва повярвах. Вие Старките сте трудни за убиване.

— Вие, Ланистърови, не е зле да го запомните — каза Роб и сниши меча си. — Ходор, донеси брат ми тук.

— Ходор — отзова се Ходор, затича ухилен и постави Бран във високото кресло на Старките, в което седяха владетелите на Зимен хребет още откакто се назоваваха крале на Севера. Столът беше от студен камък, изгладен от безчетните седели на него мъжки задници. В края на масивните му облегалки се зъбеха главите на две вълчища. Бран ги стисна, след като седна и безполезните му крака провиснаха във въздуха. В огромния стол се чувстваше почти като бебе.

Роб сложи ръка на рамото му.

— Казахте, че имате някаква работа с Бран. Е, ето го и него, Ланистър.

Бран изпита неудобство, щом срещна очите на Тирион Ланистър. Едното беше черно, а другото зелено и двете го гледаха изпитателно в лицето, сякаш го претегляха.

— Казаха ми, че си бил голям катерач, Бран — каза накрая дребосъкът. — Кажи ми, момче, как стана така, че падна в онзи ден?

— Аз никога — настоя Бран. Никога не беше падал, никога, никога.

— Детето не помни нищо за онова падане, нито за катеренето си преди него — кротко каза майстер Лувин.

— Любопитно — промърмори Тирион Ланистър.

— Брат ми не е тук, за да отговаря на въпроси, Ланистър — отсече Роб. — Довършете си работата и си тръгвайте.

— Имам подарък за теб — обърна се джуджето към Бран. — Обичаш ли да яздиш?

Майстер Лувин пристъпи напред.

— Милорд, краката на детето са обездвижени. Не може да седи на кон.

— Глупости — каза Ланистър. — С подходящ кон и подходящо седло дори един сакат може да язди.

Думата проряза сърцето на Бран като нож и той усети, че сълзите бликнаха неканени в очите му.

— Не съм сакат!

— Тогава аз не съм джудже — изкриви устни джуджето. — Баща ми много ще се радва да го чуе. — Грейджой се разсмя.

— Какъв кон и седло предлагате? — попита майстер Лувин.

— Умен кон — отвърна Ланистър. — Момчето не може да използва краката си, за да командва животното, затова конят трябва да се пригоди към ездача, да се научи да се отзовава на юздите и на гласа му. На ваше място бих започнал с младо необяздено конче: старата дресировка не може да се заличи. — Той извади хартиен свитък от колана си. — Дайте това на сарача си. Останалото той ще осигури.

Майстер Лувин взе листа от ръката на джуджето, любопитен като малка сива катерица. Разгъна го и го огледа.

— Аха. Разбирам. Хубаво рисувате, милорд. Да, може и да свърши работа. Трябваше сам да се сетя.

— На мен ми хрумна лесно, майстер. Не е много по-различно от собственото ми седло.

— Наистина ли ще мога да яздя? — попита Бран.

Искаше му се да им повярва, но се боеше. Сигурно беше поредната лъжа. Враната му бе обещала, че ще лети.

— Ще яздиш — каза му джуджето. — И ти обещавам, момче, на гърба на коня ще си висок колкото всеки от тях.